Д-р Вениамин Пеев
Тази година се навършват 400 години от смъртта на великия драматург, поет и актьор Уилям Шекспир (1564-1616).[1] Творчеството на Шекспир е много добре познато у нас чрез великолепните преводи на проф. Марко Минков, Владимир Свинтила и поета Валери Петров. В гимназиалния курс на българското училище се изучава трагедията му „Хамлет”, а в специализираните паралелки на езиковите гимназии учиниците се запознават с някои от неговите сонети и трагедията „Макбет”, както и с особеностите на английската ренесансова драматургия. Във филологическите специалности на родните ни университети Шекспир е представен по-широко и задълбочено. Но едва ли има българин, който поне от обща култура да не е чувал за трагедиите „Ромео и Жулиета”, „Отело” или „Крал Лир”, както и за комедиите „Укротяване на опърничавата” или „Комедия от грешки”. Всички драматургични творби на Шекспир са филмирани, та ако човек не обича да ходи на театър, може да ги гледа по националните телевизионни канали у нас. Споменаването на Шекспир дори в обикновен разговор – да не говорим за позовавания или цитиране на негови произведения – свидетелства за по-висока степен на интереси от битовизма на днешното ни общество.
Темата за религиозността на великия английски творец и неговото отношение към Библията обаче е слабо разглеждана от родните ни литературоведи. Проф. М. Минков, който е смятан традиционно за най-големия познавач на Шекспир у нас, избягва да се докосне до религиозната тема, вероятно поради политическа предпазливост. На Запад повече от 130 год. се публикуват все по-сериозни изследвания за пряката и косвената връзка на Шекспир с неизчерпаемото богатство на Св. Писание на християните. Сред по-новите изследователи като пионери могат да бъдат посочени имената на: Ч. Уърдуърд (1880), У. Бърджис (1903) и Т. Картър (1905). През ХХ в. интересът по темата нараства. Заслужават да бъдат посочени: Р. Нобъл, Н. Шахин, П. Милуърд, Ст. Маркс, А. Шел и др. Особено ценни са изследванията на американския проф. Насиб Шахин (1931-2009), който започна да издава от 80-те години отделни изследвания за библейските заемки в Шекспировите трагедии, исторически драми, комедии и други пиеси.[2] Стивън Маркс в своята монография „Шекспир и Библията”[3] направи един великолепен анализ на характерните библейски заемки в Шекспировото творчество.
У нас за сериозно разглеждане на темата в протестантските среди също не може да се говори. За да потърсим някакви публикации в тази връзка, ще трябва да отидем далеч назад във времето. Преподавателят в Самоковската богословска семинария Тодор Т. Халуей е автор на две малки книжки през първите десетилетия на ХХ век: „Велики мъжие за великата книга”[4] и „Библията и литературата”[5]. Първата книжка, състояща се от 47 страници, представлява доклад, изнесен в Самоковската евангелска семинария по случай 300-годишнината от приключването на английския превод на Библията с благословията на крал Джеймс І (1611 г.). В езиковата обработка на втората книжка, която обхваща 61 стр., взема участие п-р Иван Я. Сечанов[6], който също е преподавател в Самоковската семинария. Халуей отделя известно място на темата за връзката между Библията и Шекспир[7], но цитира предимно църковни автори от ХІХ в. с тезата за почти пълно влияние на Библията върху Шекспир. Затова и изводът е оптимистичен: „Библията и Шекспир са направили повече за английската литература, отколкото които и да са други книги, като са вложили в самата му душа такива велики идеи, изказани с такава възвишена простота”.[8] Новите изследвания по темата за връзката между Библията и Шекспир внасят една по-умерена и прецизирана перспектива, но все пак надделява становището за благотворна връзка както за великия английски драматург, така и за английската литература през седемнайсети и следващите векове.
Религиозният контекст на Шекспировото творчество
Преди да заговорим за влиянието на Библията върху Шекспировото творчество, би трябвало да отговорим на въпроса: „Каква е била степента на религиозност у Шекспир?” Била ли е тя зависима от религиозната атмосфера в епохата, в която той е живял и творил? Какво е вярвал Шекспир и доколко е бил християнин според разбиранията на неговото време? За да отговорим правилно на подобни въпроси, се налага да надхвърлим тясно конфесионалните си възгледи и ограничения, защото трябва да признаем, че не би било обективно и справедливо да очакваме от Шекспир да изповядва доктрини, които да го идентифицират с римокатолицизма, източното православие или протестантизма (респективно – евангелизма). Шекспир е до голяма степен типичен представител на своята динамична епоха, която се определя като „ренесансова”, и би било правилно да погледнем на въпроса за неговата религиозност, съобразявайки се с особеностите на епохата. Това означава, че не можем да приписваме на Шекспир „агностицизъм” или, не дай Боже, „атеизъм”, но също така не можем да очакваме английският творец да влезе в кожата на съвременните християни от някоя конфесия.
В тази статия ще подчертаем, че не приемаме мнението на някои скептични изследователи, че Шекспир е бил напълно светски човек[9], който в личния си живот изобщо не се е интересувал от учението на Библията и църквата и ако се позовава в творчеството си на библейски пасажи, герои, събития, то това е било едно ехо на религиозния стереотип на английското общество тогава. Вярно е, че официалната религиозност е била зависима в своите модели и прояви преди всичко от волята на краля. Шекспир има невероятния шанс да се роди при управлението на кралица Елизабет І (1558-1603), която заслужено си е спечелила славата на силно религиозна и високо нравствена владетелка. Английските поданици на кралството вече имат богатия опит на християни, вкусили от свободите на реформаторските движения, страдали болезнено от контра-реформаторските действия на режима на Мария І Тюдор (1553-8) и отново усетили благотворното влияние на една кралица, която не само посреща благоговейно Св. Писание с целувка при публичните си появи, но и се старае да дава пример на останалите в живот по неговите правила. При жестокото управление на кралица Мария са изгорени стотици копия от Библията на Тиндейл. Десетки свещеници са хвърлени в английските тъмници. С идването си на власт кралица Елизабет І възстановява публичното четене на текстове от Св. Писание както по време на богослуженията, така и при политически церемонии. Същевременно обаче тя не позволявала дори високопоставени църковни служители при своите проповеди да вмъкват идеи, които са различни от библейския текст, по който говорят. Когато Деканът на катедралата „Св. Павел” Ноуел проповядвал пред кралицата, той решил да вмъкне в словото си темата за църковните изображения. Кралицата веднага възнегодувала: „Придържайте се към текста, г-н Декан! Оставете това – достатъчно сме слушали за него! Придържайте се към темата!” След това тя напуснала храма и оставила след себе си доста конфузно настроение.[10]
Има сериозни основания да поддържаме становището, че многобройните случаи на преки заемки или алюзии към библейския текст в творчеството на Шекспир свидетелстват за съзнателен опит на великия драматург да превъплъти християнското учение и моралните ценности на своето време в творбите си. В Елизабетинската епоха театралната сцена притежава не по-малко въздействаща сила върху слушателството от църковните богослужения и проповеди. Артър Кини смята, че изобилието от библейски алюзии в „Комедия от грешки”, например, представя една от фундаменталните християнски позиции за „глупостта” на хората, които се лутат в живот без Бога и „помъдряването” в крайна сметка не е плод толкова на придобит житейски опит, колкото на признание за правилното върховно ръководство на Бога и християнските принципи. Такава интерпретация на идейно-естетическото съдържание на Шекспировата творба би отговаряла на основния замисъл в премъдростните книги на Библията Притчи и Еклисиаст, където категориите „безумец” и „мъдрец” са в постоянен конфликт, защото „Пътят на глупавия е прав в неговите очи; но който слуша съвет, е мъдър” (Притчи 12:15). В този смисъл Кини е склонен да отъждестви Шекспировата комедия от религиозно-философска гледна точка с „Божествената комедия” на Данте, където ясно и категорично е порицана съдбата на „глупавите”, т.е. „грешниците”, които са пренебрегнали опрощението и спасението.[11] Еразъм Ротердамски, който посвещава своята сатира „Възхвала на глупостта” на всички изкривявания в теологията, богослужебната практика и ежедневието на псевдо-християните, нарочно преиначава Павловите думи в І Кор. 1 глава: „Да не се впускам в безкрайни подробности, ще кажа накратко, че християнската религия по всичко изглежда, че има някакво родство с глупостта, а е съвсем чужда на мъдростта”.[12] Под „глупост” хуманистът разбира сляпото участие в религиозни обреди и поклонението на „свещени” предмети без да се възприема същността на Христовото учение за промяна на характер и поведение.
Възгледът на Шекспир за Бога
Със сигурност можем да кажем, че Шекспир показва в творбите си задълбочени познания по всички главни християнски доктрини. Стивън Маркс прави един сполучлив опит да състави пълна схема на религиозно-философските възгледи на английския драматург.[13] На първо място изпъква въпросът как героите на Шекспир говорят за Бога – централния персонаж на Библията. Известно е, че в Елизабетинската епоха е била наложена забрана на драматурзи и актьори да вписват в творбите и да произнасят имената на Троичния Бог от театралната сцена, защото това е прерогатив на клира и църквата. Тези забрани са изрично указани в декрета на кралица Елизабет І през 1559 г. и парламентарния акт от 1606 г., където се забранява подигравателното или оскърбително отношение към Бог Отец, Исус Христос и Св. Дух. Целта е да не се допуска кощунство или ерес. По тази причина Шекспир е търсил различни начини да замени директното споменаване на божествените имена, заменяйки ги с неутрални и извънхристиянски. Това обаче не означава религиозна неустановеност. На първо място, той използва евфемизми: „Небето”, „Природата” и др. Тези понятия обаче не са абстрактни или пантеистични, защото героите се обръщат към тях в молитвите си, търсят подкрепа или възмездие. Следователно Шекспир не се отклонява от християнското разбиране за личностен, морален и справедлив Бог. Крал Лир се моли след като е бил прогонен от своите дъщери: „О, Небеса, търпение ми дайте!” („Крал Лир” 2.4)[14]. Едмънд от „Крал Лир” 1.2 декларира: „Природо, ти си моята богиня – / на твоите закони аз ще служа”. А самият крал Лир нарича „Природата” – „богиня висша” (1.4). Друг метод за прикриване библейското име на Бога в Шекспировите творби е използването на имена от гръцката или римската митология: „Зевс”, „Юпитер”, „Юнона”, „Аполон”, „Нептун” и др. Особено в комедиите, където би било крайно недопустимо да се използва Божието име по никакъв повод, Шекспир си служи с имената на езически божества и митологични същества, които изпълняват там ролите на dei ex machinis.[15] Такова предназначение на героите се среща и в древногръцките комедии и трагедии, където гордиевият възел на особено сложна и заплетена ситуация се разплита от внезапно появило се божество, спуснато отгоре, но едва ли може да има съмнение, че Шекспир е намерил художествен израз на библейското насърчение на Бога към Неговите последователи: „Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди” (Пс. 45:1; срв. 2 Петр. 2:9).
Един от най-характерните методи за завоалиране на божественото присъствие в Шекспировите творби е приписването на такива свръхестествени черти на хора, които са характерни за Бога: мощ, премъдрост, справедливост, милосърдие, самопожертвователност. От гледна точка на човешките норми за поведение често такива качества и прояви се оказват абсурдни. С оглед на християнската идея обаче, отнасяща се към Богочовека, трябва да кажем, че Шекспир е намерил художествен начин да я изрази без да даде повод за упреци в профаниране. Крал Лир може да бъде посочен като един прекрасен характер, изпълнен с любов към близките си до такава степен, че сам се отказва от величието на трона, неприкосновеността на кралското достойнство и сигурността на своя живот. Такъв доброволен отказ от величие и достойство е присъщ само на Богочовека Христос: „Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга, и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” (Филип. 2:5-8). Човешката неблагодарност и жестокост в Шекспировата трагедия е ярко изразена в грозната характеристика на Гонерила за нейния баща: „Изкуфял дъртак, / опитващ се да упражнява още / властта, която е раздал!” („Крал Лир” 1.3). Новозаветното сведение за враждебното отношение на съвременниците на Иисус Христос след Неговата саможертва е: „Дойде у Своите Си и Своите Го не приеха” (Йоан 1:11). Шекспир успява да предаде по един смразяващ сърцата начин трагедията на бившия крал Лир, който е осъзнал най-болезнената истина за човек и Бог – пълното изоставяне и обричане на самота. В окото на страшната буря, придружаван само от шута – „сянката на Лир”, героят проплаква: „Нà, ей ме, един болен, слаб, презрян, / нещастен старец!” („Крал Лир” 3.2). Този вопъл на безкрайно страдащ човек звучи като онова „Или, Или, лама савахтани” на разпнатия Христос, Който простенва в агония, след като е бил изоставен и от самия Бог (вж. Мат. 27:46; Марк. 15:34). С подобна съдба е и Шекспировият герой крал Хенри V от едноименната историческа драма, който е обрисуван като победоносния Яхве от втората библейска книга Изход, но той се разочарова напълно от своите приближени и завършва като самопожертвувателния Христос – изоставен и самотен. Този Шекспиров герой е принуден да признае: „Доскоро милосърдието беше / все още живо в нас, но вий сами / убихте го със своите съвети” („Хенри V” 1.2).
Разбира се, когато говорим за библейски заемки в творчеството на такъв майстор на художественото слово като Уилям Шекспир, трябва да имаме предвид, че тук не става дума за възприемане или развитие на някакъв библейски възглед в догматичен смисъл. Догматиката е буквалистична църковна област. Тя отговаря на потребностите на църковното слушателство. В нея библейският текст се цитира, не се трансформира, не се рисуват образи, не се използват метафори и алегории, не се създават нови ситуации. Художественото слово дава свобода на своя автор да пресъздаде, да одухотвори едно правило, един факт, една тема от Библията по начин, който приземява възвишените неща и ги прави по-осезаема част от нашия живот. Затова творци като Шекспир, Милтън, Гьоте, Достоевски са оставили трайни следи като майстори на словото, пресъздаващи дълбоки християнски и религиозни идеи.
[1] Тази статия е първата от 4 статии, посветени на темата „Шекспир и Библията”.
[2] Shaheen, N. Biblical References in Shakespeare’s Tragedies (Newark, Del.: University of Delaware Press, 1987; idem, Biblical References in Shakespeare’s History Plays (Newark, Del.: University of Delaware Press, 1989); idem, Biblical References in Shakespeare’s Comedies (Newark, Del.: University of Delaware Press, 1993); idem, Biblical References in Shakespeare’s Plays (Newark, Del.: Univ. of Delaware Press, 2011).
[3] Marx, St. Shakespeare and the Bible (Oxford: Oxford Univ. Press, 2000).
[4] Изд. в: Самоков, Евангелско-училищна печатница, 1911.
[5] Изд. в: София, Българско евангелско благотворително дружество, 1927.
[6] П-р Иван Я Сечанов (1854-1928) е племенник на Христодул К. Сечанов, който заедно с Петко Р. Славейков помага на А. Лонг и Е. Ригс в първия библейски превод на български език.
[7] Халуей, Т. Библията и литературата. 34-37, 48-49.
[8] Пак там, 37.
[9] Такова е убеждението на изследователи като А. Брадли, Р. Фрай и други (Marx, St., op. cit. 7f.)
[10] Goadby, E. The England of Shakespeare (London: Cassell, 1916). Shakespeare Online. http://www.shakespeare-online.com/biography/shakespearereligion.html 29.02.2016
[11] Kinney, A. “Shakespeare’s Comedy of Errors and the Nature of Kinds”. – In: Studies in Philology, 85/1 (Winter, 1988) 33.
[12] Еразъм Ротердамски. Възхвала на глупостта. Прев. Ал. Милев. С., „Народна култура”, 1984. 140.
[13] Marx, St., op. cit. 9-13.
[14] Всички цитати на бълг. език в Шекспировите творби са по преводите на Валери Петров.
[15] Букв. „богове от машини”.