Бог да просвети йерарсите на Русия, за да видят истината и да преодолеят разделението между милионите руснаци и украинци, които те изолираха

Йеромонах Никита Пантократорски, специално за Faktor.bg

Като монах на Света Гора-Атон и във връзка с изпълняваното от мен послушание гостилничар (в архондарика) на манастирa Пантократор, от няколко години много често се срещам с руски и украински поклонници. Темата, която ги занимава през последната година, е ситуацията в Украинската църква. Въпросите, които всеки един от тях задава, са породени от лъжливите новини, поднасяни в определени страници за дезинформация в Интернет или от определени журналистически кръгове. Много лесно е да се забележи вредата, която последните причиняват. Те носят голяма отговорност, защото вместо да помогнат, задълбочават конфликта и озлобляват читателите. Затова в мен се породи желанието да отговоря на тези често задавани въпроси.

1. Относно публикуването на обвинения срещу Вселенския патриарх, както и срещу моят манастир, и манастира Ксенофонт затова, че уж сме имали „съвместна молитва“ с католици

Какво обаче е значението на израза „съвместна молитва“? Че сме на едно място? Тоест, ако православните влязат в католическата църква по време на службата и останат там, означава ли това, че те участват в „съвместна молитва“? Разбира се, че не. И обратното, ако католик влезе в православна църква да се моли, всички присъстващи в църквата ще участват ли в „съвместна молитва“? Разбира се, че не. Според тази логика мнозина биха станали участници в съвместна молитва с инославни, без да го осъзнават. Кой може да знае какъв е всеки, който влиза в храма и с какво разположение влиза? Също така, в центъра на манастира „Света Екатерина“ в Синай има джамия. Когато мюсюлманите са се молили там, присъстващите монаси дали са участвали в тяхната молитва? Разбира се, че не. Когато Света Гора-Атон е била под турското иго, по време на посещение на султана, той е бил официално посрещан и е заставал на владишкия трон. Молили ли са се заедно? Разбира се, че не. А ето, свети Порфирий казвал на духовните си деца „ставайте в 3 часа сутринта, за да се помолите заедно“, въпреки че всеки от тях бил в собствения си дом. Това нима не е съвместна молитва? Разбира се, че е! По този начин изразът „съвместна молитва“ придобива различно значение. Не значението, което тези журналистически кръгове искат да му придадат. За голямо съжаление мнозина им вярват. Бог гледа на сърцата на хората, а не на мястото, където са те. „Настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца…Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина. “ Йоан 4:21-24. И католиците са Божии чеда и трябва да се върнат към истината. А това може да се случи чрез диалог. Вселенският патриарх носи най-голямата отговорност за този диалог. Той е внимателен и не се отклонява от догматите, въпреки обвиненията в това. Впрочем, такъв вид „съвместна молитва“, както се опитват да представят, се извършва от мнозина във всички поместни православни църкви. Но обвиненията се насочват само към Вселенския патриарх.

2. Относно посещението на Вселенския патриарх на Света Гора-Атон през м. Октомври 2019 г.

Посочените журналистически кръгове правят опит да омаловажат посещението на Вселенския патриарх на Света Гора-Атон и да го лишат от подобаващото му значение. Ние обаче, които бяхме участници в тези събития, знаем по-добре какво се случи. Недоброжелателите преведоха едно оскърбително писмо, написано от един светогорски монах, желаещ да очерни Вселенския патриарх, и го разпространиха в Русия. Изглежда ли, че тези хора искат единство, след като се облягат на мнението на една малка група монаси, които винаги са против всички начинания на Вселенския патриарх, независимо какви са те. Просто сега те се концентрираха върху украинския въпрос. Те обаче не се явяват „гласа“ на Света Гора-Атон. „Гласът“ на Света Гора-Атон са игумените и Светия Кинотис. Всички те присъстваха на приема на Вселенския патриарх в Карея и на последвалото събрание, с изключение на един манастир, който и при предишни посещения на Вселенския патриарх не е присъствал поради негови собствени причини. В публикациите  бе споменато и за големия брой полицаи, които охраняваха Вселенския патриарх. Но патриархът не доведе полицията със себе си. Гръцката полиция е длъжна да осигурява сигурност на всеки високопоставен човек, посещаващ страната. Същото беше и при посещенията в Света Гора-Атон на Московския патриарх Кирил през 2013 и 2016 г., който доведе със себе си тълпа от лични охранители. Сега обаче им е удобно да не се напомня за това.

3. Относно непокаянието на „разколника“ Филарет.

Казват, че Филарет не се е покаял. Но как можем да кажем, че Филарет не се е покаял? Шест пъти той е подал официално съдебно искане (еклитон) до Вселенския патриарх за възстановяването си. Патриархът и синодът не взеха прибързано това решение. В допълнение, действието, което показа истинското му покаяние, е решението за разпускане на т.нар.„Киевска патриаршия“, която той градеше 27 години. Ако не се беше покаял, тогава нямаше да подпише разпускането. Когато говорят за неговото непокаяние, те имат предвид, че той не се е покаял в желанието си за автокефалия за Украйна. Такова разкаяние те очакват от него. След възстановяването му той може да промени решението си, но това е негов личен избор.

4. За правото на Вселенския патриарх да узакони извършените тайнства от бившите разколници и от „самосветия”  Макарий.

Отговор на това питане ни дава историята на Църквата в подобни и по-сложни случаи:
А) Свети Кирил Йерусалимски е ръкоположен от ариански епископ (ереста на Арий), след което се присъединява към православните и е приет като епископ, както и онези, които е ръкополагал, без преръкоположение.
Б) Свети Анатолий Константинополски е бил ръкоположен от главата на монофизитската ерес Диоскор, който убива св. Флавиан  Константинополски, но Анатолий не е призован да даде отговор защо е ръкоположен от еретик и убиец.
В) Всички, ръкоположени от еретика Петър (Могос), след като напуснаха ереста на евтихианите и приеха решенията на Халкидонския събор, бяха приети от Христовата Църква в съответните им степени без преръкоположения.
Г) В живота на св. Сава се споменава, че когато Йерусалимският патриарх Илия умира, севирияните (еретици) поставят Йоан, един от тях, на патриаршеския престол, но той, след вразумление от светите Сава и Теодосий се обърнал към православната вяра. И не бил упрекван заради факта, че е получил ръкоположение от еретици,. Много подобни исторически примери съществуват в трудовете на Хиоския митрополит Григорий „За обединението на арменците с Източната православна църква“ от 1871 година.
Нещо подобно се случва и с Българската църква, която е била в разкол за около 70 години. През 1945 г. е възстановено общението с нея и разбира се с всички йерарси и свещеници, без   преръкоположение, въпреки факта, че преди това са били разколници. Виждаме как църквата всичко устройва, когато става въпрос за спасението на хората. Случаят с Украйна всъщност е много по-прост от многожеството сложни ситуации, с които църквата се е сблъсквала в миналото. При това тук разликите са административни, а не догматични. Докато в миналото се говори за приемане на ръкоположения от хора, които се противопоставяли на догмите, т.е. били еретици. Безполезно е да гледаме на нещата формално и рационалистически. Църквата е над правилата. Църквата създава правилата, а не правилата създават църквата. И където е необходимо, „необходимо е промяна и на закона“. За Макарий (Малетич) казват, че той е самосвят. И, че в историята на църквата няма такъв прецедент (признаване на самосвят). И това въпреки, че бяха публикувани статии, които доказват, че той не е самосвят. В крайна сметка икономията, която Църквата показа в трудни моменти по темата за ръкополагането, е голяма. Както казах, имаме по-смущаващи случаи, когато епископи, ръкоположени от еретици, нанесли толкова големи щети на църквата, са били признавани в същия сан. Църквата е майката. Целта й е да спасява хората. Как да спаси, а не как да осъди. Подобни решения по икономия се взимат от Църквата от векове, за да има единство и спасение на човека в Църквата. Не забравяйте, че църквата също приема въздушно кръщение на деца от миряни в случай на смъртна опасност. Също така, в житието на св. Атанасийн Велики четем, че когато е бил дете, играейки си с други деца, той е „кръстил” едно дете и Църквата е приела това кръщение. Светият Дух „диша където иска“. Няма изцяло поддаващо се на човешката логика обяснение. Може ли Господ да въздигне деца на Авраам от камък? Бог „иска всички хора да бъдат спасени и да постигнат познание за истината“. Кой е работил с тези милиони украинци, които са в разкол 27 години, без да могат да преценят правилно? Всички те са ангажирани с двама души. Филарет и Макарий. Сега трябва да се радваме, защото украинският народ в своята цялост е намерил „начин за спасение“. В Христовата Църква има много милиони нови членове. Каква радост!

5. Относно недействителността на грамотата от 1686 г.

По отношение на грамотата от 1686 г. въпросът не е защо Вселенската патриаршия я отмени, а защо Московската патриаршия никога не спази точките на тази грамота и всъщност я направи недействителна. Московската патриаршия създаде нещо свое, без благословията на Църквата. А това, което се прави без благословия, няма добър край. Кога е било спазвано поменаването на Вселенския патриарх? Никога, защото в Москва знаят, че духовната (църковната) юрисдикция принадлежи на този, който се поменава. Например всеки храм, който поменава Сръбския патриарх, се окормява от него (намира се в негова юрисдикция), всеки храм, който поменава Румънския патриарх, се окормява от него и т.н. По същество тази грамота не е отменена сега, а още тогава от Московската патриаршия. Тя никога не се е прилагала, защото нейните условия никога не са били спазвани. И не е ли странно, че тези журналистически кръгове не казват нищо за това? Те се позовават само на църковното съзнание. Естествено, за тези три века са се формирали различни съзнания. Поколения са минали, без да знаят нищо друго, освен създалата се реалност. Те са се родили и умрели в това състояние. Но този факт не отменя правото на Вселенската патриаршия да премахне силата на грамотата и да върне Украйна в своя диоцез. Това е и Вселенската патриаршия официално да я отмени. Вселенската патриаршия, въпреки факта, че пострада от навлизането на Руската църква в нейната територия, не е искала толкова години (даже векове) да получи това, на което има право. Но го поиска точно сега, когато толкова много хора бяха обречени да бъдат разколници без достатъчно основателна причина. Вселенският патриарх не предприе тази стъпка заради собствените си интереси (както ако би го направил през миналите векове), но беше подтикнат от любовта си към спасението на целия украински народ във времена на остра нужда. Той трябваше да се погрижи за тези милиони вярващи. Да остави 99 овце и да отиде, и да намери изгубената. Всички очакваха Русия да вземе това решение. Но тя не можа, въпреки факта, че Украйна искаше афтокефалия още от 1991 г. (дори в документа на искането има подпис на митрополит Онуфрий). Това беше много трудно за Руската църква, защото ако предостави афтокафалия на Украйна, това би означавало, че е загубила много важни територии и места за поклонение. Тази реакция е разбираема. Тя е човешка, логична е. Но никак не е духовна. От друга страна, патриарх Вартоломей и синодът действат с голяма мъдрост и внимание, и най-важното – с много молитви. Той иска всички да бъдат обединени, той поменава всички, работи за единство в рамките на своята власт, без да нарушава правилата. Колкото и да го обвиняват и искат да накарат хората да го мразят, те няма да успеят, защото Бог знае истината. Вселенската патриаршия  върна към каноничното общение и множеството на бившите разколници в Украйна. Ако Руската църква също искаше единство, всичко щеше да е лесно. Но за съжаление изглежда, че тя се интересува повече от това как да не загуби Украйна. И именно това създава големи проблеми в световното православие.

6. За това, че наричат Вселенския патриарх «Папата на Изтока» и твърдят, че той искал да бъде пръв без равни.

Вселенската патриаршия не е признала разкола, както казват тези журналистически кръгове, а напротив, излекувала го е. И сега в Украйна никой не е схизматик. Той  има правото да го направи, тъй като както видяхме, Украйна принадлежи към неговата юрисдикция, а и освен това, Църквата чрез вселенските събори му е дала привилегията да приема „еклитон“, апелации за отсъждания от други местни църкви. Нито една молба за еклитон не е адресирана до всички патриарси. Това се потвърждава и от въпроса на руското духовенство към останалите патриарси през 1663 г. „има ли право Константинополският патриарх да отсъжда за делата и въпросите на другите поместни църкви“. Всички патриарси отговориха единодушно „Да”, че само той има това право. В крайна сметка историята на Църквата е пълна със случаи на подаване на апелации към Вселенския патриарх от другите поместни църкви. Към днешна дата в историята на Православната църква няма изключения, доказващи, че някой някога се е обръщал с молба към друг предстоятел, различен от Вселенския патриарх. Който приема тази привилегия на Вселенския патриарх, приема и възстановяването на бившите схизматици в Украйна. Освен това, Вселенския патриарх има и привилегията да предоставя автокефалия на поместните църкви. Така Вселенската патриаршия дава автокефалия на всички поместни църкви, на  Русия през 16 век, а след това и на други, последната от които е църквата на Украйна. Безспорно глава на Православната Църква е Христос. И несъмнено, съборността винаги присъства в Православната Църква. Но на всеки съвет, синод, събор винаги има един, който го свиква и председателства. В Московската патриаршия – патриарх Кирил, в Сръбската патриаршия – патриарх Ириней, в автокефалната църква на Гърция – архиепископ Йероним и т.н. Така, според решенията на Вселенските събори, по време на заседания на предстоятелите на всички поместни църкви, Вселенският патриарх винаги председателства. Той ги и свиква. Това е продиктувано от традицията на Църквата. И всеки, който поставя под въпрос тези привилегии, излиза извън св. Предание, независимо дали тази истина му харесва, или не му харесва. Патриархът не е папа и пръв без равни. Той не прави нищо повече от това, което определят привилегиите, предоставени му от Църквата.

7. Относно преследването на вярващи и окупирането на храмове от Автокефалната църква (ПЦУ).

Петият параграф на публикуваното заседание на Синода на Вселенската патриаршия от 11 октомври 2018 г. гласи: „Ние апелираме към всички участващи страни да избягват окупирането на храмове, манастири и други активи, както и актове на насилие и отмъщение, за да може мирът да надделее.“ Това е желанието на Вселенския патриарх. Публикациите на тези журналистически кръгове за разни преследвания са избирателни и едностранчиви. Всеки, който търси, ще намери много случаи, когато преследваните са принадлежали към автокефалната църква. Публикувани бяха много инциденти, да не говорим за дългогодишната война на украинската граница. И двете страни носят еднаква отговорност за ситуацията. Това е много лошо и се надяваме скоро да настъпи мир. А това ще стане, ако и двете участващи страни откликнат на призива на Вселенския патриарх за мир.

8. Относно противопоставянето на Вселенския патриарх на възможен общоправославен събор.

Както знаем, Вселенската патриаршия предоставя всички афтокефалии без нуждата от всеправославни събори. Но Вселенската патриаршия, съзнателно жертвайки правата си, искаше всички предстоятели заедно да вземат решение за предоставяне на автокефалия. Това беше многократно обсъждано на заседанията преди Великия събор в Крит и на този Събор беше възможно да се обсъди и разреши всичко. За съжаление Московската патриаршия отказа да участва. Също така, след отмяната на грамотата от 1686 г., Украйна бе реинтегрирана във Вселенската патриаршия. Беше свикан Обединителен събор, на който всички бяха поканени. На митрополит Онуфрий дори беше предложено да го председателства. Но той също не пожела да участва. Неговите епископи можеха да вземат участие и да формулират своята гледна точка. Когато Вселенският патриарх ги покани, те отказаха. И сега искат това да стане при техни собствени условия. Но вече е късно. Ако това се случи сега и има събор, самият Вселенски патриарх трябва да го свика и да го председателства.

9. Относно въпроса „Защо не всички други църкви  го признават?“

Има много причини, поради които тези църкви все още не са взели решение и за всяка една те са специфични. Например, боят се от различните последствия, които би имало признаването на новата автокефална църква. Например спиране на общението, отнемане на финансовата подкрепа и, разбира се, заплахата от незаконно нахлуване на тяхната територия чрез създаване на енории без благословията на местните епископи. Поместните църкви са добре запознати с проблемите, които  политически и икономически мощната Руска църква може да създаде в тези региони, както вече го направи в световното православие, отсичайки вярващите руснаци от общуването с онези, които признаха автокефалията. В крайна сметка това е най-голямата църква като брой на населението. Така, че за тези, които искат да признаят новата украинска автокефална църква, е разумно че не избързват.

10. За политическия натиск върху архиепископ Йероним да признае украинската автокефална църква.

От самото начало архиепископ Йероним възложи на две комисии да проучат целия въпрос от богословска и църковна гледна точка. Те предадоха своите доклади на Светия Синод, който внимателно ги проучи. Тогава архиепископът прехвърли делото на Събора на йерархията, който се състоя през октомври, и на който беше решено да се признае автокефалната Украинска църква. Очевидно е, че аргументите на тези журналистически кръгове за някакъв политически натиск са продукт на тяхното въображение.

11. Относно въпроса, който задават на украинските поклонници на Атон: „Вие от Онуфрий или от Епифаний сте?“.

И аз честно казано питах за това. Но спрях, когато един украинец ми отвърна: „Посетих четири  манастира. Защо в два от тях ме попитаха дали съм от Онуфрий или от Епифаний? Не искам да отговарям. Това ли е важното? Аз съм от Онуфрий, но съм привърженик на афтокефалията. Искам Църквата ни да бъде независима.“ И аз му казах: „Всъщност това вече не е важно. Всички са приети. Всички са канонични. Всички са в общение. Когато ви питат, кажете – не познавам нито Онуфрий, нито Епифаний. Познавам Бог и искам той да е в сърцето ми. Господ няма да ни зададе този въпрос, но ще ни попита дали обичаме ближния си или го мразим. Това е най-важното. “ Той се изповяда, причасти се и си тръгна с Христовата радост в сърцето. В разговор със свещенослужител на Украинската църква към Московската патриаршия той ми каза, че църквата им е автономна, защото имат свой синод. Освен това в „схизматичните“ църкви имало богохулни стенописи, изобразяващи бандити, и че в своите проповеди те не казвали нищо за Бога, но говорели за президента, „злата“ Московска патриаршия, помощта на американците и т.н. Възразих му, че на всяка Божествена литургия споменават патриарх Кирил и че митрополит Онуфрий е постоянен член на Синода на Руската патриаршия. Факти, които показват, че църквата им не е напълно автономна. Ако беше така, техният синод трябваше да може да вземе решение, различно в някои случаи от позицията на Руската църква! Но те винаги трябва да са на тяхна страна и не може да бъде другояче. Казах му, че тяхната радост трябва да бъде голяма, понеже братята им ще се завърнат в Църквата. Предупредих го да не стават като по-големия брат на „блудния син“. Напомних му, че са от една кръв. Че това са техни братя, които са намерили начин за спасение. Що се отнася до богохулните стенописи и проповеди без Бога, трябва да ги учат как да правят нещата канонично. Те са били в разкол 27 годиним, а преди това – в комунизма. Къде да научат Преданието? Те се нуждаят от помощ. Руснаците след комунизма също не знаеха нищо, а всичко беше в разруха. Но те попитаха, потърсиха, намериха помощ и постигнаха напредък. И ние сме тук, но още повече вие, техните братя, трябва да ги подкрепяте. Можете да направите много за единството. Не се борете с тях, „защото, ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши, ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци. Преди няколко години известен руски дякон (ръкоположен от патриарх Кирил, сега йеромонах) много настояваше, че поради броя на вярващите и силата на страната им, те трябва да бъдат първи в православието, да имат водеща роля и всичките останали привилегии. И че Вселенската патриаршия почти няма паство, защото е в Турция. Времената са се променили, Византийската империя вече не съществува. Не повярвах на ушите си. Тогава започнах да разбирам какви са плановете на нашите братя. За съжаление, след провъзгласяването на афтокефалията на Руската църква и нейното формиране като патриаршия, изглежда, че някои наистина са се въодушевили от визията за Третия Рим. Вярно е, че руските поклонници са много добри и много почтени. Те са трудолюбиви и самопожертвователни. И най-важното – те се подчиняват на църквата си. Никой не може да ги обвинява за това. Повечето от тях, разбира се, имат своите възражения, както ми споделят, но не могат да направят нищо, освен ако църквата не им нареди. Това е разбираемо и достойно за уважение. Други постъпват като съзнателни християни, независимо от забраните. Но като цяло, хората се измъчват. Те живяха толкова години  в атеизъм и комунизъм и точно когато започнаха да се радват на православието, бяха отсечени от него. Смешно е да се обвинява Вселенския патриарх за разцеплението, когато забраната за общение всъщност идва от Русия. Разцеплението е направено от Руската църква, а не от Вселенската патриаршия. Всички църкви имат общение с Вселенската патриаршия. Но Руската църква няма общение с всички църкви. Искаме Бог да просвети йерарсите на Русия, за да видят истината и да преодолеят разделението между милионите руснаци и украинци, които те изолираха. Обикновените вярващи не са виновни. Мнозина трудно се лишават от възможността да се причастят  на Света Гора-Атон. Понякога за тях това е целта на живота.

Споменатите журналистически кръгове твърдят, че работели за православието. И как? С това, че подкрепят и разширяват разцеплението?! Те противопоставят вярващите помежду си и ги озлобяват. Бих искал да разберат грешката си и вредите, които причиняват. „ Свидетелствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда. “ Ако човек подхожда към тези проблеми обективно, като взема предвид и двете гледни точки, без да се влияе от лъжливите новини, които заливат Интернет, той ще разбере къде е истината и ще познае каква е волята  Божия!

Текстът на Петото предсъборно всеправославно съвещание „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“ и Светият и Велик събор

Текстът на Петото предсъборно всеправославно съвещание „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“ и Светият и Велик събор

Доклад, произнесен на Семинара за Светия и Велик събор в манастира Влатадон (14 ноември 2016 г)

Георгиос Д. Марцелос, почетен професор на Солунския Аристотелев университет

Въведение

Няма съмнение, че най-важният и най-дискутиран текст на Светия и Велик събор, привлякъл живия интерес не само на православни, но и на инославни, е текстът на Петото предсъборно всеправославно съвещание, проведена през м. октомври 2015г. в Шамбези, Женева, и изложен в документа „Отношения на Православната църква с останалия християнски свят“. Този текст, след публикуването му на 28 януари 2016г., по решение на Синаксиса на Предстоятелите на Православните църкви, състоял през същия месец в Шамбези, Женева, предизвика – поради употребата в него на термина „църква“ спрямо инославните – оживени дискусии, които доведоха до резултата някои поместни църкви, измежду които и Гръцката църква, да предложат на Светия и Велик събор някои изменения относно този пункт. Безпокойството, което съществуваше в дадения случай, бе да не би чрез именуването на инославните общности като църкви да се постави под съмнение онтологичното единство и самосъзнание на Православната църква, което, съгласно нейната еклисиология, съставлява „едната, свята, съборна и апостолска Църква“.

I. Църква и „църкви“ според Православното предание и Всеправославните предсъборни съвещания

Тъй като този проблем развълнува почти всички Поместни православни църкви, е видно, че във връзка с него не бяха оценени, нито пък взети насериозно светлите примери, оставени ни от предходните поколения велики отци на Църквата, които са се изправяли пред подобен род проблеми, произнасяйки се спрямо християни, отделени от общността на „едната, свята, съборна и апостолска Църква“. Само с илюстративна цел ще приведа три класически примера, които покриват цялата наша църковна история:

1. Още св. Василий Велики в своето 114-то послание нарича „църкви“ някои поместни общности, които били разделени помежду си „в много отношения и по много начини“ («πολυμερώς και πολυτρόπως»), очевидно, както се вижда от последващите му редове, поради различната им позиция спрямо вярата на Никея и божествеността на Св. Дух. Това по негово време били основни догматически въпроси, които разделяли поместните църкви. Тоест, съвсем не става въпрос за някакви църкви, които имали (както някои твърдяха) като даденост тъждество на вярата. Защото, ако е имало тъждественост на вярата (еднаква вяра) нямаше да има и причина „църквите“ да са „една от друга разделени“, нито да има нужда да бъдат водени „към единение“. Очевидно е, че причината за разединението на църквите, за които говори св. Василий Велики, видно от изложеното в следващите редове, била различната позиция спрямо Никейската вяра и божествеността на Св. Дух, които са основните догматически проблеми, разделящи поместните църкви по негово време. Затова и между другото той подчертава, че дело на тези, които служат искрено на Господа (в дадения случай – епископите), е да приведат отново към църковно общение („към единство“) тези църкви с едната, свята, съборна и апостолска Църква. Както той красноречиво подчертава: „Мисля, че искрено и истински работещите за Господа трябва да полагат усилие да приведат към единство църквите, които са в много отношения и по много начини една от друга разделени“[1] . Така че никой не може да твърди, че св. Василий Велики, като нарича „църкви“ поместните общности, разделени помежду си поради догматически причини, поставя под съмнение единството и самосъзнанието на едната, свята, съборна и апостолска Църква. И то защото за него в дадения случай терминът „църкви“ е в своя общоприет смисъл.

2. Също така, стълбът на православието – св. Марк Евгеник, митрополит Ефески, на Фераро-Флорентинския събор, който, както се знае, бил събор с вселенски мащаб и имал за цел да възстанови единството на Източната със Западната църква, не само че нарича Римокатолическата църква „посестрима църква“[2], но дори в своето послание, което отправя към папа Евгений IV при откриването на събора, определя православните и римокатолиците като разделени членове на Неговото (на Богочовека) „Господне тяло“ и държи реч за разкъсаното след разделението тяло Христово, на което Христос се противи да е Глава. Както буквално той казва: „Днес членовете на Господнето тяло (т.е. православните и римокатолиците), като бяха досега дълги векове разделени и разкъсани, сега взаимно търсят единството. Защото не понася главата – Христос, Бог наш, да бъде над разделено тяло“[3]. И като се обръща специално към папа Евгений IV, той го умолява да приеме християните от Изтока като свои духовни чеда и да ги покрие с любовта си, сега, когато те прибягват до неговата прегръдка. „Приеми“, казва той, „тези твои чада, дошли отдалеко от Изток. Прегърни ги [тях], които толкова време бяха в разделение, [сега] когато прибягват към Вашата прегръдка“[4]. И разбира се, той говори всичко това, защото ясно му признава първенство по чест, считайки го, както сам подчертава, за „първенстващ измежду Неговите (т.е. на Христос) свещенослужители“[5]. Колкото и да изглежда днес за някои православни богослови предизвикателно и догматически заслужаващо порицание онова, което св. Марк казва на събора във Ферара – думи които обикновено ни се искаме да игнорираме – самият той, както се вижда от цялостната му позиция на събора, е имал убедеността, че като използва в богословския диалог с Римокатолиците езика не на догматичната акривия, а езика на пастирската икономúя, не само че не предава православната вяра, но напротив – че я представя по начин, по който да разчувства своите събеседници, за да осъществи, както сам казва, „божественото дело на единението“ на двете църкви . С други думи, горните изрази нямаше да имат оправдание, ако св. Марк Ефески не считаше епископа на Рим и имащите общение с Него по време на провеждания диалог на Ферарския събор за църква в общоприетия смисъл на това понятие.

3. Подобна позиция, що се отнася до въпроса с именуването на инославните, държал през миналия век и св. Нектарий (Егински). В труда си „За причините на схизмата“ той няма никакъв проблем с това да употребява писмено и то многократно израза „Западна църква“[6], както и да назовава Източната и Западната църква „сестри на едната Църква“ или „единородни (т.е. единоматерни) посестрими“[7], позовавайки се на общия исторически ход на двете църкви. Също в творението си „Уроци по пастирско (богословие)“ той не се колебае да назове което и да е християнско изповедание „инославна църква“[8]. Дори, както е известно, поради тези свои позиции той бил определян от някои крайни старостилци като „латиномислещ“ и „еретик“.

*
Освен обаче горните светли примери, оставени ни от велики отци на Църквата, виждаме, че в полемиката за именуването на инославните общности не е взета насериозно дори и дългогодишната подготовка на въпросния текст от Петото предсъборно всеправославно съвещание, чиято подготовка е близо половинвековна. И по-точно, трябва да се има предвид, че спорната фраза в този текст не е следствие от някаква прибързана и повърхностна формулировка на Петото предсъборно всеправославно съвещание. Дори напротив, тя е плод на една плодотворна и изключително чувствителна богословска проблематика, която води своето начало от Първото съвещание на Всеправославната подготвителна комисия за Светия и Велик събор на Православната църква, проведена в Женева през 1971 г.
Тогава Всеправославната комисия, в желанието си просто да подчертае съществуващата реалност на църкви и на изповедания, с които Православната църква опазва отношения на любов, прилагайки и към тях принципа си на „икономúя“, формулира горната фраза, както следва: „Светата наша Православна църква… признава… онтологичното съществуване на всички тези християнски църкви и изповедания“. Но за да бъдат избегнати евентуални недоразумения при тази фраза, и главно при израза „онтологично съществуване“, който би могъл да бъде възприет в смисъл, че Православната църква признава онтологична ипостас и на други освен нея християнски църкви и изповедания, Третото предсъборно всеправославно съвещание (Женева 1986 г.) пристъпи към по-ясна формулировка, като замести израза „онтологично съществуване“ с израза „реално съществуване“. Но и тази формулировка бе счетена от някои Православни църкви за пораждаща недоразумения, предвид обстоятелството, че признаването на реално съществуване на всички християнски църкви и изповедания, от страна на Православната църква, би могло да се възприеме в еклисиологичен смисъл. По тази причина, Петото предсъборно всеправославно съвещание (Женева 2015), доуточнявайки още повече нещата, усвои израза „историческо съществуване“, като придаде на спорната фраза от алинея 6 следния вид: „Православната църква признава историческото съществуване на други християнски църкви и изповедания, които не се намират в общение с нея“.

II. Църква и „църкви“ според Светия и Велик събор

Въпреки това по време на обсъждането на този текст от Светия и Велик събор, бе поставен въпросът: дали и доколко съгласно въпросния текст, би могло от гледище на православно-богословската еклисиология да се каже официално от един най-висок съборен орган, като Светия и Велик събор, че „Православната църква признава историческото съществуване на други християнски църкви и изповедания, които не се намират в общение с нея“ (ал. 6). Тоест, този въпрос, в конкретния случай всъщност означаваше: дали би могла Православната църква, оставайки вярна на своята еклисиология, да охарактеризира като „църкви“ упоменаваните древни източни църкви, римокатолическата църква, старокатолическата и англиканската, предвид че всички останали протестантски общности се определят в гореспоменатия текст като „изповедания“.

Макар в тази фраза да е видно, че не става въпрос за еклисиологично признаване на други (т.е. на инославни) църкви и изповедания, а само за тяхното съществуване в хода на историята, което никой не може да постави под съмнение, въпреки това някои духовници и миряни богослови отново изразиха мнението, че с това определение Православната църква изглежда като да признава за „църкви“ инославни изповедания – нещо, което е несъвместимо с православната еклисиология. Целият този въпрос прие особена сериозност от момента, в който излезе обвързващо синодално решение, от страна на някои поместни Църкви, между които и Гръцката църква, които предложиха на Светия и Велик събор, главно по пастирски причини, да не се говори в този текст за признаването от страна на Православната църква на „други християнски църкви и изповедания“, а просто за признаването на „изповедания и общности“. Както сами разбирате, това предложение преобръща наопаки не само буквата, но и целия дух на [приетото от] Всеправославната подготвителна комисия, както и на двете Всеправославни предсъборни съвещания, поради което не бе лесно то да се приеме от Светия и Велик събор. В крайна сметка, след интензивни и продължителни дискусии и компромисното предложение, от страна на Гръцката църква, тази фраза се преобразува така: „Православната църква приема историческото наименование на ненамиращите се в общение с нея други инославни християнски църкви и изповедания“. С тази формулировка, както ясно личи, центърът на тежестта в спорната фраза се премества от признаването на историческото съществуване на инославните християнски църкви и изповедания върху простото приемане на тяхното историческо (в историята) наименование. Трябва още да подчертаем, че логически е неразбираемо приемането на историческото наименование на инославните християнски църкви и изповедания, без да предхожда признаване или приемане на тяхното съществуване в хода на историята. И това, защото историческото наименование на нещата предполага по необходимост тяхното историческо съществуване. Ние считаме, че новата форма, която спорната фраза е придобила, не се различава съществено от онази, която бе в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание. Бездруго, определянето на инославните християнски общности като „инославни църкви и изповедания“ не оставя място за някакво друго тълкуване. Затова вярваме, че тази промяна бе счетена за необходима не толкова поради еклисиологични причини, а главно по пастирски причини, за да бъдат успокоени т.нар. крайни гласове, които се чуват в рамките на поместните автокефални църкви относно именуването на инославните християнски общности като „инославни църкви и изповедания“.

Трябва да подчертаем, че тази тенденция важи за почти всички изменения, направени в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание. Така, на три места, където ставаше въпрос за други християнски „църкви и изповедания“, фразата бе премахната. Вместо нея става вече въпрос за „останалите християни“ (§6), за „онези, които вярват в Господ Иисус Христос като Бог и Спасител“ (§ 19) и за „останалия християнски свят“ (§ 20), което води до възникване на сериозни проблеми във връзка с контекста на отношенията на Православната църква с останалия християнски свят в този конкретен текст.

По-конкретно, докато в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание (§ 6) се казва, че „Православната църква … е била благосклонно и положително настроена както по богословски, така и по пастирски причини за богословски диалог с различните християнски църкви и изповедания“, то в одобрения текст не се говори за богословски диалог „с различните християнски църкви и изповедания“, а за богословски диалог „с останалите християни на двустранно и многостранно равнище“. Така текстът оставя впечатлението, че Православната църква разговаря богословски не с инославни църкви и изповедания, а с християните като отделни индивиди. Богословският диалог, обаче, и то „на двустраннно и многостранно равнище“ не се извършва между отделните индивиди, а между представители на „различните християнски църкви и изповедания“ и това в процеса на водене на богословските диалози е един утвърден принцип, който се уважава и от Православната църква.

Също така, в друга точка, а именно в § 19, в съответно изменение, направено в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание, изглежда като да липсва нещо, а ако не – тогава то е с погрешна формулировка. Така, докато в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание се казва, че „Православните църкви-членки считат като необходимо условие за участие в ССЦ основополагащия член на неговия устав, съгласно който негови членове могат да бъдат само църквите и изповеданията, които признават Господ Иисус Христос като Бог и Спасител според Писанията и изповядват Бог в Троица: Отец, Син и Свети Дух според Никео-Константинополския символ на вярата“, то в изменения и одобрен текст на Светия и Велик събор се казва, че членове на ССЦ могат да бъдат не църквите и изповеданията, които признават Господ Иисус Христос като Бог и Спасител и т.н., както се казва в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание, а „тези, които вярват в Господ Иисус Христос като Бог и Спасител според Писанията и изповядват според Никео-Константинополския символ на вярата Бог в Троица, Отец, Син и Свети Дух“. С други думи, така както е изменен текстът на § 19, се създава впечатлението, че членове на ССЦ могат да бъдат отделни индивиди, а не „църкви“. Трябва обаче да подчертаем, че ССЦ, съгласно основната му членова разпоредба, на която, както се вижда в текста на Светия и Велик събор, се позовават самите Православни църкви-членки и която те разглеждат като необходимо условие за участието си в ССЦ, не е Световен съвет на отделни индивиди, които вярват в Христос, а е Световен съвет на църквите. Този момент за съжаление е убягнал от вниманието на съставителите на конкретния текст посред усилния им опит да заличат спорната дума „църкви“ в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание.

Бихме могли последователно да упоменем всички точки, по които са направени подобни изменения в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание, но ще се ограничим до гореизброените, поради липсата на време. Но това, което без усилие си личи от приетия текст на Светия и Велик събор е, че почти всички изменения, направени в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание, са насочени не толкова към християнския свят извън Православната църква, към който тя е бе длъжна да обрисува рамките на своите отношенията, а главно към пастирското отразяване на крайните реакции, които възникнаха вътре в Православната църква относно продължаващите нейни отношения с инославните. Това поне сочи добавката, направена в ал. 21, с която, макар инославните християнски общности да са наречени „не-православни църкви и изповедания“, се подчертава по грубоват и остър начин, че те „са се отклонили от истинската вяра на едната, свята, съборна и апостолска Църква“.

И накрая, изглежда напълно неразбираемо изменението, направено в § 17 относно целта на участието на поместните православни църкви в ССЦ. Докато в одобрения текст на Светия и Велик събор се подчертава пределно ясно, както и в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещани, че „Православните поместни църкви, членове на ССЦ, вземат пълно и равночестно участие в организацията на Световния съвет на църквите“, което ясно подчертава положителното отношение на Православната църква към ССЦ, то в същото време, малко по-долу се казва, че поместните православни църкви, участващи в Световния съвет „допринасят с всички средства, с които разполагат“ не „за свидетелството на истината и за насърчаването на единството на християните“, както е посочено в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание, а просто и единствено „за насърчаване на мирното съвместно съществуване и сътрудничество по отношение на основните социално-политически предизвикателства“. Имаме усещането, че тази промяна в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание значително редуцира целта на присъствието на Православната църква в ССЦ, като снема нейния принос от догматичното и еклесиологично равнище – което именно е и главната цел на присъствието й в ССЦ, просто и единствено на обществено-политическо ниво. Подобно нещо обаче – трябва дебело да се подчертае – изцяло не е съобразно, според нас, с природата и мисията на Православието в света. Защото Православието преди всичко трябва да дава свидетелство за истината, която притежава, насърчавайки по този начин единството между християните, и вече в контекста на това свидетелство да покаже своя интерес за насърчаване на мирното съвместно съществуване и справяне със социалнополитическите предизвикателства.

Заключения

След всичко, което казахме, е видно, че измененията, направени в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание от Светия и Велик събор значително обезсилват неговата основна цел, за която е по същество съставен текстът. Така, докато този текст, както е формулиран на Третото и Петото предсъборно всеправославно съвещание (1986 г., 2015 г.), е текст, който се характеризира с екстровертност, имайки за своя основна цел да изясни позицията на Православната църква към тези, които са извън нея, то с измененията, внесени на Светия и Велик събор, той в крайна сметка бе превърнат в текст, който се отличава с интроверност, с цел да успокои безпокойствата на противниците вътре в поместните православни църкви срещу продължаващите двустранни и многостранни диалози богословски диалози. Въпреки това, е много положителен фактът, че с този текст Съборът напълно игнорира, както видяхме, крайните гласове на тези, които искаха едно Православие откъснато от световните събития и затворено вътре в себе си, без да се интересува от възстановяването на единството на християнския свят.

Затова вярваме, че този текст не би имал проблемите, на които акцентирахме, направени в текста на Петото предсъборно всеправославно съвещание, ако Съборът бе приложил на дело светоотеческия принцип – който прилага, както видяхме, св. Марк Ефески – съгласно който един е езикът на богословския диалог, отправян към тези, които са извън Църквата, и затова не е необходимо той да се отличава с абсолютна точност, и друг е езикът на догматическата акривия, който се отправя към тези, които са в Църквата, с цел да формира православно догматично съзнание от страна на вярващите. Така и спрямо този текст, който е бил, както се каза, един текст, отнасящ се главно и изключително към тези извън Църквата, би трябвало да важи светоотеческият принцип, който с несравнима яснота формулира св. Григорий Палама, позовавайки се на св. Василий Велики: „Едно е, отбелязва той, в защита на благочестието (т.е. на православната вяра) да се полемизира, а друго е изповедта на вярата; и при това полемизиране нямаш нужда от полемика с точност в думите, подобно на великия по природа Василий, докато при изповедта (на вярата) във всичко е нужно точността да бъде спазвана и търсена“[9] .

_{_______________________________}

[1] Βλ. Μ. Βασιλείου, Επιστολή 114, Τοις εν Ταρσώ περί Κυριακόν, PG 32, 528 B.
[2] Βλ. Que supersunt Auctorum Graecorum Concilii Florentini, Έκδ. J. Gill, Concilium Florentinum Documenta et Scriptores. Editum Consilio et Impensis Pontificii Instituti Orientalium Studiorum, Series B, Rom 1953, σ. 27 . Βλ. και Γρ. Λαρεντζάλη, Ο Άγιος Μάρκος ο Ευγενικός και η ενότητα των Εκκλησιών Ανατολής και Δύσεως, Εκδ. Επέκταση, Κατερίνη 1999, σ. 59.
[3] Βλ. Μάρκου επισκόπου της εν Εφέσω των πιστών παροικίας, Τω μακαριωτάτω πάπα της πρεσβυτέρας Ρώμης, στο Cr. Chivu (Coord.), Sfântul Marcu Evghenicul (Ο Άγιος Μάρκος ο Ευγενικός), Opere- Τα ευρισκόμενα Άπαντα Α΄, Volumul I, Editura Pateres 2009, σ. 196.
[4] Βλ. όπ. παρ., σ. 198.
[5] Βλ. όπ. παρ., σ. 196.
[6] Βλ. Αγ. Νεκταρίου Πενταπόλεως, Μελέτη ιστορική περί των αιτιών του σχίσματος, τόμ. Α΄, εκδ. Ν. Παναγόπουλος, Αθήναι 2000, σ. 7.
[7] Βλ. όπ. παρ.
[8]. Βλ. Αγ. Νεκταρίου (Κεφαλά), Μητροπολίτου Πενταπόλεως, Μάθημα Ποιμαντικής, Εκδ. Ρηγοπούλου, Θεσσαλονίκη 1974, σ. 192.
[9] Βλ. «Τόμος συνοδικός, εκτεθείς παρά της θείας και ιεράς Συνόδου, της συγκροτηθείσης κατά των φρονούντων τα Βαρλαάμ τε και Ακινδύνου, επί της βασιλείας των ευσεβών και ορθοδόξων βασιλέων ημών Καντακουζηνού και Παλαιολόγου (1351)», στο Ιω. Καρμίρη, Τα δογματικά και συμβολικά μνημεία της Ορθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας, τόμ. Ι, Εν Αθήναις 21960, σ. 378.