Д-р Вениамин Пеев
В академичните среди е обичайно да се смята, че когато говорим за биографията на Уилям Шекспир, попадаме на много „дупки”, които изследователите се стараят да попълнят със свои предположения.[1] Въпросът дали Шекспир е бил католик или протестант в религиозните си убеждения също е горещо дискутиран. Привърженици на едната или другата теза има всяка една страна, което сякаш продължава многовековното съперничество на поддържниците на католицизма или протестантизма в Английското кралство – съперничество, което в епохата на Шекспир никак не е било миролюбиво. Поддържниците на становището за католическите убеждения на великия драматург ретушират фактите, свързани с католическия му произход. Поддържниците на протестантските му убеждения обаче отиват няколко решителни крачки по-напред, като подчертават променената религиозно-политическа ситуация в Английското кралство, когато Шекспир достига апогея на творческите си успехи. Драматургът е в близки отношения с кралица Елизабет І и крал Джеймс І, които явно са били на страната на протестантските тендеции в кралството. Най-убедителният източник обаче за твърдението, че Шекспир е преминал в редиците на радетелите за протестантизма в Англия, е според мен фактът, че драматургът насища своите творби, концепции и образи със заемки от Библията и то от едно характерно протестантско библейско издание – Женевската библия. Тази Библия, както ще видим в следващата статия, печели по един безапелационен начин битката с други съвременни издания в Англия и подготвя пътя за едно ново мислене и светоусещане както тогавашната интелигенция, така и целия английски народ. Много по-късно французинът и католикът Виктор Юго ще направи знаменателното признание: „Англия има две книги – една, която тя е създала и друга, която е създала нея: Шекспир и Библията”. Следователно Шекспир и Библията са неразривно свързани помежду си – една типична протестантска идея!
Католическият произход на Уилям Шекспир
Някои изследователи на Шекспировия живот като Ралф Бери, Даниел Уакърман и Едмън Дъфи се фокусират върху обстоятелството, че родителите на великия драматург са били католици. Като добър гражданин на Стратфорд-он-Ейвън, бащата Джон Шекспир е бил ревностен католик. Бери пише за т.нар. „духовно завещание”, открито в дома на семейство Шеспир след смъртта на драматурга.[2] То доказвало по безспорен начин, че Джон Шекспир бил католик. Това становище се подкрепя и от други изследователи, например, Уакърман[3]. С този аргумент обаче има проблем, защото „духовното завещание” е изгубено по някакви причини, въпреки че изследователите приемат, че е имало такъв документ. Има и друго сведение, с което се спекулира. След 1578 г. семейството на Джон Шекспир изпада в силно материално затруднение, като изгубва голям наследствен имот на неговата съпруга Мери. Една от вероятните причини за това е общественото недоверие към семейството поради католическата им обвързаност. Знае се, че по същото време Джон бил глобен заради отказа си да посещава църковните богослужения в Стратфорд-он-Ейвън, които по всяка вероятност са били протестантски.[4] Враждуването между католици и протестанти не стихвало.
На второ място, посочва се силната обвързаност с католицизма на Шекспировите предшественици по майчина линия, чийто аристократичен род води началото си отпреди идването на норманите. Дядото на Шекспировата майка Мери – Едуард Ардън се посочва като „патриарх” на една от влиятелните католически фамилии в Уоруикшър.[5] Фамилията Ардън се отличавала с фанатичната си привързаност към католическата вяра, която съхранила непокътната дори при управлението на кралица Елизабет І, което никак не било безопасно. Знае се, че Едуард Ардън имал личен католически свещеник в имението си, който извън богослужебното време бил дегезиран като градинар. На общественото поприще обаче Едуард Ардън не прикривал католическите си пристрастия и дръзко критикувал любимеца на кралицата граф Робърт Дъдли (ок. 1533-1588), наричайки го „блудник” поради слуховете за любовна връзка с Елизабет. Ардън бил замесен и в подкрепа на католически заговорници срещу протестантската кралица. След като влиза в полезрението на поддържниците на новия режим, Едуард Ардън бил арестуван и хвърлен в затвора на Лондонската кула заедно със съпругата си Мери по обвинение в държавна измяна. Осъден на смърт чрез обесване, след това бил разчленен на четири части – едно от най-страшните наказания в онази епоха. Ардън правел напразни опити да убеди съдиите си, че единственото му престъпление било, че не се е отказал от католическата си вяра, което не го прави предател на кралицата.
В своята изключително популярна биография на Шекспир през последното десетилетие Стивън Грийнблат посочва, че майката на Уилям – Мери била най-малката дъщеря на представител на фамилията Ардън – Робърт и била „любимката на баща си”.[6] Това предполага, че тя е наследила фанатичната вяра на своите католически родители. Възможно е тя да е била наставлявана във вярата и от личния свещеник на семейство Ардън. Във всеки случай няма основание да се предполага, че майката на Шекспир е променила своята конфесионална принадлежност. Според Уакърман доказателство, че Мери Ардън е останала католичка до края на живота си, е фактът, че в нейното завещание се споменава за „блажената Дева Мария” – нещо, което не е било обичайно в протестантска Англия. Има обаче едно обстоятелство, което не бива да се пренебрегва, когато става дума за Елизабетинската епоха. Религиозната принадлежност на дадена обществена личност свидетелства за неговата политическа сигурност. Въпреки опитите на кралица Елизабет І да не предизвиква излишно напрежение между католиците като представители на миналото и протестантите като хора на бъдещето, все пак перспективно е било присъединяването на обществена фигура като Шекспир към лагера на протестантите. Както ще видим, ставайки любимец на кралските особи Елизабет и Джеймс І, Шекспир ще да се е ориентирал предвидливо в правилната религиозна посока – към английския тип протестантизъм. Иначе би било необяснимо как един католик би предизвикал симпатиите на двамата.
Догадки за протестантска принадлежност на Уилям Шекспир
Когато говорим за „конфесионалната принадлежност” на Шекспир, ще трябва да излезем извън фамилните предпоставки. Възможно е младият Шекспир да е напуснал провинциалното градче Стратфорд-он-Ейвън като католик, но впускайки се в обществения живот на столицата Лондон, той бързо ще е разбрал колко старомодно и погрешно е да съхрани своите фамилни конфесионални пристрастия. Тъй като кралица Елизабет І и Джеймс І са ревностни патрони на театралното изкуство, името на Шекспир им става познато не само като драматург, но и като актьор. Шекспир изпълнява роли в театрални постановки пред кралските особи в компанията на Флетчър и Бърбидж, както и други известни актьори в онази епоха.
Известен исторически факт е, че Шекспир и Бърбидж играят в две комедии пред Елизабет І през мес. декември 1594 г. в кралската резиденция в Гринуич. Периодът преди коледните празници става обичаен за царуването на кралицата и нейните приближени да се веселят – една протестантска особеност през онази епоха, която рязко контрастира на физическите и духовни самоограничения на католическите пости. През следващите години театралната трупа, в която участва и Шекспир, поставя пред кралицата такива драми и комедии като: „Напразни усилия на любовта”, „Хенри ІV”, „Веселите уиндзорки”. Образът на сър Джон Фалстаф става един от любимите герои на Елизабет І, който тя е обсъждала лично с неговия създател.[7] Кралицата искрено се е забавлявала със смешните ситуации, в които дебеланкото изпадал.
Не може да има съмнение, че Шекспир ясно е съзнавал факта, че наследницата на крал Хенри VІІІ и Ан Болейн е протестантка. А това означава, че едно художествено творчество трябва да съдържа такива идеи. Едва ли би могло да се очаква по-удачно постижение в драматичното творчество на Шекспир в тази посока от историческата драма „Хенри VІІІ”. Тя е създадена и поставена след смъртта на кралицата, но увековечава нейния спомен. В последната V сцена на драмата Шекспир влага в устата на архиепископ Кранмър едно пророчество при раждането на „мъничката принцеса” Елизабет. Героят твърди пред краля, че е упълномощен от „Небето” (т.е Бог) да обяви пророчеството за бъдещата кралица, която ще бъде „прекрасен пример за безчет крале, / съвременници нейни, че и техни / наследници”.[8] Шекспир сравнява протестантската наследница на крал Хенри VІІІ със Савската царица по своето желание да придобие „мъдрост и добро”. Сравнението е показателно, защото библейският хронист казва за Савската царица, че извървяла дългия път от своите земи до Йерусалим, „като чу за славата на Соломон във връзка с Господното име” (ІІІ Цар. 10:1 и сл.). Тази алюзия несъмнено подсказва, че преди възцаряването на Елизабет „Господното име” и „мъдростта” ше бъдат затъмнени, за да бъдат преоткрити наново от протестантската кралица. А реверанс към нейните родители Хенри VІІІ и Ан Болейн е направен със заявлението на архиепископ Кранмър, че Елизабет е „закърмена от истината чиста, / съветвана от помисли набожни”. За да бъде обявена религиозната истина като „чиста”, това означава, че според автора и героя тя не е била преди такава. Всъщност формулировката за християнското учение като „чиста истина” е типично протестантска, защото тя съдържа концепцията за нейното „очистване” от всички средновековни натрупвания, които са характерни за римо-католицизма. Когато Лутер говори за необходимостта реформираната вяра да се насочи единствено към пострадалия на кръста Христос, той подчертава: „Тъй като хората злоупотребиха с богопознанието посредством дела, Бог отново пожела да бъде разпознат в страдание и да осъди мъдростта относно невидимите неща посредством мъдрост относно видимите неща, тъй щото онези, които, които не почетоха Бога като изявил се в делата Си, да Го почетат като скрит в Своето страдание”.[9] Следователно реформаторската епоха се характеризира с един нов или по-скоро – обновен тип богопознание.
По-нататък в пророчеството на архиепископ Кранмър Шекспир продължава с художествено описание на царуването на Елизабет, когато всеки „спокойно ще се храни под асмата, / която сам садил е, и ще пее / към своите съседи песни мирни / и весели”. Тази утопична картина е напълно библейска! Тя има пряка връзка със Соломоновото царство, за което хронистът пише, че при управлението на мъдрия Соломон „Юда и Израил живееха безопасно, всеки под лозата си и под смокинята си, от Дан до Вирсавее” (ІІІ Цар. 4:25). Изобилието на блага тогава не е само материално, но и духовно, защото „Бог даде на Соломон твърде много мъдрост и разум, и душевен простор като крайморския пясък” (ст. 29). Алюзията за „мир между съседите” при Шекспир със Соломоновото царство е очевидна, защото както „Юда и Израил живееха безопасно”, така и Англия и Шотландия ще бъдат обединени от приемника на Елизабет І – Джеймс І, който продължава протестантската религиозно-политическа линия на кралството.
Но можем да кажем, че в оптимистичното пророчество на Кранмър има художествен щрих, който подсказва, че оценката на Шекспир за царуването на Елизабет І и благотворните последствия от него е още по-висока. Пълната степен на благоденствие и социален мир са постижими в едно царство, в което управлява онази библейска атмосфера, за която пророкува Исая, когато пише за есхатологичното Божие царство: „И Духът Господен ще почива на Него, дух на мъдрост и разум, дух на съвет и сила, дух на знание и страх от Господа; и Той ще се наслаждава в страха от Господа” (Ис. 11:2-3). До голяма степен архиепископ Кранмър „предусеща” подобна на Исаевата атмосфера при царуването на приемника на кралицата, чието име съвсем разбираемо не се споменава в драмата, но читателят се досеща, че Шекспир има предвид крал Джеймс І, който става инициатор на един от най-знаменателните преводи на английската Библия.[10] Ето как завършва пророчеството, вложено в устата на архиепископа:
И този мир
не ще угасне с нея, да, защото
подобно девствената птица Феникс –
която щом умре, от пепелта си
поражда свой наследник, не по-малко
достоен за възхита – и тя също,
когато Бог при Себе Си я вземе,
ще предаде достойнствата си дивни
на едного, когото тоя свят
ще види от свещената й пепел
да се възнася в небосвода горе,
досущ светило, ясно като свойта
предшественица и скрепена също
тъй здраво като нея…
Той могъщи клони
като планински кедър ще разпери
нашир и длъж и неговата слава
децата на децата ни ще видят
и ще отправят свойта благодарност
към Господа!
Историята на английската култура показва, че Библията, чието издание е инициирано от крал Джеймс І, се превръща в крайъгълен камък на англиканската теология и английската литература. С нейния текст обаче са закърмени всички поколения от епохата на Шекспир до наши дни. Може би няма в цялата културна история на човечеството толкова многобройни и искрени признания за градивната роля на Библията в съзнанието, духа и обществото, както в английската. Кралица Елизабет ІІ, съзнавайки правилно огромната роля на Библията в културната история на своя народ, задава смирено реторичния въпрос в модерната ни епоха: „Към кое по-голямо вдъхновение и съвет да се обърнем, освен към нетленната истина, която се намира в тази съкровищница – Библията”.[11]
[1] Colpitts, M. “Filling in the Holes in the Biography of William Shakespeare”. – In: www.studentpuls.com 2010, vol. 2 No 1. 1.03.2016.
[2] Berry, R. “Shakespeare and the Catholic Network”. –In: Contemporary Review, April 2005. (Ibid.) 1.03.2016.
[3] Wackerman, D. „To Be or Not to Be (Catholic, That Is)”. – In: America, May 18, 1996. (Цит. по: Colpitts, M., op. cit., 1).
[4] “The Parents of William Shakespeare” www.william-shakespeare.info/william-shakespeare-biography-mother-and-father.htm 1.03.2016.
[5] “Edward Arden” www.pbs.org/shakespeare/players/player35.html 1.03.2016.
[6] Greenblatt, St. Will in the World. How Shakespeare Became Shakespeare. NY/London: W. W. Norton & Co. 2004. 59.
[7] Brown, H. Shakespeare’s Patrons & Other Essays. London: J. M. Dent & sons, 1912. Shakespeare Online. 1.03.2016.
[8] Цитатите са по превода на Валери Петров.
[9] Dr Martin Luther. WA 1, 362; LW 31, 52 f.
[10] Става дума за библейската версия, приготвена с благословията на крал Джеймс І (1611 г.).
[11] Цит. по: Sweeting, G. More than 2000 Great Quotes & Illustrations. Word Publishing, 1987. 31.