Д-р Вениамин Пеев
Второто тайнство, което Мартин Лутер и неговите сподвижници обявяват като „установено от Господа”, е тайнството кръщение. В Аугсбургската изповед на вярата се заявява: „Между нас се поучава, че кръщението е необходимо и че чрез него се предлага благодатта. Децата също трябва да бъдат кръщавани, защото в кръщението те се посвещават на Бога и стават угодни Нему. На основание на това анабаптистите, които поучават, че кръщението на деца не е правилно, се отхвърлят”.[1] В тази клауза не само са отбелязани главните аспекти на реформаторското учение за това тайнство, но открито то се противопоставя на анабаптисткото схващане за „кръщението по вяра”, според което деца не бива да се кръщават. Реформаторското учение на пръв поглед като че ли показва сходство с католическото с поставения акцент върху Божието задоволство от кръщаването на деца. Но Лутер и Меланхтон едновременно застават срещу анабаптисти и римокатолици, въпреки че отдалечаването от последните по въпросите за кръщението е имплицитно.[2] Лутер отрано се противопоставя на схоластическата концепция за кръщението като мистичен израз на Христовото изкупление и знак за освещението на кръщаемия.[3] Той не отстъпва от убеждението, че от страна на кръщаемия се изисква вяра, защото тайнството не е е един механичен ритуал на потапяне детето в купела и произнасянето на религиозни формули от страна на свещеника. „Ерес е – твърди реформаторът – да се поддържа, че тайнствата … дават благодат на онези, които не поставят пречка по пътя [на кръщението – б.м.]”[4]
Анабаптисткото учение за кръщението
През двайсетте години на ХVІ в. в Германия и Швейцария бързо се разпространява анабаптистката концепция. Анабаптистите[5] акцентуват върху ролята на вярата при кръщението, но отричат тя да е възможна при малките деца. Според техните учители вярата трябва да бъде „осъзната”, за да се приеме като истинска. Затова Лутер основава своята критика върху противоположността и противоречието между „разум” и „вяра”, отхвърляйки фактора „разум” като схоластическа и вредна добавка към „вярата”. Това е базисен философско-богословски проблем, който разглежда с особена вещина още блаж. Августин в неговата ноетика, но се доразвива и ролята на разума се ретушира в съчиненията на Анселм Кентърберийски, св. Тома от Аквино и други средновековни теолози. Анабаптистката доктрина обаче не е рационалистична. „Осъзнаването” на вярата е нужно само за да се постигне по-голяма духовност.[6] Затова някои от пионерите на анабаптизма са бивши лутерани или цвинглиани. Така например, вормският проповедник Якоб Кауц (1500-ок. 1532) публикува 7 тезиса, в които критикува формалността на двете лутерански тайнства кръщение и Господна вечеря. Според автора лутеранската концепция за тайнствата няма духовна стойност, защото не давала сигурност в спасението.[7] Именно стремежът към духовни преживявания и подвизи е главната характеристика на ранните анабаптисти. Това пък дава основание на Лутер и Меланхтон да ги квалифицират критично като „спиритуалисти”, въпреки че това определение повече подхожда на мистично настроените групи анабаптисти.
Тук е нужно да отбележим някои от най-значимите имена на анабаптистки учители. Богословският контекст, в който се развиват някои от тях, може да обясни до известна степен непримиримостта в позициите им с Лутер и неговото реформаторско обкръжение. Особено интересна личност е един от стълбовете на анабаптизма – Балтазар Хюбмайер (ок 1485-1528), който преминава през различни конфесионални метаморфози.[8] Обучава се в богословието при големия противник на Лутер проф. Йохан Ек в университетите на Фрайбург и Инголщат. Придобива високата за времето си научна степен „доктор по богословие”. Служи като проповедник в катедралите на Регенсбург и Валдсхут на Рейн, откъдето през 1521 г. се свързва с швейцарските реформатори и през 1523 г. се обявява за симпатизант на Цвингли, с когото провежда редица инициативи като реформатор. Две години по-късно обаче Хюбмайер се присъединява към анабаптисткото движение и става един от главните му идеолози. Той открито се противопоставя на Цвингли и Ойколампадий по въпроса за педобаптизма (кръщаването на деца). В трактата „За кръщението на вярващите” (нем. Von dem Tauf der Gläubigen) Хюбмайер защитава концепцията за „осъзнатата” вяра и грубо определя практиката на педобаптизма като „идолопоклонническа”. Той е убеден, че кръщаването на деца няма никакво духовно значение, затова въвежда „посвещението на децата” пред свидетелството на цялата църковна общност – практика, която се спазва и до днес в много евангелистки общности, наследили учението на анабаптистите. Хюбмайер дава едно ново определение на категорията „ерес”. Еретици са само онези, които доброволно и злонамерено се противопоставят на истините на Св. Писание, включително и истината за „кръщението по вяра”. Но еретиците не трябва да бъдат обръщани в правата вяра със сила и крути мерки, а само с поучение според Словото. Самият Хюбмайер се кръщава повторно „по вяра” по време на великденската служба през 1525 г. Неговите реформаторски действия в богослужебната практика включват премахването на месата, олтаря, купела за кръщение, църковните изображения и кръстовете. Неспокойният му дух го тласка и към по-радикалното крило на бунтарите, водени от Томас Мюнцер. Хюбмайер се включва в редиците на въстаналите селяни, но след разгрома на бунта (декември 1525 г.) избягва в Цюрих, където е принуден от Цвингли да се разкае за радикалните си възгледи. Но по всяка вероятност той не е бил искрен в разкаянието си и скоро избягва в Николсбург (днес: Микулов) в Моравия, където с включва активно в разпространението на анабаптистките идеи със слово и перо. Това става възможно поради факта, че Хюбмайер донася със себе си от Швейцария печатарска преса. Поради активната си дейност обаче, Хюбмайер си спечелва омразата на австрийските власти и през 1527 г. е арестуван заедно със съпругата си, осъден на смърт и изгорен на клада във Виена на 10.03.1528. Съпругата му е удавена в р. Дунав.
Якоб Кауц посочва в Предговора на своите анабаптистки тезиси имената на Хетцер, Денк и Ринк като свои учители.[9] За отбелязване е фактът, че и тримата са млади богослови, чийто живот бързо изгаря в религиозните дебати, превърнати в проблеми на живот и смърт. Лудвиг Хетцер (1500-1529) и Ханс Денк (ок. 1500-1527) оставят следа в историята на германската теология със съвместния си превод на старозаветните пророци, излязъл в Аугсбург през 1528 г. От двамата обаче Денк[10] е по-духовната личност и има по-важен дял за установяването на анабаптистката доктрина в южна Германия. Неговият живот е белязан от трагизъм не само поради ранната му смърт, но преди всичко поради сблъсъците с фанатизма и жестокостта на своето време. Както и Хюбмайер, той е кадър на Инголщатския университет, където придобива бакалавърска степен. Денк усвоява отлично латински, гръцки и еврейски езици, което му помага при осъществяването на превода на библейските пророци.[11] Той е симпатизирал на хуманистите и е бил в близка връзка с Еразъм, а по-късно се сближава с Ойколампадий. Идеите за християнската духовност Денк възприема от „Германската теология”, която Мартин Лутер преиздава през 1518 г. Германската мистика, изразена и в учението на Томас Мюнцер за духовните преживявания, силно впечатлява младия човек. Има и лична причина Денк да премине към движението на анабаптистите. Той е назначен за ректор на нюрнбергското училище „Св. Зебалд” с ходатайството на Ойколампадий (1523 г.), но бива прогонен от градските власти поради обвинението, че преподава нелутеранския възглед за кръщението и Господната вечеря. Денк проявява критичност и към друг лутерански възглед – „оправданието чрез вяра”. Той не е съгласен с концепцията, че вярата не въздейства върху формирането на богоугоден характер. Истинското следване на Христос според него трябва да доведе до придобиването на Христоподобен характер. По време на процеса в Нюрнберг, на който присъства и реформаторът Осиандер, Денк представя своята „Изповед на вярата”, която видимо се отличава от лутеранската. В Аугсбург Ханс Денк бива кръстен с „кръщение по вяра” от Хюбмайер, когото наследява като водач на една от най-многолюдните анабаптистки общности, наброяваща повече от 1000 души. Силната опозиция на реформатора Урбан Региус прави престоя му невъзможен и той започва да обикаля големи градове с установени реформаторски традиции – Страсбург, Вормс, Базел. Навсякъде обаче се изправя пред враждебност и неразбиране. В Базел бившият му приятел Ойколампадий го убеждава да издаде сборника „Разкаянието на Ханс Денк” (нем. Hans Dencks Widerruf). В тази творба, появила се само няколко месеца преди смъртта на Денк, са разгледани теми като: Св. Писание, Христовата „плата” за греха, вярата, свободната човешка воля, добрите дела, кръщението и св. причастие и др. Авторът поддържа схващането, че макар да се приема „външна” и „вътрешна” страна на всеки елемент на вярата, то първият е напълно незначителен, а вторият показва необходимостта от живот с Бога, което е смисълът на покорството пред Него.
Анабаптистките възгледи са изложени и в някои важни документи, които съставляват общовалидна доктрина за различни групи. В „Шлайтхаймската изповед” (1527 г.), съставена с главното участие на Михаел Затлер (ок. 1490-1527),[12] за кръщението е заявено следното: „Кръщението да се дава на всички, които са научили покаянието и поправлението на живота и които наистина вярват, че греховете им са отнети от Христос и на всички онези, които ходят във възкресението на Исус Христос и желаят да бъдат спогребани с него в смърт, тъй щото да бъдат съвъзкресени с Него, и на всички онези, които с това значение го (кръщението – б.м.) изпросват от нас и го изискват за себе си. В това вие имате основанието и свидетелството на апостолите: Мат. 28, Марк 16, Деян. 2, 8, 16, 19”. Тези пасажи не са непознати за лутерани и цвинглиани, но анабаптистите ги интерпретират по нов начин, като им вдъхват повече жизненост, повече екзистенциалност. Малко повече от едно столетие по-късно „Дордрехтската изповед” (1632 г.) потвърждава концепцията за кръщението в същия дух: „Относно кръщението ние изповядваме, че всички покаяни вярващи, които са направени едно с Бога чрез вярата, новорождението и обновлението на Св. Дух, и са записани на небето, трябва – при такава библейска изповед на вярата и обновление на живота – да бъдат кръстени с вода в предостойното име на Отец, Син и Св. Дух според заповедта на Христос и учението, примера и практиката на апостолите – за погребването на своите грехове и така да бъдат въплътени в общността на светиите”. Тук Лутеровата концепция за communio sanctorum придобива по-дълбок духовен смисъл, който изисква освещението на всеки вярващ поотделно и цялата Църква.
В търсене на по-голяма духовност
Характерна особеност на радикалните реформатори е, че търсят по-осезаема духовност. Според повечето от тях Лутер и германската реформация са поставили само началото, но не са имали духовното прозрение да продължат по-нататък. Затова анабаптисти, спиритуалисти и други радикални групи извеждат всяка една концепция до върха на Синайското общуване с Бога чрез Христос. Всички те извървяват свой път на установяване доктрини за духовността, които представляват продължение на Лутеровата мистична концепция за сливането на душата с Божия Дух. Също така и Цвингли учи, че вярващата душа участва в лично общение с Христос не само в църковния, но и в личния си живот. По-късно Калвин, черпейки основания от личния си духовен напредък, ще представи живота на християнина като един непрекъснат процес на освещаване. Якоб Кауц подчертава в Предговора към своите 7 анти-лутерански тезиси, че няма нищо по-важно за християнина от грижата му за вътрешния, духовния начин на живот, което е сигурен белег за неговото покорство пред Бога. Анабаптизмът обаче не може да бъде определен като едно движение поради своята трудно обозрима аморфност.
Един от най-влиятелните анабаптистки водачи е холандският реформатор Мено Симонс (1492-1559), който се отличава с по-рационалистичните си възприятия на вярата[13], все пак не отхвърля необходимостта от лично общение и духовни преживявания с Исус Христос. В своя трактат “Духовното възкресение” (1536 г.) холандският реформатор изтъква значението на “духовното възкресение” в живота на вярващия. Той го дефинира като “нов живот и промяна на сърцето”.[14] Мено Симонс изповядва, че е преминал през процеса на духовното обръщение по особено емоционален начин: „Бог на милостта … докосна сърцето ми, даде ми нов ум, смири ме в страх, научи ме отчасти да познавам себе си, отвърна ме от пътя на смъртта и благодатно ме призова в тясната пътека на живота”.[15] В анабаптистката литература от ХVІ в. има много подобни описания за емоционално приемане на „кръщението по вяра”, предшествано от изблици на сърцераздирателни викове и плач и потвърждавано с бурни прояви на радост.
Настоявайки за “кръщение по вяра”, менонитите изисквали то да бъде предшествано от опитността на духовното новорождение. Но такава опитност може да се осъществи само чрез въздействието на Божието Слово. Само Св. Писание може да подейства за постигане на истинско обръщение към Бога! Според трактата на Мено Симонс „Истинската християнска вяра” (1541 г.) от Библията могат да се почерпят 10 парадигматични случая на богоугодна вяра, която може да стане достояние на всеки християнин. Старозаветните примери са свързани с живота на Ной, Авраам, Моисей, Исус Навин и Халев и накрая – цар Йосия. В Новия завет заслужават подражание капернаумският стотник, митарят Закхей, разпнатият разбойник, грешницата в Лук. 7 гл. и сирофиникийка в Мат. 15 гл. Всички те проявяват такава силна вяра, че постигат реални резултати: изцеление за себе си или за друг човек, избавление от смърт, военна победа и т.н. Но преди всичко техният живот се променя, обновява, одухотворява.
Без доброто познаване на Библията обаче вярата не постига добри резултати. Мено Симонс сочи като пример Исусовата притча за сеяча (Мат. 13; Марк 4)). Ключов стих е: “Семето е Божието слово” (Лук. 8:11). Като изхожда оттук, реформаторът оприличава Св. Писание на духовно семе, което дава кълновете на нов живот. Сеячът е Святият Божи Дух, Който посажда семето в благодатната почва на душата и от него се раждат вярата и покаянието. Тъкмо в този процес най-ярко проличава според него разликата между Закона и Евангелието. Чрез Закона се произвеждат знанието и обвинението в грях, което не е достатъчно за освобождението и лечението на душата. Само Евангелието подсигурява лек за изкупление и спасение чрез Исус Христос. А тази блага вест може да достигне до всяко ухо и сърце посредством устното благовестие. Мено Симонс заявява: “Също така, където Евангелието се проповядва в истинска ревност, тъй щото то да проникне в сърцата на слушателите, там резултатът е обърнат, променен и новороден ум”.[16] За отбелязване е, че посредством пламенната проповед на последователите на Мено Симонс повярвали много фермери, обикновени работници и занаятчии – хора все неуки, но жадни за живото слово за Христа. Има регистрирани много случаи, при които, заставайки пред учени богослови и съдии, тези необразовани анабаптисти смайвали противниците си с жарката си вяра.[17] Техният пример продължава да вдъхновява и други евангелистки представителства – квакери, методисти, баптисти, харизматици. За всички тях е характерен възгледът, че истинските проявления на вярата са дълбоко екзистенциални. Те свидетелстват за променен и ръководен от Божия Дух живот.
[1] “The Augsburg Confession (1530)”. – In: Noll, M. A. (ed.) Confessions and Catechisms of the Reformation. Leicester: Apollos, 1991. 90.
[2] В началото на 20-те години на ХVІ в. Лутер изцяло подкрепя римокатолическата практика за кръщаване на малки деца. Това е видно от двукратното издаване на неговата Taufbüchlein (букв. „Книжчица за кръщението”), която е превод на немски език от латинския богослужебен сценарий на кръщението (Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 336).
[3] Вж. проповедта „Светото и благословено тайнство на кръщението” (1519 г.) (WA 2, 727-37; LW 35, 29-43; Lohse, B. Martin Luther’s Theology. Its Historical and Systematic Development. Transl. by R. A. Harrisville. Philadelphia: Fortress Press, 2011. 298).
[4] WA 1, 544; LW 31, 106 f. (Althaus, P. The Theology of Martin Luther. Transl. by R. C. Schultz. Philadelphia: Fortress Press, 1989; 8th pr. 348).
[5] Това определение идва от гръцките думи ana = „отново” и baptizо = „кръщавам”. То включва последователите на Томас Мюнцер, пророците от Цвикау, швейцарските братя в Цюрих, последователите на Хюбмайер и Денк, моравските братя и др. (Cross, F. L., ed. The Oxford Dictionary of the Christian Church. Oxford University Press, 1990. 47).
[6] George, T. Theology of the Reformers. Nashville, Tenn.: Broadman Press/Leicester, Engl.: Apollos, 1988. 265 ff.
[7] Oyer, J. S. Lutheran Reformers against Anabaptists: Luther, Melanchthon and Menius and the Anabaptists of Central Germany. The Hague: Martinus Nijhoff, 1964. 54 f.
[8] Schaff, Ph., op. cit. 337; Cross, F. L. (ed.), op cit. 672. Филип Шаф посочва 1480 г. за рождението на Хюбмайер.
[9] Oyer, J. S., op. cit. 54. Хетцер получава официално смъртна присъда за аморални деяния.
[10] “Denck, Hans (ca. 1500-1527)” http://gameo.org/index.php?title-Denck, Hans (ca.1500-1527) 11.07.2016.
[11] Този превод има значение за по-късния превод на Стария Завет от Мартин Лутер.
[12] Spitz, L. The Protestant Reformation 1517-1559. NY: Harper & Row Publ., 1987. 170. Тази „Изповед на вярата” се състои от 7 клаузи и е възприета от свободните църкви на швейцарските братя.
[13] Той не приема, например, практиките на спиритуалистите да виждат непрекъснато видения и да говорят за “ангелско вдъхновение” в личния си духовен опит.
[14] George, T., op. cit. 264.
[15] Ibid., 266.
[16] Poettcker, H. “Menno Simons’ View of the Bible as Authority”. – In: Dyck, C. J. (ed.). A Legacy of Faith: A Sixtieth Anniversary Tribute to Cornelius Krahn. Newton, Kansas: Faith and Life Press, 1962. 45.
[17] George, T., op. cit. 273.