Достоверни ли са библейските свидетелства?

Новият Завет е основният исторически източник на информация за Исус. По тази причина през XIX и XX век много критици са поставяли под въпрос надеждността на библейските документи. Като че ли има една постоянна стена от обвинения, които нямат историческо основание или вече са опровергани и от археологическите находки и изследвания.

Докато преподавах в университета на щата Аризона, един професор заедно със студентите си по литература ме заговори след поредната „свободна“ лекция. Той ми каза: „Г-н Макдауъл, вие обосновавате твърденията си за Христос с документ от втори век, който е толкова остарял, че не става за нищо. Показах днес на студентите си, че Новият Завет е бил написан толкова дълго време след Христос, че изобщо не може да се говори за точност на свидетелствата в него.“

Отговорих: „Вашето становище и заключенията ви за Новия Завет са безнадеждно остарели още преди 25 години.“

Мнението на този професор за текстовете, свързани с Исус, има за свой източник изводите на немския критик Ф. К. Баур, който предполага, че повечето от новозаветните документи не са били написани до края на II в. сл. Хр. Той заключава, че тези текстове произхождат главно от митове или легенди, появили се и разпространили се в дългия период между времето, в което е живял Исус, и времето, в което са записани тези свидетелства.

През двадесети век обаче, археологическите находки потвърждават точността на ръкописите в Новия Завет. Откритията на ранни ръкописи върху папирус (ръкописа на Джон Райлънд от 130 г. сл. Хр., папируса на Честър Бийти от 155 г. сл. Хр., папируса на Бодмър от 200 г.пр. Хр.) хвърлят мост върху промеждутъка от времето на Христос до съществуващите ръкописи с по-късна дата.

Милър Бъроуз от Йейлския университет пише: „Друго следствие от сравнението на гръцкия език в Новия завет с езика на папирусите (от откритията) е, че нараства увереността в точното предаване на текста от самия Нов Завет.“[1] Подобни открития засилват убедеността на учените в достоверността на Библията.

Уилям Олбрайт, най-известният библейски археолог в света, пише: „Вече можем да кажем със сигурност, че няма никакво сериозно основание да се датира която и да е книга от Новия Завет след ок. 80 г. сл. Хр. – две пълни поколения преди времето между 130 и 150 г., което се сочи от по-крайните новозаветни критици днес.“[2] Олбрайт изразява отново този възглед в интервю за „Християнството днес“: „Според мен всяка книга от Новия Завет е била написана от приел християнството юдеин между 40-те и 80-те години на I в. сл. Хр. (най-вероятно между 50 и 75 г. сл. Хр.)“[3]

Сър Уилям Ремзи е признат за един от най-великите археолози, живели някога. Той е ученик на немската историческа школа, според която Книгата Деяния на апостолите е създадена в средата на II век сл. Хр., а не през I век, както се твърди в самата нея. След като чете съвременни критики за Деянията, Ремзи се убеждава, че тази книга не представя достоверно фактите от онова време (50 г. сл. Хр.) и следователно няма смисъл да се взема предвид от който и да било историк. Така в своето изследване върху историята на Мала Азия Ремзи почти не обръща внимание на Новия Завет. Неговите проучвания обаче накрая го принуждават да разгледа текстовете на Лука. Той открива съвършената точност на историческите детайли и постепенно отношението му към книгата Деяния започва да се променя. Ремзи е принуден да заключи, че „Лука е първокласен историк… Този автор трябва да се постави наравно с най-великите историци.“[4] Поради точността и на най-дребните детайли Ремзи в крайна сметка признава, че Деянията не може да са документ от втори век, а по-скоро са написани в средата на първи век сл. Хр.

Много от либерално настроените учени са били принудени да се съобразят с по-ранното датиране за Новия Завет. Заключенията на д-р Джон Робинсън в неговата последна книга Ново датиране на Новия Завет са поразяващо радикални. Изследването му го води до убеждението, че целият Нов Завет е написан преди падането на Йерусалим през 70 г. сл. Хр.[5]

Според някои съвременни критици на формата на Писанието, разказът се е предавал от уста на уста, докато не е бил записан под формата на Евангелия. Макар че периодът е много по-кратък, отколкото първоначално се е смятало, те заключават, че евангелските разкази са приели формата на фолклорни жанрове (легенди, приказки, митове, притчи).

Едно от най-силните възражения срещу идеята на критиците на формата за развитието на устното предание е, че периодът на устното предание (както го определят критиците) не е достатъчно дълъг, за да позволи промените в преданието, които тези критици изтъкват. Говорейки за краткостта на интервала от време, включен в новозаветните текстове, Саймън Кистъмейкър, преподавател по библейско изучаване – в колежа Дорт, пише: „Обикновено събирането на фолклорни материали сред хората от примитивни култури изисква работа на много поколения. Това е постепенен процес, разпростиращ се през векове. Но в съответствие с мисленето на критиците на формата трябва да заключим, че евангелските разкази са създадени и събрани в период обхващащ малко повече от едно поколение. Според подхода на тези критици формирането на отделните части на Евангелията трябва да се разбира като „телескопичен“ проект (т.е. свиване, при което една част влиза в друга, б. пр.) с ускорено действие.“[6]

Макнийл, който е бил професор по богословие в Дъблинския университет, отправя предизвикателство към схващанията на критиците на формата за устното предание. Той изтъква, че те не разглеждат преданието на Исусовото слово толкова задълбочено, колкото би трябвало. Внимателният прочит на I Коринтяни 7:10, 12, 25 показва грижливото съхранение и съществуването на едно самобитно предание, в което е засвидетелствано това слово. В юдейската религия е обичайно ученикът да запомня поученията на равина. Добрият ученик е като „здраво затворена цистерна, от която не се губи и капка“ (Мишна). Ако приемем теорията на К. Ф. Бърни (в Поезията на нашия Господ, 1925), можем да предположим, че голяма част от учението на Господа е изложено в арамейска поетическа форма, която улеснява запомнянето му[7].

Пол Л. Майер, професор по антична история в Западния мичигански университет, пише: „Доводите, че християнството е подготвяло своя мит за Великден в продължение на дълъг период от време или че източниците му са били записани много години след събитието, просто не отговарят на фактите.“[8] Анализирайки критиката на формата, Олбрайт пише: „Само съвременни учени, на които не достига историческият метод и историческата перспектива, могат да оплетат такава мрежа от спекулации, с каквато критиците на формата са обвили традицията на Евангелията.“ Заключението на самия Олбрайт е, че „периодът от 20 до 50 години е твърде кратък, за да позволи някакво забележимо изкривяване на същностното съдържание и дори на специфичния изказ в словата на Исус“[9].

Често когато говоря с хората за Библията, те ми отвръщат саркастично, че не може да се вярва на казаното в тази Книга. Тя е написана преди около 2000 години, пълна е с грешки и неточности. Отговарям, че смятам, че мога да се доверя на Писанието. Тогава описвам случка, която стана по време на лекция по история. Изразих позицията си, че съм убеден в съществуването на много повече доказателства за достоверността на Новия Завет, отколкото за почти всеки десет произведения на класическата литература, взети заедно. Професорът, седнал в ъгъла, се подсмиваше, сякаш искаше да каже: „Стига, бе!“ Запитах го: „На какво се смеете?“ Той каза: „На дързостта в час по история да заявите, че Новият Завет е надежден документ. Това е смешно.“ Благодарен съм, когато някой каже подобно нещо, защото в такава ситуация обичам да поставям един-единствен въпрос. (И досега не съм получавал положителен отговор.) Обърнах се към него: „Кажете ми, господине, като историк, какви са проверките, които използвате при дадено произведение от историческата литература, за да определите дали то е надеждно или достоверно.“ Беше изумително, но се оказа, че той не бе правил никакви проверки. Отговорих му: „Аз пък съм проверил някои неща.“ Смятам, че историческата достоверност на Писанието трябва да се проверява със същия критерий, който се използва и при всички останали исторически документи. Военният историк К. Сандърс изброява и обяснява трите основни принципа на историографията. Това са библиографското проучване, проверката на вътрешните свидетелства и проверката на страничните доказателства[10].

БИБЛИОГРАФСКО  ПРОУЧВАНЕ

Библиографското проучване е изследване на вида и характера на текстовете, чрез които документите са достигнали до нас. С други думи, ако не разполагаме с оригинала на документите, доколко надеждни са копията, които имаме, на фона на множеството ръкописи и във връзка с периода от време, отделящ оригинала от наличното копие?

Можем да оценим огромното богатство и авторитета на новозаветния ръкопис, като го сравним с текстовете на други забележителни древни извори.

Историята на Тукидид (460-400 г. пр. Хр.) е достигнала до нас благодарение само на осем ръкописа от времето ок. 900 г. сл. Хр., т.е. почти 1300 години след написването й. Ръкописите на историята от Херодот са също така оскъдни и с късна дата, но все пак, както заключава Ф. Ф. Брюс: „нито един познавач на класиката не би се вслушал в довода, че автентичността на историите на Херодот или Тукидид е под съмнение, защото най-ранните ръкописи на трудовете им, които са достъпни за нас, са с повече от 1300 години след оригинала.“[11]

Аристотел пише своята Поетика ок. 343 г. пр. Хр., но най-ранното копие, с което разполагаме, е от 1100 г. сл. Хр., т.е. с близо 1400 години по-късно. Освен това в момента са налице само пет ръкописа.

Цезар съставя своята история на Галските войни между 58 г. и 50 г. пр. Хр., но нейният авторитет на автентичен ръкопис се основава на девет или десет копия, датирани 1000 години след смъртта на автора.

Когато става дума за автентичността на новозаветния ръкопис, напротив, изобилието от материали е почти затрудняващо. След откриването на ранния ръкопис върху папирус, което запълва празнотата между времето на Христос и втори век, бяха намерени множество други ръкописи. Днес съществуват над 20 000 копия на новозаветни ръкописи. Илиадата е позната в 643 ръкописа и е на второ място по автентичност на ръкописа след Новия Завет.

Сър Фредерик Кениън, който е бил директор и главен библиотекар на Британския музей, ползващ се с неоспорим авторитет като познавач на исторически ръкописи, заключава: „Периодът между времето на първоначалното написване и най-ранните налични днес доказателства става толкова малък, че на практика може да се пренебрегне, така че и последното основание за каквото и да било съмнение дали Писанието е достигнало до нас по същността си такова, каквото е било първоначално, се стопява. И автентичността, и целостта на книгите в Новия Завет могат да се смятат за окончателно установени.“[12]

Дж. Харолд Грийнли, специалист по гръцкия език на Новия Завет, добавя: „След като учените приемат като принципно достоверни съчиненията на древните класици, макар че най-ранните им познати днес ръкописи са написани толкова дълго след първоизточниците и че броят на налични ръкописи в много от случаите е толкова малък, става ясно, че надеждността на текста в Новия Завет е също така несъмнена.“[13]

Прилагането на метода на библиографското проучване към Новия Завет ни убеждава, че автентичността на неговия ръкопис е по-неоспорима, отколкото на всяко произведение от античната литература и история. Когато към този авторитет се добави фактът, че повече от 100 години текстовете на Новия Завет са били подложени на задълбочени изследвания, може да се заключи, че вече е установен автентичният новозаветен текст.

ПРОВЕРКА НА ВЪТРЕШНИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА

Библиографското проучване може да докаже само, че текстът, който притежаваме днес, не се различава от първоначалния текст. Предстои обаче да се определи дали записаното е надеждно и до каква степен. Това е проблемът на т. нар. вътрешна критика, която е втората проверка на историчността, описана от К. Сандърс.

По този въпрос литературният критик и днес следва мисълта на Аристотел: „Ползата от съмнението трябва да облагодетелства самия документ, а не да се присвоява от коментатора му.“ С други думи, както Джон Монтгомъри обобщава: „Трябва да се вслушаме в твърденията на анализирания документ, а не да предполагаме лъжа или грешка, стига разбира се, авторът да не се е компрометирал чрез противоречия или неточности при познатите ни факти.“[14]

Д-р Луис Готшолк, който е бил професор по история в Чикагския университет, представя своя исторически метод в наръчник, използван от много хора в историческите изследвания. Готшолк изтъква, че способността на писателя или свидетеля да изкаже истината е полезна за историка при определянето на надеждността на даден текст, „дори ако тя се съдържа в документ, придобит чрез сила или измама, или който може да бъде поставен под съмнение, или е базиран на чутото от други хора, или идва от страна на заинтересован свидетел.“[15]

Тази „способност да се казва истината“ е тясно свързана с географската и хронологичната близост на свидетеля спрямо представените събития. В Новия Завет се разкриват животът и учението на Исус чрез свидетелства на хора, които или са били очевидци, или са слушали спомените на очевидци, присъствали на действителните събития или чули с ушите си поученията на Христос.

Лука 1:1-3: „Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за съвършено потвърдените между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от началото са били очевидци и служители на евангелското слово, видя се добре и на мене, който изследвах подробно всичко от началото, да ти пиша наред за това, почтени Теофиле.“

II Петрово 1:16: „Защото, когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Исус Христос, ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие.“

I Йоан 1:3: „Това, което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас, за да имате и вие общение с нас; а пък нашето общение е с Отца и с Неговия Син Исус Христос.“

Йоан 19:35: „И тоя, който видя, свидетелства за това, и неговото свидетелство е вярно; и той знае, че говори истината, за да повярвате и вие.“

Лука 3:1: „В петнадесетата година от царуването на Тиверия Кесаря, когато Понтий Пилат беше управител на Юдея, а Ирод четверовластник в Галилея и брат му Филип четверовластник в Итурейската и Трахонитската страна, а Лисаний четверовластник в Авилиния…“

Тази близост до засвидетелстваните събития е много резултатно средство да се удостовери точността на казаното от очевидеца. Но историкът трябва да се занимае и с онзи очевидец, който, умишлено или не, не казва истината, въпреки че е свидетел на станалото и е в състояние да го предаде точно.

Новозаветните разкази за Христос са се разпространявали, докато са били живи хората станали преки свидетели за Неговия живот. Те със сигурност са можели да потвърдят или да отрекат точността на записаното. Защитавайки своите доводи за благовестието, апостолите се позовават (дори когато се сблъскват с най-жестоките си противници) на всеобщо разпространеното знание за Исус. Те не казват просто: „Ето, ние видяхме…“ или „Ние чухме, че…“, сякаш разменят ролята си със своите опоненти, им припомнят: „Вие също знаете това… Вие видяхте всичко това… Вие сами знаете за това.“ Човек трябва да внимава, когато казва на противниците си: „Вие също знаете това“, защото ако греши в някои детайли, те ще си послужат с думите му, за да му забият нож в гърба.

Деяния 2:22: „Израилтяни, послушайте тези думи: „Исуса Назарянина, мъж, засвидетелстван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него сред вас, както вие сами знаете…“

Деяния 26:24-26: „Когато той така се защитаваше, Фест извика със силен глас: „Полудял си, Павле. Голямата ти ученост те докарва до лудост.“ А Павел рече: „Не съм полудял, честити Фесте, но от здрав ум изговарям истинни думи. Защото и царя, комуто говоря дързостно, знае за това; понеже съм убеден, че нищо от това не е скрито от него, защото то не е станало в някой ъгъл.“

Относно стойността на новозаветните текстове като първоизвор Ф. Ф. Брюс, професор по библейска критика и екзегетика от университета в Манчестър, казва: „Първите проповедници на християнството е трябвало да се съобразяват не само с добре настроени очевидци. Имало е и други, които не били така приятелски настроени, но пък познавали основните факти от служението и смъртта на Исус. Учениците не можели да си позволят да рискуват с неточности (да не говорим за съзнателна манипулация на фактите), които веднага биха били посочени от хората, и без друго щастливи да го сторят. Обратно, един от силните пунктове в проповедта на апостолите е увереното позоваване на знанието на слушателите. Те не просто казват: „Ние сме очевидци на тези неща“, а и: „Както вие самите знаете“ (Деяния 2:22). Ако е имало каквато и да било тенденция за отклоняване от фактите, възможното присъствие всред слушателите на враждебно настроени очевидци е налагало незабавна корекция.“ (вижте бел. 11.)

Лорънс Дж. Макгинли от Колежа Свети Петър коментира приноса на враждебно настроените свидетели по отношение на представените в текста събития: „Преди всичко, очевидците на събитията, за които става дума, са все още живи, когато преданието вече е окончателно формирано. И сред тези очевидци е имало непримирими врагове на новото религиозно движение. Въпреки това обаче в преданието се твърди, че в него се разказва за редица добре известни дела. В него се проповядват публично цялостно учение в момент, когато неверните твърдения биха могли и са щели да бъдат оспорени.“[16]

Робърт Грант, изследовател на Новия Завет от университета в Чикаго, заключава: „В момента, когато те (синоптичните Евангелия – на Матей, Марк и Лука) са били написани или се предполага, че са били написани, е имало очевидци и техните свидетелства не са били напълно пренебрегнати… Това означава, че Евангелията трябва да се разглеждат като много надеждни свидетелства за живота, смъртта и възкресението на Исус.“[17]

Уил Дюрант, изтъкнат специалист в историческото изследване, посветил живота си на проучването на най-разнообразни антични свидетелства, пише: „Въпреки пристрастията и богословската предубеденост на евангелистите, те представят много случаи, които един обикновен съчинител би скрил – надпреварата между апостолите за по-високи постове в Царството, бягството им след задържането на Исус, отричането на Петър от Него, отказа на Христос да прави чудеса в Галилея, подмятанията на някои слушатели, че Той най-вероятно е луд, Неговата първоначална привидна несигурност относно мисията Му, Неговите признания за неведението му относно бъдещето, моментите на огорчение, Неговият вик на отчаяние на кръста. Когато четеш тези епизоди, не би могъл да се съмняваш в действителността на фигурата зад тях. Би било чудо, далеч по-невероятно от което и да било друго, представено в Евангелията, ако приемем, че неколцина обикновени хора, в рамките на едно поколение, са пресъздали толкова силна и привлекателна индивидуалност, така извисена нравствено и така вдъхновено насърчаваща възгледа за братство между хората. След два века умела и сериозна критика очертанията на живота, характера и учението на Христос си остават ясни и отчетливи. Те съставляват най-удивителната особеност в историята на западния човек.“[18]

ПРОВЕРКА НА СТРАНИЧНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Третата проверка за историчността е свързана със страничните доказателства. Проблемът тук е дали други исторически материали потвърждават или отричат вътрешните свидетелства на самите документи. С други думи, какви извори има, извън анализираната литература, които обосновават нейната точност, надеждност и автентичност.

Готшолк показва, че „съответствието или съгласуваността с други, познати исторически или научни факти, е често решаващата проверка на достоверността, независимо дали има едно или повече свидетелства.“ (Вижте бел. N36.)

Двама приятели на апостол Йоан потвърждават вътрешните свидетелства на неговия разказ. Историкът Евсевий е съхранил текстове на Папий, епископ на Йерапол (130 г. сл. Хр.): „По-възрастният [апостол Йоан] казваше също: „Марк, който беше изразител на Петър, е записал точно всичко, което той [Петър] е споменал, независимо дали става дума за слова или дела на Христос, но е записвал разбъркано. Защото той не беше нито слушател, нито спътник на Господа; но след това, както казах, придружаваше Петър, който приспособяваше Исусовите поучения според конкретните нужди, а не така, сякаш сам прави компилация от словата на Господа. Тогава Марк не е направил грешка, записвайки по този начин някои неща, както той ги е споменал. Защото Марк е съсредоточил вниманието си само върху това, да не пропусне нещо, което е чул, и да не включи някое погрешно твърдение.“[19]

Ириней, епископ на Лион (180 г. сл. Хр.: Ириней е ученик на Поликарп, епископ на Смирна, който е християнин в продължение на 86 години и е ученик на апостол Йоан), пише: „Матей разгласява своето Евангелие сред юдеите [т.е. евреите] на техния собствен език, докато Петър и Павел проповядват благовестието в Рим и основават църквата там. След тяхното оттегляне (т.е. след смъртта им по времето на гоненията срещу християните през 64 г., по времето на Нерон, както преданието свидетелства) Марк – ученик и изразител на Петър – предава в писмен вид същността на проповядваното от Петър. Лука – последовател на Павел – записва благовестието, проповядвано от неговия учител. Накрая Йоан – ученик на Господа – който се е облегнал на Неговата гръд [тук се позовава на Йоан 13:25 и 21:20], сам пише Евангелие, докато живее като Ефезий в Азия.“[20]

Археологията често предоставя особено силни странични доказателства. Тя допринася за библейската критика не в сферата на вдъхновението и откровението, а като осигурява доказателства за точността спрямо засвидетелстваните събития. Археологът Джоузеф Фрий пише: „Археологията е потвърдила безброй пасажи, отхвърлени от критиците като неисторични или противоречащи на известни факти.“21

Вече видяхме как археологията е накарала сър Уилям Ремзи да промени първоначалното си отрицателно отношение към историчността в текстовете на Лука и да стигне до заключението, че книгата Деяния дава точно описание на географските особености, античната епоха и обществото в тогавашна Мала Азия.

Брус отбелязва, че „там, където Лука е бил заподозрян в неточност, а впоследствие „точността“ е била установена чрез определени [странични] доказателства извън текста на Писанието, може основателно да се каже, че археологията е потвърдила новозаветните свидетелства.“[21]

Шъруин-Уайт, историк на античността, пише: „потвърждението на историчността в Деянията е изумително“. Той продължава: „всеки опит да се отхвърли историчността, залегнала в основата на тази библейска книга, дори по отношение на детайлите, сега изглежда абсурден. Римските историци дълго време са я смятали за нещо безспорно.“[22]

След като сам се опитах да оборя историчността и обосноваността на Писанието, стигнах до заключението, че то е исторически достоверно. Ако човек отхвърли Библията като ненадеждна в този смисъл, той би трябвало да отхвърли и цялата литература на античността. Проблемът, с който постоянно се сблъсквам, е желанието на голяма част от хората да си служат с едни критерии или проверки спрямо светската литература и с други – спрямо Библията. Трябва да използваме един и същи критерий, независимо дали изследваната литература е светска или религиозна. Ако постъпваме така, убеден съм, че можем да кажем: „Библията е надеждна и исторически достоверна в своите свидетелства за Исус.“

Д-р Кларк Х. Пинък, професор по систематично богословие в колежа Реджънт, твърди: „Не съществува документ от античния свят, чиято достоверност да намира потвърждение в толкова богата поредица от текстови и исторически свидетелства, както и предлагащ тъй внушително количество исторически данни, въз основа на които могат да се правят смислени изводи. Един почтен изследовател [или читател] не може да подмине подобен извор. Скептицизмът относно историческата основа на християнството се основава на едно ирационално [т.е. антисвръхестествено] предубеждение.“[23]