Асеманиевото евангелие

Доний Донев

Асеманиевото евангелие е първоначално каталогизирано във Ватиканската библиотека като Codex Vaticanus Slavicus 3 Glagoliticus. То е открито в Ерусалим през 1736 г. от видния ориенталист и префект на библиотеката Йосиф Симон Асемани (1687-1768). Известно е още като иларийско евангелие, Ватикански евангелистар и с популярното днес Codex Assemanianus.

Кодексът съдържа 158 пергаментни листа със средна големина 22×17 см. Всяка страница има между 27 и 30 реда. След лист 49 липсва лист, а листовете 78-79 и 80-82 са с разменени места. Самият текст е подреден в две колони до лист 116, след което продължава в единична колона. Тази редакция е по-характерна за ръкописи, писaни на кирилица, отколкото такива, писани с глаголически или йеронимови букви.

Текстът на Codex Assemanianus е написан на славянски литературен език и се нарича „евангелистар”, защото съдържа откъси за четене от евангелията за цялата година – от великденската неделя до великденската събота. Следван е редът на гръцкия Типикон, започващ с евангелието от Йоан (лист 1-112). Следва календар на светците (л. 154), утреня за неделите (л. 158) и устав на светците. Последният лист съдържа указание за подготовка на свещениците за литургия.

Текстът е изписан с кръгло глаголическо писмо, използвано в македонските области на България. Предполага се, че евангелието датира от втората половина на X век. Палеографските характеристики на текста го поставят най-близо до Кирило-Методиевия превод на евангелието от гръцки на славянски.

Интересно е, че в текстa на Асеманиевото евангелие има прасирийски елементи, както и многобройни съвпадения с Vulgata Latina. Вероятно това се дължи на прасирийските/западни пасажи в текста, който Кирил и Методий са използвали като оригинал за превoда си. Предполага се, че такъв смесен кодекс е съществувал в Цариград през IX в., наред с официалната цариградско-александрийска редакция. Ако това е истина, преводът на Кирил и Методий е не само новаторски с използването на славянския език като богослужебен, но и представлява критичнa ревизия на новозаветния текст.

С течение на времето, старосирийските елементи са изместени от източната редакция, но остават запазени в западните ръкописи, което обяснява приликата на Асеманиевото евангелие с Vulgata и някои гръцки ръкописи от южна Италия. Текстът съдържа и допълнителни редакции, които най-вероятно идват от вторични източници, което от палеографска гледна точка оформя три етапа в развитието му: (1) Кириловият превод на глаголическото евангелие, (2) препис с редакция (вероятно в школата на Климент Охридски) и (3) Асеманиева редакция. Последната е направена най-вероятно на Синайския полуостров, където обитават немалко български монаси.

В заключение е нужно да се отбележи датировката на ръкописа. Тя е базирана на няколко по-късни добавки, направени върху самия кодекс. На л. 146 има бележка за смъртта на цариградския патриарх Николай I Мистик (поч. 924 г.). В Синаксара обаче липсва информация за смъртта на Иван Рилски през 946г. Това предполага, че Асеманиевото евангелие е било вече завършено в първата половина на X век след смъртта на Климент Охридски (916 г.) и преди тази на Николай Мистик. Тази дата е подкрепена и от украсата на Асеманиевото евангелие, която като орнаментика предхожда тази на Зографското евангелие. А това само по-себе си поставя Асеманиевото евангелие сред най-старите глаголически Християнски източници.