„Протестантският” патриарх Кирил І Лукарис и Св. Писание

Д-р Вениамин Пеев

Когато говорим за влияние на реформаторските идеи в следреформаторската епоха, не бива да избегнем проблема с тяхното отражение на Изток. Географската, политическа и културна близост на германци, швейцарци, холандци, французи, англичани и други европейски народи би обяснила бързото разпространение на реформаторските идеи в стария континент. По-трудно обаче бихме могли да обясним днес влиянието върху висши православни йерарси, като се има предвид характерната православна нетърпимост към всяка форма на християнство, която е по-различна от  смятаната за „единствено правилна” – едно неубедително ехо на средновековната представа за религиозна ортодоксалност. Дори онези случаи, за които има трудно оборими исторически свидетелства, възприети от по-голямата част изследователи, се отхвърлят упорито от някои съвременни православни апологети, сякаш е непростимо престъпление да се признае, че не всичко в Православието е безпогрешно. Такъв спорен проблем предоставя казусът на енигматичните личност и дело на цариградския патриарх Кирил І Лукарис (1572-1636). Изследователите в Западна Европа го наричат почти единодушно „протестантския” патриарх и през последните 150 години са му посветили многобройни изследвания, в които му дават заслужено висока оценка и почит. Православните анализатори обаче се разпъват между пълното отричане на неговата личност и дело и опитите да представят наличните данни като някаква скалъпена прозападна пропаганда.[1] Същевременно трябва да подчертаем, че има сериозни съвременни изследователи, които представят реформаторските тежнения в културната дейност на Кирил І Лукарис като напълно адекватни за неблагоприятната историческа обстановка, в която той поема кормилото на цариградската патриаршия.[2] Това показва, че упоритата и тесногръда догматичност не е единственото мерило за справедлива оценка на тази изключително интересна личност.

Трагичният живот на патриарх Кирил І Лукарис

Животът на Кирил І Лукарис е наситен с трагизъм и много напомня за живота на първите християнски мъченици. Той е роден на 13 ноември 1572 г. на остров Крит в бедно рибарско семейство и получава царственото име Константин. Още от най-ранна възраст е принуден да изкарва прехраната си с риболов. Неговата съдба на християнски водач обаче е предопределена от факта, че негов чичо е високо образованият Мелетиос Пагас, който заема престола на Александрийската патриаршия (1590-1601). Благодарение на неговата грижа Константин изоставя рибарския занаят и се посвещава на учение далече от родината си. Поради липсата на добри православни школи в Александрия той учи в католически във Венеция под ръководството на еп. Максимос Маргуниос и в Падуанския университет.[3]  Константин научава латински и италиански езици и се запознава със западната философия и теология. Някои биографи на Лукарис загатват за нетрадиционни богословски схващания на еп. Маргуниос, които несъмнено са посели трайни семена в съзнанието на младежа.[4] Въздействието на Маргуниос върху любознателния ученик създава едно критично отношение към повърхностното идеализиране на традицията като непогрешима и вечна. Младият Лукарис осъзнава необходимостта от по-широка информираност и по-задълбочено изследване на християнските истини от придобитото наследство на източното богословие. Италианският ренесанс отваря очите му за нови, по-далечни хоризонти. В това отношение Лукарис може да бъде сравнен с младия Меланхтон, който формира своето богословие под благотворното влияние на хуманизма, чийто пръв импулс е даден от високо ерудирания негов сродник Йохан Ройхлин.

Константин Лукарис е ръкоположен за свещеник едва на 22-годишна възраст, след което приема духовното име „Кирил”. Александрийският патриарх Мелетиос Пегас го изпраща на отговорна мисия в Полша, за да предотврати сключването на уния от страна на православната църква с Рим. Мисията на Кирил Лукарис не се увенчава с успех, но той се убеждава през 5-годишния си престой там, че една от главните причини дадена православна църква да предпочете униатството е, че православният клир се състои от необразовани служители, които не могат да се сравняват с високо образованите западни свещеници и прелати. В Полша Лукарис добива задоволителна представа и за положителните страни на реформаторското дело в Германия и други европейски страни, като посещава Витенберг и Женева и се убеждава, че само една реформирана православна църква би могла да се съпротиви на католическите опити за привличането й към Рим.[5] Последвалите инициативи на Кирил Лукарис като александрийски и цариградски патриарх показват красноречиво, че той е направил полезни изводи от престоя си в Полша и Западна Европа за бъдещото си църковното служение.

След смъртта на патриарх Мелетиос (1601 г.) Кирил Лукарис е избран за Александрийски патриарх – пост, който заема в продължение на две десетилетия.[6] Лукарис придобива необходимия управленски опит и това спомага за неговия избор през 1620 г. за най-високия църковен пост в православния свят – цариградски патриарх, който пост заема като Кирил І. Фактът, че важна роля за одобрението на неговата кандидатура от Високата порта играе холандският посланик в Истанбул Корнелиус ван Хага, подсказва, че Лукарис е бил оценен от западно-европейските политици като прогресивен йерарх. Близостта между двамата се отчита от някои историци като важен фактор при опита на Кирил І да проведе реформи в учението и религиозната практика на древната патриаршия.[7] Тези опити за реформи се свеждат до превода на Новия Завет на говоримия гръцки език, изграждането на първата печатница в столицата на Отоманската империя, отварянето на богословска школа в Цариград и по-осезаема грижа за образованието на клира, съставянето на „Изповед на вярата”, която да отговаря на новите религиозно-политически промени в Европа и други амбициозни проекти. Трябва да посочим тук, че патриарх Кирил І Лукарис е бил подпомаган за изпълнението на своята програма от някои изтъкнати западноевропейски владетели, политици, учени и църковни дейци. Така например, освен с холандски протестанти той създава ползотворни връзки с видни представители на Англиканската църква. Благодарение на доверието на британските посланци Едуард Бартън и сър Пол Пиндар патриарх Кирил І започва кореспонденция с кентърберийския архиепископ Джордж Абът. Чрез своя англикански колега патриархът успява да уреди изпращането на православни младежи, които се обучават в престижни университети в кралството. След приключване на обучението си младежите се включват в редиците на клира и като преподаватели в патриаршеската богословска школа. Крал Яков І лично се ангажира с протекция над тези любознателни гърци.[8] Именно поради това, че в Английското кралство такива младежи се ползват с височайша протекция, един от тях спомага за изпращането на първата печатарска преса в Истамбул, с която да се отпечата християнска литература. Прогресивната идея на Кирил І Лукарис е православните вярващи да се сдобият с печетни издания на Новия Завет и актуална богословска книжнина.

За съжаление, коварните и жестоки интриги в столицата на Отоманската империя осуетяват градивните планове на този православен патриарх, който подобно на чешкия реформатор Ян Хус е изпреварил ограниченията на своята епоха. Не всички западно-европейски политици, дипломати и църковници обаче искат да помагат в реформите. Има и такива като френския представител на римокатолицизма Бреве дьо Сеси, който гори от желанието да спре духовния подем в патриаршеския двор. Заедно с местните йезуити френският посланик успява да убеди Високата порта, че Кирил І Лукарис е враг на империята.[9] Поради засилващата се клеветническа кампания патриарх Кирил ­ І е свалян от законния си пост 5 пъти.[10] Под натиска на онези посланици, които го ценят като личност и виждат ползата за църквата от реформаторската му дейност, той отново е възстановяван. В крайна сметка обаче надделяват пъклените сили на злото. Кирил Лукарис е удушен от наемни убийци и тялото му е хвърлено във водите на Босфора на 27 юни 1638 г.[11] Патриархът сякаш е предчувствал трагичната си съдба, защото написва Коментар върху книгата Йов, чийто ръкопис изпраща 6 години преди своята смърт като дар на шведския крал. Интересът на Кирил Лукарис към този богословски сюжет може да бъде тълкуван и като контекстуализация на трагичната съдба на Вселенската църква под чуждото робство.

Патриарх Кирил І Лукарис като библеист

Реформаторските идеи на патриарх Кирил І Лукарис намират конкретен израз в отношението му към Св. Писание. То е уникално с оглед цялата история на Православието, в която се наблюдава по-голям акцент върху тълкувателната традиция, нежели върху Библията.

Като високо просветен човек, патриарх Кирил І Лукарис отлично разбира ценността на древните библейски ръкописи, чиято съдба е несигурна в поробената му родина. Той дава като дар на английския крал един от най-ценните древни преписи на Стария Завет – Codex Alexandrinus.[12] Тази история с ръкописа е интересна. Патриархът го предоставя на английския посланик в Цариград сър Томас Роу, за да го връчи на крал Яков І – по всяка вероятност с намерението да послужи за подготвяния превод в началото на ХVІ в. Патриарх Кирил І не е знаел, че е закъснял с този жест, тъй като версията на крал Яков І вече е била завършена, а кралят е починал. Затова през 1627-8 г. посланикът предава ръкописа на крал Чарлс І. Този унциален гръцки ръкопис на фин пергамент датира от средата на V в. сл. Хр.[13] В някои отношения той може да служи като коректив на прочутия „Синайски кодекс” (Codex Sinaiticus), защото съдържа по-малко текстови пропуски. В старозаветните книги са пропуснати малки части на Битие (14:14-17; 15:1-5, 16-19; 16:6-9), І Царе (12:18-14:9) и Псалмите (49:19-79:10), а от Новия завет липсват части на Матей (1:1-25:6), Йоан (6:50-8:52) и ІІ Коринтяни (4:13-12:6). В ръкописа обаче са включени двете послания на св. Климент Римски и Псалмите на Соломон – писания, които не влизат в библейския канон (пак с някои липсващи части). Що се отнася до качеството на превода, „Александрийският кодекс” показва близост с текста на Оригеновата „Хекзапла”, по чийто модел вероятно е редактиран.[14] Благодарение на предвидливостта на патриарх Кирил І Лукарис този важен за библеистиката кодекс е запазен и днес се съхранява в отлично състояние в библиотеката на Британския музей. Патриархът предоставя също така един арабски препис на Петокнижието на Кентърберийския архиепископ Уилиям Лауд (1633-1645).[15] Тези ценни придобивки, които не са предназначени за частните колекции на високопоставените особи, запалват откривателски интерес у мнозина английски палеографи, които се втурват на Изток за нови находки. Следователно патриарх Кирил І косвено дава тласък за развитието на изследователската дейност в областта на библеистиката.

Патриарх Кирил І Лукарис отлично разбира предимствата на всеки превод на Св. Писание на местния език. Той сам се е убедил в това, защото знае за революционното въздействие на преводите на Лутер, на Женевската библия и версията на крал Яков І върху западното християнство. Патриархът се заема с организацията по превода на Новия Завет на говоримия гръцки език, имайки на свое разположение и печатарската преса, чрез която би могъл да реализира многоброен тираж.[16] Преводач е образованият монах Максимос Калиполитес, който работи съвместно с холандския капелан в Цариград Антоан Лежер. Работата продължава ок. 4 години (1629-33). Поради смъртта на Максимос патриархът трябва спешно да довърши благородното дело. Тъй като печатницата в Цариград е унищожена от враговете на Лукарис през 1628 г., той изпраща ръкописа в Женева, където печатарят Пиер Обер отпечатва Новия Завет в две колони – на койне и на съвременен гръцки език през 1638 г.[17] Самият инициатор за това велико дело не може да се порадва на плода му, защото е убит от враговете на така нужната промяна на статуквото в тогавашната Вселенска патриаршия.

Изданието на Новия Завет на нов гръцки език съдържа два интересни предговора – на преводача и на патриарха.[18] Максимос посочва, че този превод не е първият по рода си в Православната църква, с което се застрахова срещу критиката на консервативно настроените поддръжници на „светостта” на древния текст. Освен това, новият превод прави достъпно Евангелието за всеки грамотен човек, независимо дали той е клирик или мирянин. За своята теза Максимос се позовава на такива почитани църковни писатели, като св. Атанасий Велики, св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, които заедно със св. ап. Павел настояват на необходимостта всеки християнин да достигне до задълбочено познание на евангелските истини (вж. Римл. 2:21; І Тим. 2:4; ІІ Тим. 2:15 и др.). В своя Предговор патриархът подчертава, че новият превод дава възможност на вярващите „да четат Библията сами” – без посредничеството на други. Тази концепция несъмнено е революционна за средновековното тесногръдо схващане, че само представители на клира „имат право” да четат и тълкуват Писанието на миряните. Кирил І Лукарис аргументира превода на Новия Завет на говоримия гръцки език с мисълта, че Божията воля е „всички хора да четат Св. Писание на своите говорими езици”. Тук не бива да избегнем удачния аналог с един друг съименник на цариградския патриарх – Константин Кирил Философ (ІХ в.), който по същия начин аргументира пред триезичниците своя превод на Св. Писание на славянски език и благовестието на други езици: „Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога на своя език”.[19] Следователно, както посочва и патриарх Кирил І Лукарис, четенето на Новия Завет на роден език ще бъде „от полза за Източната църква”.

Патриархът разглежда и проблема за каноничния корпус на Св. Писание. Неговото становище се различава от традиционните възгледи на Православието и Римокатолицизма и се доближава до реформаторския възглед. В своята провокативна „Изповед на вярата” (март 1629) Кирил І Лукарис посочва, че броят на каноничните книги на Библията е определен от Събора в Лаодикия (360 г.). Става дума за 66 книги. Онези библейски книги, които добиват известност в библеистиката като „девтеро-канонични”, според него „нямат авторитета на Св. Дух”, което означава, че от тях не могат да се черпят аргументи за съставянето и приемането на догми.[20] Трябва да подчертаем, че патриархът се схожда напълно с друг свой прочут съименник – св. Кирил Йерусалимски (ІV в.), който настоявал, че „извънканоничните писания” не би трябвало да се четат и изучават дори в частните занимания на християните.[21] За съжаление, прогресивните идеи и дейност на патриарх Кирил І Лукарис имат краткосрочна давност в живота на Източната църква. Мракобесието на хоризонта на изгрялото слънце на Христос се оказва по-всепоглъщащо отколкото на Запад – там, където непрекъснато залязват едни християнски идеи, за да изгреят други, по-добри от предишните.

 

[1] Шмеман, Ал. Историческият път на Православието. С., Фонд. „Покров Богородичен”, 2009. 360-1. Вж. становището на архиеп. Хризостомос на Етна, който определя „протестантските” тежнения на патриарх Кирил І като „мит” и представя пренебрежително резултатите на западно-европейските учени по темата като неадекватни (http://orthodoxinfo.com/inquirers/ca4_loukaris.aspx ).

[2] Zakythinos, D. A. The Making of Modern Greece: From Byzantium to Independence. Oxford: Basil Blackwell, 1976. 145 f. Проф. Дионисиос Закитинос дава висока оценка за съдействието на патриарх Кирил І Лукарис при превода на Новия Завет и подсигуряването на първата печатарска преса в Отоманската империя.

[3] Hadjiantoniou, G. A., Protestant Patriarch: The Life of Cyril Lucaris (1572-1638) Patriarch of Constantinople. Richmond, VA: John Knox Press, 1961. 4 ff.; Chadwick, O. The Pelican History of the Church. Vol. 3: The Reformation. Penguin Books, 1972. 358.

[4] Khokhar, A., “The ‘Calvinist’ Patriarch Cyril Lucaris and His Bible Translations”.  – In: Scriptura 114 (2015:1) 2.

[5] Chadwick, O., op. cit. 359.

[6] Hadjiantoniou, G. A., op. cit. 36.

[7] Вж. Tsakiris, V. “The ‘Ecclesiarum Belgicarum Confessio’and the Attempted ‘Calvinisation’ of the Orthodox Church under Patriarch Cyril Lucaris”. – In: The Journal of Ecclesiastical History 63, No 3. 478.

[8] Не става ясно защо Ал. Шмеман недоволства поради факта, че в западно-европейски страни като Англия се обучават младежи, които не биха имали тази възможност, ако бяха останали в границите на Отоманската империя: „Това влияние прониква чрез младите хора, които учат на Запад – в Англия, Швеция, Дания и другаде – и които, нямайки твърди устои в собствената си вяра, лесно се заразяват от най-новите модни течения в западното богословие и попиват в себе си цялата западна богословска и духовна атмосфера, след което се превръщат в учители и наставници на православното духовенство” (Шмеман, Ал. Цит. съч.  360). Това негативно мнение спрямо очевидните преимущества от контактите на младите православни със западно-европейската цивилизация, написано от автор, който живее през ХХ в., звучи твърде анахронично и неприемливо днес.

[9] Khokhar, A., op. cit. 5.

[10] Ibid., 3 f.

[11] Александрийската патриаршия канонизира Кирил Лукарис (6.10.2009), като обявава датата на неговата смърт за църковен празник.

[12] Не е известно откъде е взет този ръкопис. Едни учени смятат, че патриархът го е донесъл от Александрия, а други – от Атон (Khokhar, A., op. cit. 10).

[13] Harrison, R. K. Introduction to the Old Testament. Grand Rapids, Mich.: Wm B. Eerdmans, 1982. 238; Geisler, N. L. and W. E. Nix. A General Introduction to the Bible. Chicago: Moody Press, 1982; 15^th pr. 274 f. Ръкописът е осъществен в две колони с 50-51 реда на всяка от 773-те страници (639 на Стария и 134 на Новия Завет).

[14] Някои изследователи смятат, че Codex Alexandrinus представлява самостоятелен опит за превод на Ст. Завет на гръцки език.

[15] Chadwick, O., op. cit. 359.

[16] Khokhar, A., op. cit. 7 f.

[17] Hadjiantoniou, A., op. cit. 7, 93. Разноските по отпечатването са поети от холандското правителство.

[18] Khokhar, A., op. cit. 9.

[19] „Пространно житие на Константин-Кирил”. – В: Иванова, Кл. (съст. и ред.). Стара българска литература. Т. ІV: Житиеписни творби. С., Български писател, 1986. 59.

[20] Hadjiantoniou, A., op. cit. 8.

[21] Cyr., Cat. 4, 33; 4, 35 f. (Kelly, J. N. D. Early Christian Doctrines. London: A & C. Black, 1989; 5^th ed. 54 f.).