Монополната „образователна“ бюрокрация не съществува, за да се услужи на хората, като им даде достъп до образование, каквото те желаят и искат, а цели да бъдат натикани от деца, без избор на родителите, в една система, която да ги формира съгласно идеологията на управляващия елит. Елитът не иска за народ критично мислещи личности, които могат да управляват себе си, семейството си и респективно – обществените демократични процеси. Лидерът иска маси, които да са отдадени на евтини развлечения, икономическа задоволеност и които хипнотизирано ръкопляскат на утопичните, но вълнуващи месиански политически обещания.
Може би именно затова никой не казва, че царят е гол. Тоест, че българското образование е колабирала система
която не дава нито адекватно образование, нито ценности, и която не трябва да се поддържа, а да се преосмисли и преуреди. Образователната система на държавата (и под „държава“ тук нямам предвид „обществото“, а държавната администрация) е място, където децата щели да се социализират. Ако ефектът на тази „социализация“ е този, който наблюдаваме в сегашното поколение ученици, въпросът е нужна ли е въобще някому такава „социализация“?
Инерцията в концепцията за образованието като за „народоформиращ“ идеологически фактор е толкова силна, че никакви разумни аргументи не са в състояние да предизвикат мисъл в различна посока. И затова въпросът е не в качеството на образованието – въпрос, който интересува родителите. Целта е да се запази възможността за унифициране и интегриране на бъдещите поколения в една ценностна система, която е дирижирана от управляващите.
За тази цел – монополът на образованието следва да се запази непокътнат, дори при доказана неспособност да осигури именно функциите, за които съществува – четене, писане, смятане и базови ценности. Следва да отбележим, че това не е конспиративна теория. Това са фактите за начина на уреждане на образованието към настоящия момент в юридическо, философско и практично отношение.
Именно поради академичния и морален колапс на българската държавна образователна система, и поради участието на българите в по-широкия международен културен и идеен обмен, домашното образование придоби популярност. И ще придобива още по-голяма. Но като алтернатива и философия тази образователна форма се сблъсква с непробиваемата държавна монополна претенция върху образованието.
В България няма частно образование. Към момента държавата контролира всички училища – своите и частните. Така се очаква да бъде и по новия образователен закон. Министърът на образованието Сергей Игнатов директно заяви на първото обсъждане на законопроекта в парламента през април, че с този законопроект трябва да се „засили ролята на държавата“. Това изказване е направено на фона на целия доказан провал на държавната „система“. „Системата“ е като магаре на мост, което се е запънало и няма мърдане. За съжаление по-меки или по-чувствителни сравнения не отразяват същността на непреодолимото упорство на бюрокрацията да обслужи себе си, а не образователните нужди на децата и техните родители. Децата били в „най-естествената си среда в училище“, по думите на зам.-министърка на образованието пред една от големите телевизии преди няколко месеца. Естествена, но за кого?
Казусът на Филип Костов от Видин е може би най-драматичният пример за безумието на системата и подмяната на ценности. Поради насилие от съученици бащата на Филип го отписва от държавното училище през февруари и го обучава вкъщи, докато проучи въпроса със записването на детето в международна дистанционна програма. След месец „Закрила на детето“ се свързва с бащата и преминава към директни заплахи, че детето е в риск, че трябва да говорят насаме с него, че трябва да влязат в жилището на семейството. Филип трябвало да бъде закрилян, защото бил „в риск“, защото бил „отпаднал от училище“.
Бащата отказва да съдейства, възмутен от нахалството на държавните служители, социални и образователни, които без да вникнат в ситуацията, защитават насилника и преследват жертвата. „Закрила на детето“ изпраща сигнал на прокуратурата за извършено престъпление от родителите срещу собственото им дете по чл. 182 от НК – престъпно неглижиране на дете от родител. „Закрилят“ детето от собствения му баща, който единствен адекватно се грижи за сигурността му и подходящото за него образование. Кой ще закриля това дете и родителите му от „Закрила на детето“?
Какво е посланието от властите в този казус? Детето ти е наше, дори да го пребиват в училище, дори в академично и морално отношение там да е в риск, ние ще го „социализираме“, и вие, някакви си родители, нямате право да се месите. Прекалено засилена ли е квалификацията „образователен концентрационен лагер“ в тази ситуация?
Училище без право на алтернатива без право на изход, без право на защита или глас от майката и бащата? В своя годишен доклад омбудсманът изрази тезата, че нямало задължение българската държава да въвежда домашното образование, тоест образованието, контролирано изцяло от родителите, а не от така наречената „система“ на „народната просвета“.
Той сочи практика на Европейския съд по правата на човека, в която цитира, че „училището представлява общество и е в интерес на децата да бъдат част от това общество, както и че поради възрастта си децата не биха били в състояние да предвидят последствията от решението на родителите да не посещават училище.“ Аргументът на съда обаче важи и в обратната посока. Не само държавното училище представлява „общество“, но и семейството. И децата не са в състояние да предвидят последствията от решението на държавата да ги лиши от образование и ценности, които биха им дали родителите.
Освен това, тези аргументи, които омбудсманът посочва, са по решение за ДОПУСТИМОСТТА на казуса, а не по съществото му. Европейският съд има над 200 000 дела, които да гледа и не гледа всички. Затова съдиите решават кои да допуснат и кои не. Още нещо. Внимателният анализ на решението „Конрад с-у Германия“, показва, че съдийката, решила делото, неправилно е перифразирала текст на Конвенцията, в защита на тезата си.
На трето място, монополът в образованието е тоталитарна, а не демократична практика.
На четвърто място, омбудсманът не може да защитава „правата на децата“ в нарушение на неприкосновеността на семейния и личния живот и на правото на родителите да избират най-доброто образование и възпитание за децата си, съгласно своите убеждения. „Най-добрият интерес“ на децата се решава от родителите, а не от държавния чиновник.
В обобщение: България има задължения по международното право да защитава основните човешки права и демокрацията, която включва плурализъм в образованието, а не държавния монопол, тоталитаризма, „образователните концлагери“ и нарушението на семейните права на родители и деца. В полза на омбудсмана ще отбележим, че той все пак споменава за диалог с привържениците на домашното образование.
Време е да си отговорим на фундаменталния въпрос от обществено значение: кой пред кого отговаря за образованието и възпитанието на децата. Родителите пред държавната бюрокрация или бюрократите пред родителите на децата? Нека да осигурим сигурност на децата в училище и право на родителите да са част от образованието на децата си, било то държавно, частно или домашно.
*Виктор Костов е адвокат, правозащитник и доктор по философия. Издател на сайта „Свобода за всеки“ –www.svobodazavseki.org