Йероним и преводът Вулгата

Доний Донев

Безразборното превеждане на Новия Завет на латински през 3-4 в. неминуемо води до множеството вариации и грешки в текста, което от своя страна затруднява както богословското му, така и чисто църковно литургично използване. В резултат на това постепенно се обособяват три семейства латински текстове: (1) северноафрикански, представян от Киприян (258 г.), (2) европейски, представян от Ириней (130-200 г.) в южна Галия и (3) италиански, представян от Августин (430 г.).

Преводите се различават помежду си най-вече по разликите в използваните латински думи. Например, гръцката дума за светлина е преведена като lumen от африканските текстове, а като lux от европейските. „Прославяне” се превежда като clarificare от африканските преводи на латински, докато европейските предпочитат glorificare.

Именно тези обстоятелства мотивират създаването на унифициран превод на цялата Библия на латински. През 383 г. папа Дамасий пише до най-високо образования християнски учен на онова време, Йероним, с молба да направи ревизия на латинската Библия, която да послужи за уеднаквяване на разликите в наличните версии. Важно е да се отбележи, че не става дума за абсолютно нов превод, а за поправка на използвания в Рим латински текст. Всъщност, изискванията за изготвянето на новата версия, които папата поставя, са доста противоречиви. Новата версия ще служи като официален и утвърден от църквата ръкопис, от който ще бъдат правени всички бъдещи преписи.

Но въпреки че за направата му могат да бъдат използвани всички налични гръцки източници, текстът не бива да се отдалечава твърде много от наличните латински издания.
В отговор на писмото Йероним пише: „Насърчавате ме да ревизирам старите латински версии, което е все едно да отсъдя преписите на Писанията, които сега са разпръснати по света и колкото се различават един от друг, да реша кои са съгласно оригиналните… Защото в съденето на другите аз трябва да се съглася да бъда съден от всички…. Има ли дори един учен или неук, който като вземе книгата в ръката си и разбере, че това, което чете не е по вкуса му, не ще започне да ругае и да ме нарича фалшификатор или проста,к заради дързостта да прибавя към древните книги или да направя каквито и да са промени или корекции в тях?”
Йероним се ражда в семейство на християни от Стридо, град в Далматия (Хърватско) близо до адриатическото крайбрежие. Получава първокласно образование по граматика и реторика под обучението на прочутия Аелий Данатий. Изучава латинските класици, но научва гръцки едва през 373-374 г. по време на престоя си в Антиохия. Еврейски научава доста по-късно, по време на аскетичното си оттегляне в сирийската пустиня (374-379 г.) и във Витлеем (около 385 г.), където учи при палестинския рави Бар-Анина. Въпреки че познанията му по еврейски език остават несъвършени, те далеч надминават познанията на Ориген, Ефрем Сирни и Епифан, единствените църковни отци с познания по еврейски. Високата му ерудиция и успех като учен са причина да бъде избран от папата за направата на новата латинска версия на Библията.

Йероним приема неохотно непосилната задача. Две са причините, обаче, поради които променя първоначалното си мнение. Първата е неумолимата заповед на понтифекса, а втората – шокиращата разлика между наличните латински текстове. Както сам той пише: „има толкова форми на текста, колкото и ръкописи.” След упорита работа, около 384 г. Йероним завършва работата по четирите евангелия. Готовият текст е ревизия, която подобрява граматиката на сборник от налични старолатински текстове, известен като Veta Vulgata и значително намалява влиянието на западните текстове в него.

Не е ясно, дали Йероним работи сам или с помощници, нито какви гръцки източници е използвал. Дори сведенията, които самият той дава, са често противоречиви. В крайната ревизия на евангелията личат и александрийски, и византийски текстове, наред с няколко западни вариации. Доминиращ е византийският текстов източник, личи в 60-70 % от текста, докато александрийските са представени едва в 45 %.

В писмо до папата Йероним обяснява своята методология. Поправка на старолатинските текстове прави, само когато е абсолютно нужно, стараейки се да запази познатата фразеология. Този принцип на работа, обаче, съвсем не е спазван стриктно. Например, думата „първосвещеник” е преведена princeps sacerdotum в Матей и Лука, summus sacerdos в Марка и pontifex в Йоан. Тези вариации са резултат от небуквалната парадигма на превода, който Йеороним приема, която става причина за многобрйните атаки на неговите критици.

Ревизията на останалите книги от Новия Завет е завършена набързо и не се различава много от старолатинските източници, като не е сигурно, дали въобще е преведена от Йероним. Предполага се, че е завършена от последователя на Йероним, Руфиний Сириец. Това предполага и промяната в източниците на по-нататъшната ревизия. Византийският елемент в текста намалява, за сметка на въвеждането на висок процент западни. Специално внимание заслужава и текстът на Посланията, където старолатинският западен елемент е значително заместен от вариации, заимствани от александрийски текстове. Книгата Откровение съдържа изключително добър текст, който е съгласуван с текстовете на Александрийския и Ефремския унциални кодекси.

Превода на Стария Завет Йероним започва с Псалмите, превеждайки от Септуагинтата в Оригеновата Хексапла. През 385 г. е изгонен от Рим и се установява във Витлеем, където е пленен от силата на еврейския език и започва нова ревизия, използвайки еврейския оригинал, която му отнема 15 години – от 390 до 404 г. Той прави две версии на старолатинския Псалтир, едната позната като Римски (384 г.), а другата като Галски (387-390 г.) Псалтири. Първата версия е известна като Versio Romana или Psalterium Romanum и е направена от Versio Vetus Latina и коригирана според Септуагинтата. Тя се използва в Англия до 1066 г. Галският Псалтир е направен от Оригеновата Хексапла и се съдържа във всички по-късни издания на Вулгата. Йероним завършва още една, последна ревизия на Псалмите, направена от еврейски, но тя никога не придобива популярност. Разделението на двете версии на Псалмите в различните издания на Вулгата продължава и през XX в. с Versio Piana (1945) и Versio Nova Vulgata (1969).

Около 405 г. Йероним завършва и превода на Петокнижието от еврейския Танах. Ревизията продължава успешно с работата над няколко други старозаветни книги, в които отново личи използването на Септуагинтата като базов текст.

Йероним ревизира и неканоничните книги, които в своя пролог нарича Апокрифа или книги от Септуагинтата, които не успява да намери в оригиналната еврейска версия. Той превежда от арамейски Товит за един ден, а Юдит за една нощ, като диктува латинския текст на писар. От Септуагинтата превежда добавките към книгата Естир, а добавките към книгата Данаил от текста на Теодосий. И двете книги са впоследствие ревизирани според еврейския оригинал. Варух, Премъдрост, Еклесиаст, Макавеите, 3-4 Ездра, остават Молитвите на Манасий без ревизия от старолатинските версии. Техният стил ясно се отличава от този на Йероним. Книгите, които Йероним не намира в Hebraica veritas, получават по-специално внимание, на базата на което няколко века по-късно реформаторите ще ги отделят от каноничните като апокрифни.

Не се знае дали Йероним успява да завърши ревизията на целия Стар Завет, но е ясно, че текстът на Вулгата, такъв какъвто е достигнал до нас, в никакъв случай не е унифицирана ревизия – дело на един преводач. Климентинското издание на Вулгата съдържа 76 книги: 46 в Стария Завет, 27 в Новия Завет и 3 апокрифни.