Десислава Попова в-к „Политика“
Едва на 27 години, тя вече е минала през най-голямото изпитание за една майка – преминала е през смъртта, за да спаси детето си.
В следобеда на 29 декември м.г. Ваня Димитрова от Пловдив излиза с количката, в която е нейният син Христомир, за да отиде в детската кухня с последните купони за храна. Със съпруга си вече са решили да готвят на малкия вкъщи, но все пак тя иска да използва за последно талоните. На кръстовището на булевард „България“ и „Васил Априлов“ в Пловдив, Ваня Димитрова е бутната от кола на пешеходна пътека, докато пресича с количката. Идващата отсреща лада я помита с голяма скорост. В секундата преди сблъсъка майката успява да избута встрани количката с детето, а самата тя попада под гумите на автомобила.
От силния удар Ваня изпада в безсъзнание. Повече от 15 дни е в кома, на границата между живота и смъртта. Лекарите не вярват, че тя ще излезе от комата. Въпреки големия риск д-р Миланов и екипът му от интензивното отделение на бившата окръжна болница в Пловдив, решават да направят операция, за да закрепят двата й счупени крака. Състоянието й не се подобрява. Поддържат я със системи и изкуствено дишане. Всеки ден организмът на младата майка се бори за живот. Налага се да й бъде направена трахеотомия, защото дишането й е затруднено.
Ваня се събужда от кома две седмици по-късно. Не си спомня нищо от деня на инцидента. Днес възстановява живота си по разказите на съпруга си. Той седи до нейното легло. Ваня току-що е заспала. По лицето на 32-годишния мъж е изписано тотално изтощение. Преживял е най-тежките 20 дни от живота си. „Не го пожелавам и на враговете си“, казва съпругът с треперещ глас. Десет минути след катастрофата, е бил на мястото на произшествието. За това време няколко пъти е преживял мислено смъртта на съпругата и сина си.
Запознават се в селото на своите баби. Но тогава нищо не е подсказвало, че пак ще се срещнат в родния си Димитровград. Заедно са от десет години, но едва преди четири сключват брак. Родителите им настояват да направят мечтаната голяма сватба за децата си, „веднъж в живота“, в Свиленград. През 1998 г. Димитър решава да последва Ваня в Пловдив, където тя следва икономика. За да могат да се издържат, тя се премества в задочно обучение и започва работа като счетоводител. Но винаги е била амбициозна и записва втора специалност икономика. „Тя е жизнен и радостен човек, готов за всяко предизвикателство, което й поднася животът“, описва съпругата си Димитър. От две години живеят в собствено жилище, за което са изтеглили заем. Мечтата им да имат дете се сбъдва след много усилия. „Малкият е много весело и усмихнато дете“, казва гордият баща за детето, което преди месец е било на крачка от смъртта. Христомир е на година и половина, след катастрофата е заминал при баба си. Когато бащата видял количката, не повярвал, че синът му е здрав.
Шофьорът на ладата Доник, 41 г. , който блъска с колата си Ваня, след трагедията получава инфаркт, парализиран е и трудно говори. Съпругата му казва, че и двамата се молят момичето да оздравее и че съжаляват за случилото се.
„Ваня е човек с дълбока вяра, може би това й помогна да се върне към живота“, казва съпругът. След инцидента той отива до Кръстова гора, за да се моли за излизането й от комата. Оттам носи осветена бяла кърпа, която поставя под тила на Ваня. На следващия ден отокът в главата й спада и скенерът показва първите добри резултати. „Има нещо, не мога да го определя, но нейната вяра я спаси“, разсъждава Димитър.
Един от лекарите казва, че въпреки 28-годишната си практика не е срещал подобен случай. „Според лекарите шансът при подобни тежки травми е едно на милион“, казва съпругът.
Днес Ваня разглежда албума със снимки, за да подреди отново пъзела в живота си. Димитър е оптимист. „Започваме живота отначало, сякаш току-що сме пристигнали в Пловдив. Важното е, че най-лошото се размина. Всичко е пред нас“.
В късния следобед на януари, в една от болниците в Пловдив лежи майката, жертвала живота си за своето единствено дете. През отвора на едва открехнатата врата се вижда леглото й и бледото лице на отпуснатата глава върху възглавницата. Има ли граница за човешката отдаденост?