![nb_bibliotheca_chalcographica_arminius[1]](http://www.evangelsko.info/wp-content/uploads/2012/05/nb_bibliotheca_chalcographica_arminius1.gif "nb_bibliotheca_chalcographica_arminius[1]")
ДЕВЕТ ВЪПРОСА зададени от депутатите на синода на техните ръководители кураторите на уноверситета в Лейдн с цел да получат отговори от всеки един от професорите по богословие и отговорите, които Яков Арминий им даде през Ноември 1605 г. заедно с други 9 въпроса, които им противопостави.
ДЕВЕТТЕ ВЪПРОСА: ДРУГИ ДЕВЕТ ВЪПРОСА
1. Кое е първо, избирането или предузнаването на вярата, така че Бог избира Своите според предузнатата вяра?
1. Дали декрета за даване вяра на някого предхожда този, който постановява необходимостта на вярата за спасението?
ОТГОВОР НА ВЪПРОСА
Двусмислието на думата Избиране прави невъзможно да се отговори на въпроса по друг начин освен чрез уточняване на значението. Следователно, ако разбираме избирането като декрета, при който чрез избор се осъществява оправданието и спасението на вярващите аз казвам, че избирането е първично спрямо вярата, тъй като чрез него вярата е определена като средство за осъществяване на спасението. Но ако то се отнася до декрета, чрез който Бог е определил да даде спасение на някои тогава предузнатата вяра предхожда избирането. Защото, тъй като единствено вярващите са спасени то единствено вярващите са определини за спасение. Но Писанието не познава избиране, посредством което Бог неизменно и абсолютно е определил да спаси някого без преди това да го приеме за вярващ. Защото такова избиране би влязло в противоречие с декрета, посредством който Той е определил да спаси не други, а вярващите.
ВЪПРОС, КОНТРАВЪПРОС
2. Ако кажем, че Бог посредством вечния Си декрет, определя и води всички неща и всяко нещо дори и покварените воли на човеците, за да постигне добър край следва ли от това, че Бог е автора на греха?
2. Дали да определя и ръководи всички неща дори и покварените воли на човеците, за да достигне до добър край е същото като да постанови човека да стане покварен и по този начин да създаде път за изпълнението на Божия абсолютен декрет относно осъждението на някои хора чрез гняв и спасението на други чрез милост?
ОТГОВОР НА ВЪПРОСА
Грехът е престъпване на закона следователно Бог би би автор на греха ако Той накара някой човек да престъпи закона. Това би станало ако откаже или отдръпне това, което е необходимо за изпълнението на закона или ако подтикне човека към грях. Но ако това предопределение е предопределението на вече покварена воля като няма основание да се смята, че благодатта е отказана или отдръпната нито че покварения е тласнат към греха следва, че Бог не може да бъде смятан за автор на греха. Но ако това предопределение се отнася до декрета на Бога, чрез който Той постановява, че волята трябва да бъде покварена и че човека трябва да извърши грях тогава от това следва, че Бог е автора на греха.
ВЪПРОС, КОНТРАВЪПРОС
3. Прави ли първородния хрях сам по се бе си човека достоен за вечна смърт дори и без към него да са добавени други реално извършени грехове? Или вината за първородния грях е отмахната от всички и от всеки един посредством Христос, Ходатаят?
3. Ако някои хора са осъдени единствено поради греха извършен от Адам а други – въз основа на отхвърлянето на евангелието няма ли тук два властнически декрета отнасящи се до наказанието на хората и две съдилища – едното въз основа на закона и друго евангелско?
ОТГОВОР НА ВЪПРОСА
Нещата, противопоставени в този въпрос лесно могат да бъдат помирени. Защото първородния грях може да направи човека достоен за вечна смърт и тази вина може да бъде отнета от всички хора чрез Христос. Наистина, за да може тази вина да бъде отнета е необходимо преди това хората да бъдат намерени виновни. Но да отговоря на всяка част по отделно: По-рано беше казано, че първородния грях прави човека достоен за вечна смърт, тъй като този грях е наказание за реално извършения от Адам грях, наказанието на който е предхождано от вина т.е. трябва да бъде наказан както се изисква от закона. По отношение на втората част от въпроса много е лесно да се отговори ако направим разграничение между застъпничеството, приемането и вменяването на заслугите на Христос. Защото участието в ползите от Христос става единствено посредством вяра и от това следва, че ако между някои съществува освобождаване от вината единствено вярващите са освободени от нея тъй като те са тези, върху които не е надвиснал Божия гняв.
ВЪПРОС, КОНТРАВЪПРОС
4. Дали делата на тези, които не са спасени, извършени по плът са така угодни на Бога, че да Го накарат поради тях да даде свръхестествена и спасителна благодат на тези, които ги извършват?
4. Дали сериозното осъзнаване на греха и искрения страх са така угодни на Бога, че Той да бъде убеден да прости греховете и да създаде синовен страх?
ОТГОВОР НА ТОЗИ ВЪПРОС
Христос казва: На който има ще се даде, а на този, който няма ще се отнеме и това, което има. Не, наистина, защото такава е стойността и съвършенството на употребата на всяко благословение дадено от Бога както според природата така и според благодатта, че Бог би могъл да бъде накаран поради нейните заслуги да даде по-големи дарове но, понеже такива са добротата и щедростта на Бога, че въпреки че тези дела са недостойни, все пак Той ги награждава с по-големи благословения. Следователно, тъй като думата угоден има две значения ние ще отговорим на въпроса по два начина – или утвърдително ако тази дума бъде употребена в смисъл на да бъде угоден да намери благосклонност пред Него и да намери удовлетворение за себе си или отрицателно ако placeo бъде приета за това, което тя също така може да означава да радва, поради собствената си съвършенство. Все пак би могло да се каже, че добрите дела се награждават, от морална гледна точка не толкова поради силата на природата им колкото поради някакво действие на Святия Дух в тях.
ВЪПРОС, КОНТРАВЪПРОС
5. Може ли Бог, поради Собственото Си право, да изисква от падналия човек вяра в Христос, която той не би могъл да има от само себе си? И дали Бог дава на всички и на всеки един, на когото евангелието се проповядва достатъчна благодат, чрез която той може да вярва ако пожелае?
5. Може ли Бог да изисква вяра в Исус Христос от този човек, за когото Той е постановил чрез непроменим декрет, че Христос няма да умре и за когото е постановил чрез същия декрет, че ще му откаже благодатта необходима за вярата?
ОТГОВОР НА ВЪПРОСА
Двете части на въпроса не си противоречат, а напротив, те са в най – съвършено единство. Може да се приеме,че втората част дава отговор на въпроса защо Бог може да изисква от падналия човек вяра в Христос, която той не може да има от само себе си. Защото Бог може да изисква това ако е постановил да даде на човека достатъчна благодат, чрез която той може да вярва. Може би, следователно, въпросът може да бъде коригиран по следния начин: Може ли Бог, поради Своето право, да изисква вяра в Христос от падналия човек, която той няма от самия себе си когато Бог нито му дава нито е готов да му даде достатъчна благодат, чрез която той да може да вярва? На този въпрос може да се отговори единствено отрицателно. Бог не може поради никакво право да изисква от падналия човек вяра в Христос, която той не може да има от само себе си освен ако Бог или му я дал или е готов да му даде достатъчна благодат, чрез която той може да вярва ако пожелае. Нито пък виждам нещо лошо в този отговор или уклон към някаква ерес. Това не е съгласие с пелагианската ерес, защото пелагианството твърди, че освен проповядването на евангелието никаква външна благодат не е необходима, за да произведе вяра в човека. Но което е от по-голямо значение е, че този отговор не е в противоречие с учението на св. Августин за предопределението. Все пак това негово учение ние не намираме за необходимо да постановим както Инокентий, римския папа отбелязва.
ВЪПРОС, КОНТРАВЪПРОС
Вярата оправдаваща избраните единствено дар от Бога ли е, който призовава, осветява и променя волята? И свойствена единствено за избраните ли е тя през цялата вечност?
6. Може ли да бъде наречено единствено дар това, което, въпреки че бива предлагано единствено поради щедростта на Бога, Който предлага, все още може да бъде отхвърлено от тези, на които то се предлага? И дали доброволното приемане го прави недостойно да се нарече дар? По същия начин може да се попита Дали вярата се предлага на тези, които ще бъдат спасени? Или спасението се предлага на тези, които имат вяра? Или може ли и на двата въпроса да се отговори утвърдително ако бъдат разгледани от различен ъгъл? Ако може, не създават ли тези постановления кръг, в който нищо не е първо и нищо последно?
ОТГОВОР НА ВЪПРОСА
Двойният въпрос изисква двоен отговор.
1. На първото аз отговарям: Вярата е резултата на Божието просветляване на ума и докосването на сърцето и тя е единствено Негов дар.
2. На Второто аз отговарям, посредством уточнението на думата избиране. Ако тя се разбира като избиране за спасение то тогава, според писанието това е избирането на вярващите, и не може да се каже Вярата се дава на избраните или на тези, които ще бъдат спасени, но че вярващите са избрани и спасени. Но ако бъде приета като декрета, чрез който Бог избира да определи различните средства необходими за спасението в този смисъл аз казвам, че вярата е дар от Бога, който се дава единствено на тези, които Той е избрал за това така, че да могат да чуят Божието слово и да стана причастни на Сятия Дух.
ВЪПРОС КОНТРАВЪПРОС
7. Може ли някой, който е истински вярващ да бъде уверен в този живот в своето лично спасение и негово задължение ли е да има тази увереност?
7. Предшества ли оправдаващата вяра по отношение на природата прощението на греховете или не? И може ли някой да има друга вяра освен такава, която оправдава?
ОТГОВОР НА ВЪПРОСА
Тъй като Бог обещава вечен живот на всички, които вярват в Христос невъзможно е за тези, които вярват и знаят, че вярват да се съмняват в своето спасение освен ако не се съмняват в Божията готовност [да спази обещанията Си] Но Бог не изисква от него да бъде уверен в своето спасение като задължение, което трябва да бъде изпълнено от него или от Христос; но то се явява следствие на обещанието, чрез което Бог се задължава да даде вечен живот на тези, които вярват.
ВЪПРОС, КОНТРАВЪПРОС
8. Може ли някой, който е истински вярващ и избран напълно да изгуби вярата си за известно време?
8. Може ли някой човек, който има вяра и постоянства в нея да достигне до момент, в който ако умре би бил изгубен?
ОТГОВОР НА ВЪПРОСА
Изборът за спасение включва в себе си не само вярата, но по подобен начин и устойчивостта във вярата. И както св. Августин казва: Бог избира за спасение онези, които вижда, че ще вярват посредством помощта на предварителната или помагаща благодат и които ще устоят чрез подкрепата на последващата благодат. Вярващите и избраните неправилно са смятани за едни и същи хора. Изпускайки, следователно, всички уточнения на думата избиране аз отговарям: вярващите понякога са толкова обрязани, че за известно време не дават никакви плодове на вяра нито дори явно схващат благодатта и Божиите обещания нито убеденост или вяра в Бога и Христос. Все пак вярата е единственото нещо необходимо за тяхното спасение. Но апостолът казва: относно вярата: някои се отклониха от добрата съвест и претърпяха корабокрушение във вярата.
ВЪПРОС КОНТРАВЪПРОС
9. Може ли вярващ под благодатта на Новия Завет, съвършено да изпълнява Божия закон в този живот?
9. Възможно ли е или не за Бог да изисква от тези, които са причастници на Новия завет плътта да не воюва срещу Духа като задължение отнасящо се до благодатта на този завет?
ОТГОВОР НА ТОЗИ ВЪПРОС
Изпълнението на закона следва да бъде оценявано според ума на Този, Който изисква той да бъде спазван. Отговорът би бил двустранен тъй като Той или желае да бъде спазван в най-висша степен на съвършенство или според epieikeian снизходителност т.е ако изисква това според снизходителност и ако силата, която Той дава е пропорционална на това, което изисква.
1. Човека не е в състояние съвършено да изпълни закона на Бога ако бъде той разгледан в неговата строгост.
2. Но ако той се изисква в съответствие със снизходителността и силата (което следва да бъде признато, тъй като Той изисква това според евангелския завет) отговорът е, че може да бъде спазен съвършено. Но въпросът за способността не е от толкова голямо значение правейки човека да изповяда, че е възможно това да бъде извършено поради благодатта на Христос както отбелязва св. Августин.
БЕЛЕЖКИ
към предходните въпроси и към контравъпросите
В отговор на някои въпроси които Утенбогарт отправил към Арминий относно тези девет въпроса и на контравъпросите, при което той дава на своя приятел следните обяснения в писмо датиращо от 31 Януари 1606.
1. В отговор на първия въпрос редът на декретите е както следва:
(1) Моята воля е да спася вярващите
(2) На тези хора Аз ще дам вяра и ще ги запазя в нея.
(3) Аз ще спася тези хора.
Поради тази причина е бил постановен първия декрет, който неизбежно трябва да бъде поставен на първо място понеже без него вярата става ненужна за спасението и следователно не съществува никаква необходимост да бъдат постановени средствата на вярата. Но това директно се противопоставя на твърдението, което утвърждава, че вярата се дава от Бога на тези, на които Той от начало е решил да даде спасение. Защото в този случай Неговата воля би била да спаси някой, който не вярва. Всичко това беше казано относно разликата между декрета и неговото изпълнение в бъдещето, така че на практика Бог желае спасението на някого поради вярата и все пак не дава спасение на никой друг освен на вярващите. Защото освен съгласието, което съществува между тези (между декрета и неговото осъществяване) сигурно е, че Бог не би могъл да пожелае да даде толкова колкото въз основа на своя предходен декрет Той не може да даде. И, следователно, вярата е в най – общ смисъл дадена преди спасението чрез първия декрет, така че трябва специално и единствено да бъде поставена преди спасението на този или онзи човек дори във специален декрет, който има последващо изпълнение.
3. На третия въпрос аз предпочитам да противопоставя следното: Определил ли е Бог непроменимо да се отнесе с някои хора според пълната строгост на закона както Той прави с падналите ангели, а с други да се отнесе според благодатта на евангелието? Ако те отрекат това аз имам това което желая. Но ако те го потвърдят такова едно твърдение би било пълно с абсурди; защото в този случай Бог би действал по отношение на много хора с по-голяма строгост отколкото по отношение на падналите ангели които, бивайки сътворени като чисти духове, всички съгрешават от само себе си чрез собственото си зло без да са били убеждавани от някой друг.
Те не са в състояние да отхвърлят четвъртия контравъпрос. Защото прощението е обещано на тези, които изповядат греховете си и страхът е наречен начален по отношение на следващия го страх, който идва в последствие. Ако те признаят това, но кажат: Все пак Бог не скланя към тях аз бих им казал да изтрият същата дума от своя въпрос и да изразят мнението си по по-добър начин.
5. Те не биха сметнали за свое задължение изцяло да отрекат моя пети противопоставен въпрос. Ако го потвърдят те ще изявят лъжливост и ще направят лошо впечатление на всички разумни хора дори и на тези, които са слаби. Нека тогава да решат какво могат да поставят като междинен постулат между тях и мен и след това аз ще покажа, че той съвпада или с тяхното или с моето мнение.
6. Аз поставих два въпроса в опозиция на шестия защото техния въпрос също е двоен. Относно първия от тях Вие не се нуждаете от обяснения. Относно втория аз казах, обяснявайки, че това е кръг, в който нищо не е първо и нищо не е последно но всеки от тях може да бъде както началото така и края – което не може да се каже по отношение на никой от Божиите декрети без да изпаднем в абсурд. Аз питам дали Бог е определил да даде спасение на тези, които ще повярват или на тези, които са вярващи? Ако и двете бъдат потвърдени аз питам кое от тях е първо и кое е второ? Те ще отговорят нито едно. И тогава достигаме до кръг. Ако потвърдят второто, че Бог е решил да даде вяра на тези, които ще бъдат спасени аз ще докаже, че Той е определил да даде спасение на тези, които вярват и тогава ще оформим кръг независимо от тяхното нежелание. Ако потвърдят другото аз ще се постарая да опровергая това, което няма да е много трудно имайки предвид яснотата на предмета.
7. В седмия противоположен въпрос аз засегнах темата това негово задължение ли е? Защото относно неговата способност тук няма спор. Но оправдаващата вяра не е това, чрез което аз вярвам, че моите грехове са простени защото в този случай един и същ би бил обекта и следствието на оправдаващата вяра. Чрез това (оправдаващата вяра) аз получавам прощение на греховете, следователно, тя предшества другия обект (прощението на греховете) и никой не може да вярва, че неговите грехове са простени освен ако не вярва с оправдаващата вяра. Поради тази причина също никой не може да вярва, че неговите бъдещи грехове ще бъдат простени ако не знае, че вярва до края. Защото простени са греховете на тези, които вярват и единствено след като бъдат изповядани, поради което обещанието за прощение, което е това на Новия Завет, трябва да бъде разглеждано като зависещо от едно условие определено от Бога, което условие е вярата и без която няма завет.
8. По отношение на осмия въпрос нека да направим разграничение между вярата виждана като качество или навик и между същата разглеждана като способност. Оправдава действената вяра или акта на вярване се вменява за правда. Защото Бог изисква действена вяра като ни дава способност да изпълним това което изисква. Следователно, тъй като действителната вяра не е съвместима със смъртния грях този, който извършва смъртен грях може да бъде осъден. Но за един вярващ е възможно да падне във смъртен грях, пример за което може да ни бъде Давид. Следователно, той може да падне в даден момент така че, ако в този момент умре д бъде осъден. Ако вашето сърце не ви осъжда имаме увереност спрямо Бога. Следователно, ако ни осъжда ние нямаме увереност и не можем да имаме такава; защото “Бог е по-голям от сърцето ни и знае всичко” Това, което е казано за невъзможността на такова събитие, тъй Бог е определил да не взема такъв човек от света в този момент, не допринася нищо за тяхната хипотеза. Защото то противоречи на окончателното осъждение, не на пълното осъждение за известно време, което е и предмета на техния осми въпрос.
9. Ако на моя девети контравъпрос бъде отговорено, че в завета на благодатта Бог изисква от хората задължение, което е невъзможно да бъде спазено от тях те ще бъдат принудени да признаят, че в допълнение към този завет е необходим и друг, според който Бог прощава задължението, което не е било изпълнено според този завет на благодатта; тъй като е необходимо да има друг завет, посредством който Бог да може да прости задължението, което не е било изпълнено според правния завет. И така можем да продължим до безкрайност (ad infinitum) Най после трябва да достигнем до точката, от която можем да кажем, че Бог спасява грешниците според Своята безкрайна милост, която не е ограничена от никакви условия изисквани от Неговата справедливост. Това би било изказване, което ще е напълно успокоително за цялото учение на тези, които защитават пълното предопределение. Защото докато гневът и милостта се противопоставят една на друга ако гневът е безкраен защо да не е така и с милостта? Според тяхното учение каквото и да бъде казано гневът прави хората грешници т.е. може да има тези, които желае да накаже. Но, казват те, милостта прави хората вярващи чрез безкрайна сила и ги предпазва от възможността да паднат така, че по този начин придобива тези, които може да спаси.
Но както казва Никасий ван дер Шуер ако Бог може да направи някого грешник, така че да има кого да накаже Той също така може да накаже и без грях, както може и милостиво да спаси без вяра. И тъй като гнева желае да има справедлива причина за наказание чрез въвеждането на греха така трябва и милостта да спасява без никакво задължение, така че да стане видно, че всичко е по милост, а не по справедливост. Казвам не по справедливост, защото това прави вярата следствие от непреодолима сила и посредством непреодолима сила кара хората да продължат да вярват до края и по този начин по необходимост да бъдат спасени според декрета, че този, който вярва и остане във вярата ще бъде спасен. Постановявайки това всякаква справедливост бива изключена както от декрета за предопределение за спасение така и от предопределението за осъждение. Тези възражения по мое мнение могат да бъдат издигнати без да се изкаже възражение срещу тяхната ортодоксалност. И аз съм готов да изкажа тези възражение пред всеки. Защото те не се измъкват като казват, че човек е съгрешил не поради задължение, а това, което не е задължително не е в противоречие с гореказаното. И това, което не е по задължение в случая съвпада с това, което е абсолютно необходимо; тъй като един камък пада надолу; едно животно се храни и така изявява себе си и своя вид; човека обича това, което е добро за него. Но всички извинения свършват с това което не е задължително.