„Лили рибката“ – джендър-кино?

Автор: Анастас Добрев

„Лили рибката“ е не просто джендър-филм, както писаха някои, а потресаващо бездарно детско кино с претенцията да възпитава в сексуална и малцинствена толерантност и политкоректност. От цялата тази либерално-педагогична каша се е получило едно голямо нищо, понеже от идеологически клишета не става филм, още по-малко детски.

Филмът уж разказва историята на свенливо момченце, което се превръща в момиченце, всички му се подиграват, а родителите му не го разбират. Когато някой го погледне в очите, Дани се превръща в Алекс и обратното. Вътре има широкоскроени синеоки цигани и прости, тесногръди селяни, добра, но нерешителна учителка, недокрай разбираща двойнствената природа на своя ученик/чка с полово неутрално име Дани/Алекс, брутален училищен директор, неспособен да проумее смущенията в обърканата детска душа, нарцистичен психиатър, който разглежда „казуса“ като възможност за постигане на пари и слава. Авторитетите са подиграни, половата неопределеност – възпята. Малцинствата – праведни, мнозинството – вулгарно. Филмът е правен с мисъл за възрастните, или по-скоро като отмъщение към тях. Тонът е обвинителен, прокурорски: зад всяко смутено дете стои един лош родител. Без фини нюанси.

За децата този филм е отегчително скучен, дълъг и неразбираем. Режисьорът залага на елементарни внушения – момченцата, които се чувстват като момиченца, циганите и родителите, разтерзани от вина спрямо децата си, са добрите. А ония, които обиждат „женчовците“, не харесват циганите и шамарят отрочетата си – прости и лоши. А най-нетолерантният измежду лошите – училищният директор, даже си пада и малко нещо обратен. Дори в детските приказки има повече въображение и дълбочина.

За монотонното звучене допринася и режисьорското решение във филма да се чува само един глас – този на разказвача, с незначителни изключения. Да озвучиш Татяна Лолова с лепкав и превзет мъжки баритон, като от реклама на мобилен оператор, си е конщуство. Но вероятно авторът смята, че така допринася за „толерантното“ и „полово неутрално“ звучене на филмото му произведение. Специалнте ефекти и рекламни похвати, чрез които режисьорът и автор на телевизионни реклами Ясен Григоров се е опитал да компенсира плоския сюжет, само засилват чувството за страшна шарлатания. И вината за това не е на актьорите.

„Лили рибката“ е бездарна джендър измишльотина за шарани. Въдица за конформистите от нов тип, които вярват в „либералното образование“ и „шведския модел“, във възпитателната теория за „детето-цар“  и в „разбиването на социалните стереотипи“. Нескопосан манифест на  неолиберални утописти, вярващи в безпределната свобода на индивида, извън всякакви обществени условности, до степен, че на моменти вярата им се родее с диктат. В очите плуват рибки – в буквалния и преносния смисъл.

Филмът така и завършва, лозунгаджийски: „Всички деца са като Алекс и Дани, всички деца трябва да могат да устояват на погледа на хората, с които се срещат по пътя си. Трябва да бъдат силни и самоуверени. И кой трябва да ги научи? Разбира се, че ние, големите. Възрастните. Но ни е трудно, нали? Защото самите ние не сме научени. Ние сме недоверчиви и слаби, защото такива са били майките ни и бащите ни. Но Алекс и Дани ще променят света! Гледайте ги смело право в очите!“.

Всичко това щеше да е много смешно, ако не се целеше в децата. А те не могат да разпознаят евтината идеологическа пропаганда от забавлението. Затова отговорността ляга изцяло върху родителите.