Едно от основните местообитания на демони и бесове, на зли духове, е толкова много обичано от целокупния патриотичен и националистичен български народ, че да се говори против него си е рисково и непопулярно занимание. За българите фолклорът, народното творчество във всичките му проявления, е най-изразеният и дори единствен мотив за идентификация като народ и нация. Ние сме българи, казват те, защото имаме такива обичаи и защото извършваме тези ритуали, като почнем от мартениците, минем през танците с боси крака върху жарава и стигнем до древното езическо божество Сурва и ония рогати маски на кукерите. За тричането на кучета да не говорим…
Често съм се чудел защо в разните там официални проучвания и анкети не се казва истината. Вместо истината, се казва, че българите са православни. Православна е една малка част от хората у нас. Мнозинството са езичници все още и езичеството им е дотолкова естествено, че не си го признават. Никой езичник няма да каже: „Аз съм езичник“. Никой, който си връзва мартеници или червени конци против уроки, няма да се съгласи, че е езичник. Той прави това, понеже така правят всички или поради „дребно суеверие“. Без да осъзнава, че всъщност по този начин става част от езически ритуал, а езичеството не е нищо друго освен служба на нехристиянски духове, преклонение пред демони. Демоните не са никак безобидни. Те са изключително силни и злобни. Те намират слабото място на всеки един от нас. И изчакват удобния момент, за да ни ударят. Опитният в духовния живот лесно може да се съгласи с това твърдение. А на неопитния това мнение ще му се стори фантазия. И ще продължи да си връзва конци по ръцете, да ходи по врачки, да си чете хороскопа и да се възхищава от фестивала в Перник.
Този фестивал ме потресе преди време и затова се сетих за темата. Три дни в Перник вдигали шум по улиците разни маскирани ентусиасти. Фестивалът им бил станал международен и известен. Участвали гости от не знам си къде, по статии и медии много модерни и традиционни, либерални и консервативни писачи се възхищават на пернишките изпълнения, изобщо едни хвалебствия и славословия по повод българското езичество и препоръки се леят – чрез това езичество сме можели да се покажем пред света какви сме били, моля ви се, уникални. Много уникални. Все едно в чуждия фолклор ги няма тия зъбати зверове и кикимори – ония зли олимпийски божества, които се „раждат“ от главите на други като тях, драконите в Китай, какви ли не магии в Африка, пандемониумът на Европа и Холивуд… Демоните са в цял свят и едва ли точно чрез тях ще бъдем уникални. Напротив – грозната маска си е грозна маска и в Древна Гърция, и в кукерството, и в рисунките на инките и маите, навсякъде едно и също, облещено рогато зловещо създание. Щели да гонят „злите духове“ тия с маските. Само дето ефектът е обратен. Ужким ги гонят, всъщност ги призовават, ама във фоклорната традиция да разделиш добро от зло и да установиш полюсите е непосилна задача. И точно този световъртеж и това главозамайване от досега с тъмната страна ги опиянява участниците в ритуала.
В университета фолклор ни преподаваше Тодор Моллов. Той водеше лекции и упражнения занимателно, търсеше и показваше скрития смисъл на фолклорните текстове и традиции, тълкуваше ги и ние разбирахме вплетения код и посланието. Но едно е да търсиш доброто начало в езичеството, друго да си суеверен последовател на прапрапрародителите си. Защото има различни народни песни, има трудови песни, песни по различни житейски поводи и народното творчество в много отношения е ценно за самоопределянето. Фолклорът е нужен и красив в своите нормални проявления. Сблъсъкът с дяволите, със злите и мразещи човеците духове, настъпва, когато някой от тези духове се промъкне като змия в песента или традицията. А това се случва много често. Едва ли професорите по фолклор са езичници. Те са учени, изследователи, може би има и християни сред тях. Няма значение, просто ми е интересно дали те схващат колко опасно е това езичество и до ден днешен.
През лятото често ми се случва като екскурзовод да присъствам на вечери, в които се представя български фолклор за чужденци, а черешката на тортата, кулминацията на програмата, откакто има туризъм по Черноморието, е все една и съща – нестинарски танц. Нестинарството е езичество в също толкова ярък вид като кукерството, фолклористите си го тълкуват откъде идва и какво означава, мен не ме вълнува особено пред огъня ли се прекланят като символ на божеството слънце или пред някакви змейове. Не съм наблюдавал нестинарския танц нито веднъж през тези години. Дразня се на фолклора за ширпотреба, но най-много се възмущавам на оскверняването на иконата, която държи нестинарят. Познавам го лично Михаил, с това си вади хляба през лятото. Около петдесетгодишен, дребен, почернял. Взима хонорар 60 лева на вечер за представлението си. През останалото време бачка каквото намери. Оплаква ми се веднъж, че бил дълги години електроженист, отпред вика пече желязото, дето го заварява, отгоре му пече слънцето, а вечер под краката му пече жаравата и цял живот бил в огъня. Смея се и му викам: „Ти още приживе си в геената огнена“. После го успокоявам, че си е взел пъкъла на земята и като си отиде, ще му намерят по-добро местенце… Питам го трябва ли да държи иконата, християните това ги дразни в тая комерсиална традиция. И той като средностатистически познавач и почитател на българската религия, на този тюрлюгювеч, на тая манджа с грозде, ми обяснява, че такъв бил обичаят и че той е вярващ човек и не разбира защо поповете не приемат нестинарството.
Има ли начин с думи прости да се обясни поне на кръстените християни в какво се състои християнството и как да отсяват езическите наслагвания от чистотата на вярата? Днес и фолклорът не е това, което е бил преди сто години, никой не помни и една народна песен докрай. Но сме свидетели как най-силно утвърждаващата суеверието част от този фолклор се възобновява, поддържа и популяризира под най-благовидни предлози, как бесните не си дават „завоюваните територии“ и търсят все по-голяма изява, международна… Тясно им е само у нас. Демони от всички страни, съединявайте се.
Вече не е и фолклор, забравили са откъде е дошло и какво значи това, дето го правят. Вече е шоу, щото живеем в шоу, чийто режисьор е все по-самодоволен от успеха си. И тия, нашите, да не изостанат назад от световното шоу, турили върху себе си рога и маски. Отдолу е човек, отгоре е звяр. Отдолу е творение Божие, образ (без подобие), отгоре се е захлупило с безобразие, с покривалото на човекомразеца. То си им е за главата на тия нови погани… И те като ония, сатанисти с маските от филма на Стенли Кубрик живеят с широко затворени очи. Когато човек сложи маска, той се обезличава. Престава да бъде той. Превръща се във вместилище на духове. Но не добри, а от другия вид. Анонимността зад маската, обезличаването е привлекателно за любопитните. Какво ли е да си никой? И те стават никой. А никой е онзи, злият.
Добре казано! Но не е ли апатията и ленивостта на църквата виновна за това?