На 9 юни се навършват 145 години от смъртта на един от най-големите приятели на българския народ – Дженюариъс Макгахан. Американският журналист, накарал целия свят да плаче за Батак.
При описанието на ужасите и жестокостите, видени от него,светът остана смаян. Той разказа как българските християни са ограбвани и изтребвани от мохамеданите-турци; как полята, домовете и градовете им се опожаряват и преобръщат в пущинаци; и за безчет други злодеяния, неподдаващи се на описание. За цивилизования свят това бе капката, която накара чашата на търпението да прелее. Хората пребледняваха от гняв и неволно свиваха юмруци, когато пламенните слова на Макгахан пронизваха сърцата им.Англия бе принудена да отстъпи. Тя оттегли своя флот и Турция остана без покровител.”
„Тези турци нямат милост, не изпитват състрадание или съчувствие. Чужди са им дори снизхождението и жаловитостта на дивия звяр. Та и тигър не би убил малките от своя вид. Но тези турци, тези силни брадати мъже, изваждали с щиковете бебетата от люлките, подхвърляли ги във въздуха, набучвали ги още веднъж и ги изпражали в лицата на пищящите им майки. Те и по улиците разнасяли пеленачета, набучени на щиковете им.”
„България е терзана заради Христа, заради това, че в нея още има истинска вяра и истинско благочестие, заради това, че тук има непреклонили колена пред вярата Ваалова – пред смешението от заблуди, пред духовното обезличаване.“
Роден е в семейство на ирландски заселници на 12 юни 1944 г. във ферма близо до град Ню Лексингтън в щата Охайо. Едва 7-годишен губи баща си и е принуден да работи по съседните ферми, за да помага за издръжката на семейството си. По-късно работи като продавач и учител в Хънтигтън, Индиана.
Една среща променя завинаги живота на 20-годишния Дженюариъс. Запознава се с героя от Гражданската война генерал Филип Шеридан. Разговорите с него превръщат младежа в
поборник за свобода и граждански права
Така през 1868 г. Макгахан се установява в Европа за да учи право. След избухването на Френско-пруската война през 1870 г. от вестник „Ню Йорк Хералд” му предлагат да стане военен кореспондент и да отразява хода на военните действия. Той е един от първите чуждестранни кореспонденти във френската столица, когато избухва Парижката комуна. Той я отразява, пишейки във дневника си: „Относно комуната най-горчивите дописки срещу правителството на Тиер са мои. Аз реших да кажа истината като журналист, независимо колко скъпо може да ми струва това”. До края на живота си той не отстъпва на това си професионално кредо.
През 1873 г. се оженва за руската аристократка Варвара Елагина, от която се ражда сина му Пол. В края на същата година заминава в Туркестан като военен кореспондент към руската армия във войната срещу хаганата Хива. Тук се запознава и с бъдещия герой от Руско-турската освободителна война, но все още подполковник – Михаил Скобелев.
През 1876 г. след конфликт с издателя на вестника Макгахан напуска. Не след дълго приятелят му Юджийн Скайлър – американски консул в Цариград, го кани да разследват зверствата на турската армия срещу цивилното население по време и след потушаване на Априлското възстание. Макгахан получава журналистическо назначение от основания от Чарлз Дикенс в Лондон либерален вестник „Дейли нюз”. Едновременно е нает да предава репортажи и за руския вестник „Голос”. Отпътува за България на 23 юли 1876 г. и на 28-ми посещава Пловдив. От там пише: „Боя се, че не съм вече безпристрастен, и с положителност не мога да остана безучастен.
Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум
… Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите подробности за най-безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни.“
В първите дни на август Макгахан отива в Пещера и Пазарджик с идеята да посети Батак. Турците му предлагат да го съпроводи официален представител, но той отхвърля предложението. Властите забраняват на българите да му предоставят коне за прехода до Батак, но местните не се съобразяват. За пътуването му се разчува мигновено из околните села и десетки оцелели успяват да го намерят и да му разкажат за преживените ужаси. В този момент журналистът осъзнава близостта на руския език, който вече знае, и българския езици и започва лесно разбира разказите без помощта на преводач. В репортажа си за баташката черква описва: „Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас. Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде.” Журналистическите му материали публикувани в „Дейли нюз” са препечатвани и от други вестници и предизвикват обществена
вълна от негодувание
срещу Османската империя и срещу политиката на британското правителство на Бенджамин Дизраели в подкрепа на Турция. В резултат либералът Уилям Гладстон издава брошурата „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.” Следствие репортажите му може да се причислят и дипломатическите действия на Великите сили, довели до свикването на Посланическата конференция на Великите сили в Цариград. Работата на конференцията не се увенчава с успех благодарение на нежеланието на турската страна да изпълни решенията й и в крайна сметка държавите-участнички отзовават посланиците си от Цариград. Отказът на Високата порта да изпълни решенията на конференцията слага край на мирните опити за решаването на Източния въпрос и дава коз в ръцете на Русия за обявяването на Руско-турската война.
С началото на войната Макгахан е назначен за специален военен кореспондент на „Дейли нюз” към щаба на Руската армия. Благодарение на
старата си дружба с генерал Скобелев
Макгахан придружава руските части при десанта им през река Дунав. Отразява всички важни сражения, включително обсадата на Плевен и отбраната на Шипченския проход. Присъства и на подписването на Санстефанския мирен договор. След края на войната се готви да отпътува за Берлин, за да отрази мирната конференция между победената Турция и Великите сили, но се разболява от тиф и на 9 юни 1878 г. умира в Цариград и е погребан в гръцкото гробище. През 1884 г.- тленните му останки са пренесени в Съединените щати и препогребани в Ню Лексингтън, Охайо.
Над гроба му има паметник поставен от български емигранти на който пише „Макгахан – освободител на България”.