Архивите говорят: Бунтът на Бургаската ЕПЦ срещу духовния застой при ръководството на п-р Ангел Динов

100 години ПЕТДЕСЯТНИЦА в БЪЛГАРИЯ – Pastir.org/100

100 статии за Петдесятното движение в България 1920-2020 (научна поредица на Pastir.org)

Д-р Вениамин Пеев

След отстраняването на п-р Харалан Попов от Бургаската евангелска петдесетна църква и ръководството на СЕПЦ поради тежката 15-годишна присъда[1] за „шпионаж” срещу комунистическата власт съпротивителните сили не са унищожени. Тук пастируват силни фигури като Едуард Куриян и Георги Чернев, но се формира и едно силно ядро от млади неконформисти като Стефан Банков, Павел Гурбалов и Костадин Проданов. И тримата са бъдещи петдесетни пастири, като д-р Стефан Банков напуска по нелегален път страната и се включва в провокативната американска мисия „Подземен евангелизъм”[2], а Костадин Проданов е сред най-активните сътрудници на „Славянската религиозна мисия” в Стокхолм, Швеция. Въпреки пречките от страна на агентурата на Държавна сигурност и представителите на местната власт срещу участието на тези младежи в духовното ръководство на Бургаската ЕПЦ[3], те се включват активно не само в решаването на местните църковни проблеми, но търсят отговори на редица въпроси, които касаят живота и дейността на цялата петдесетна деноминация.

В настоящата статия ще се спра на един казус, който по една или друга причина не е изследван от историците на българския харизматизъм. Става дума за „бунта” на Духовния съвет на Бургаската ЕПЦ през втората половина на 60-те години на миналия век, който е симптоматичен за нетърпимото положение в цялата деноминация  поради наложените правила за „лоялност” към комунистическата власт от деноминационното ръководство с председател п-р Ангел Динов. В основата на този „бунт” стоят пастирите Георги Чернев, който е титуляр по онова време в Бургаската ЕПЦ и бившият варненски п-р Йончо Дрянов. И двамата служители са подсъдими на „пасторския процес” през 1949 г. В своите възражения срещу прокомунистическа политика на централното ръководство те биват подпомогнати от Банков, Гурбалов и Проданов, както и от останалите членове на Бургаския духовен съвет. Резултатите от този „бунт” предизвикват определено раздвижване в цялостния застой на СЕПЦ през онзи период.

Политиката на „лоялност” на централното ръководство на СЕПЦ с председател п-р А. Динов

По проблема за идеологическата обвързаност на съюзното ръководство с комунистическата власт има специална публикация в Pastir.org[4]. Тук само ще прибавя, че линията, която следва ръководството през 60-те и първата половина на 70-те години на ХХ в. включва и нови нюанси по отношение на 50-те години. „Лоялността” към комунистическата власт, т.е. към политиката на Комитета по религиозните въпроси и дейността на ДС започва да се изразява и в международен мащаб. Следователно от „вътрешна политика”, реализирана като „прочистване” на църковните редици от „вражеските елементи”, тя се превръща във „външна политика”, която цели да афишира извън България заблудата за наличност на „пълна религиозна свобода” у нас. Това се постига, от една страна, с постепенното обработване на чужди представители на петдесетната общност, каквито са Уилям Буркет, Робърт Макиш и други, за които в централите на държавните институции постъпват редовни донесения от членове на съюзното ръководство за тяхното поведение, изказвания и предложения в полза на атеистичната власт. От друга страна, през 60-те и 70-те години се подготвят първите делегации за международни петдесетни конференции, съставени от лоялни членове на СЕПЦ, чиято цел за излизания в чужбина не е обмяна или натрупване на духовен и организационен опит, който да бъде приложен у нас, а да се разпространяват лъжите за „пълна религиозна свобода”. Чрез тези лъжи за „прекрасните условия” за развитие на църквите, афиширани на международната сцена, се цели дискредитиране на мисионерската дейност на външните църковни организации, които търсят и събират автентична информация за действителното състояние на българските петдесетни общности по други пътища. Така съюзното ръководство с председател п-р А. Динов се оказва не само в плен на една вредна за СЕПЦ политическа тенденция, но се отдалечава самó от потребностите на подведомствените си църковни общности.

Ето защо в много от петдесетните общности през разглеждания период имаше недоволство както от страна на пастири, така и от страна на редови вярващи. Всеобщо бе мнението, че п-р Динов е „човек на властта”. Най-явна обаче бе негативната реакция на Духовния съвет на Бургаската ЕПЦ. В един важен документ, открит наскоро в архивите на ДС, е описан подробно този „бунт” срещу ръководителя на ведомството и неговата „лоялна политика”. Този документ датира от 4 септември 1967 г. и обхваща 6 машинописни страници. Написан е в 3 екземпляра и е приложен в три различни архива.[5] В него се описват дискусии и решения на две заседания на Духовния съвет на Бургаската ЕПЦ от средата на мес. юли и август 1967 г. в присъствието на председателя на СЕПЦ А. Динов и неговия заместник п-р Йосиф Кокончев. Заседанията са ръководени от титуляра на Бургаската ЕПЦ п-р Георги Чернев. Главната точка на двете заседания била „въпросът за подмяната на Върховния съвет”.[6] Мнозинството от членовете на Бургаския Духовен съвет настояли за смяна на състава на съюзното ръководство, като някои дори обявили, че „ще работят в това направление до тогава, докато не стане смяната”. Видима била тяхната решимост за активни стъпки в тази посока, като от изказванията става ясно, че въпросът е принципен, а не личен, въпреки че са посочени някои имена на нежелани членове на съюзното ръководство.

Острата реакция на изказалите се членове на Бургаския Духовен съвет ще да е била впечатляваща, защото п-р А. Динов подсказал след първото заседание склонност да се съобрази с настояването за оставка на съюзното ръководство. Същевременно обаче в документа е изразено мнението, че „до излизането от затвора на Чернев, Дрянов и Харалан Попов” в началото на 60-те години „не е имало сянка за такава борба”. Този извод подсказва, че старите бойци против комунистическия режим не са променили отношението си. Още по-обезпокоителен за „лоялните” на властта водачи обаче е фактът, че силни фигури от младото поколение като Банков, Гурбалов и Проданов поемат щафетата на критиката срещу политическата линия на Диновото ръководство.

Исканията на Бургаския Духовен съвет за промяна в политиката на СЕПЦ

В разглеждания документ са посочени 6 основни искания към съюзното ръководство[7], които разкриват вредите от досегашната му политика:

На първо място е подчертано, „дългото стоене на Върховния съвет – 16 години”. През този период не са свиквани редовните годишни събори, както изисква Уставът на СЕПЦ. Такива събори не са свиквани и през военния период по обясними причини, но при наличието на мирна обстановка пренебрегването на годишните събори е неоправдано и очевидно подсказва за други тенденции във водената политика. Когато месец по-късно председателят Динов изпраща в Бургас подпредседателя на СЕПЦ п-р Йосиф Кокончев, на заседанието на Духовния съвет след богослужението му е поставен същият въпрос от п-р Чернев: „Какво става със смяната на Върховния съвет?” Критики към политиката на съюзното ръководство отправят Банков, Проданов и Н. Стаматов. Отговор за предприети организационни действия от страна на ръководството обаче отново не е даден.

На второ място се посочва, че Върховният съвет „не издава никакви печатни материали, списания, информационен бюлетин, неделни уроци, брошури, песнарки и пр.”. Този упрек е напълно основателен! Не може да става никакво сравнение в този смисъл с интензивната издателска политика, която ръководството на СЕПЦ предприема от самото си създаване. Първият председател п-р Николай Николов инициира издаването на петдесетни органи като „Петдесетни вести” и „Благовестител” със съдействието на високо интелигентни сътрудници като п-р Емануил Манолов и Донка Кинарева. П-р Харалан Попов издава от Бургас сп. „Нашата надежда”. Превеждат се и се издават най-актуалните за своето време книги на Доналд Джи, Каргел и др. Манолов и Кинарева съставят първия сборник с духовни песни и химни, които внасят ред и хармония в богослуженията на първите петдесетни общности. И макар в началото на СЕПЦ да липсват оригинални български творби, не може да се отрече фактът за една активна издателска дейност в различни посоки. По времето на Диновото четвърт-вековно председателство обаче издателската дейност е напълно пренебрегната. Циклостилните брошурки с уроци, които п-р Динов започва да издава след бургаската критика, едва ли трябва да бъдат определяни като такава дейност поради ниското си богословско качество. Едва по времето на Заревото председателство започна едно по-сериозно издаване на библейски уроци и провеждането на спорадични библейски курсове за петдесетни пастири и служители. Но и това раздвижване не бе достатъчно за нарасналите духовни потребности на петдесетните църковни общности в България. Затова издателската и мисионерска дейност на организации като „Славянската религиозна мисия” с участието на братята Харалан и Ладин Попови запълваха огромната липса от книжнина у нас. Не е случаен фактът, че Костадин Проданов бе един от най-активните сътрудници на тази мисия, а Стефан Банков остави трайни следи в историята на петдесетната книжнина със своя „Славянски библейски конкорданс и енциклопедия” (1987)[8] и други свои публикации, излезли в чужбина.

На трето място, ръководителите на СЕПЦ през онзи период „не искат да има конференция на пастирската колегия, за да не им се явяли някои тъмни неща”. Ясно е, че пастирската колегия би била един юридически и духовен коректив на несменяемото ръководство, което по начало е нелегитимно от гледна точка на Устава и Правилника на СЕПЦ. То е „спуснато” отгоре, с подготовката на службите на ДС след „пасторския процес” и одобрението на Комитета по религиозните въпроси. Следователно то е „марионетно” и служи на интересите на комунистическата власт, а не на интересите на Христовата църква.[9] Именно в това обстоятелство се оказват правдиви Христовите думи: „Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже. Не можете да слугувате на Бога и на мамона” (Мат. 6:24). Ръководството на СЕПЦ е избрало да служи на мамона, но Бургаският Духовен съвет по онова време иска да бъде верен само на Бога и Христовото дело!

На четвърто място, остро е поставен въпросът за забраната „пастири от една църква да водят служба в друга църква”. Много правилно критиците на това ограничение, което п-р Динов налага чрез т.нар. „Братски” и „Окръжни писма”, го определят като „закрепостяване”. Забраната пастирите да пътуват от една църковна общност до друга, която е в пълно противоречие с новозаветната благовестителска практика и процеса на създаване петдесетната деноминация, е наложена от комунистическата власт и е приложена лакейнически от Диновото ръководство. С нея се цели унищожаването на  живата връзка между отделните клетки на харизматичния организъм. Разбира се, още в самото начало на 50-те години срещу подобни рестрикции се възпротивяват пастири и църковни общности, които не желаят да се нагодят към новата политика на деноминацията. Силни и самостоятелни служители като Емануил Манолов, Слави Караджов, Едуард Куриян, Стойчо Купенов, Сиво Димитров, а по-късно и Йончо Дрянов и Георги Тодоров ще се противопоставят и няма да се съобразяват с подобни забрани. Затова за Дрянов ще бъде доложено, че „системно нарушава Окръжно № 455 от 1962 г. и Закона за изповеданията, като мисионерства из страната и провежда служби в нерегистрирани групи и църкви”.[10] Несъмнено тази информация е била съгласувана със съюзното ръководство, което е издало цитираното „Окръжно”. Съдбата на „нарушителите” на подобни наредби е била понасянето на санкции както от държавните институции, така и от Върховния съвет. В някои случаи „нарушителите”  губели пастирските си права и били наказвани за определен срок с „изселване”.

На пето място, Бургаският Духовен съвет реагира срещу това, че „не допускат младежи да участват в хоровете на църквите и не допускат възпитанието на децата и младежите”. Реакцията на младежкото ядро в Бургаския Духовен съвет може да бъде поставена адекватно в цялостния социален контекст на съпротивителното поведение на младото поколение у нас в периода 1956-1968 г. Нуждата от по-осезаеми политически свободи се усещаше от мнозина и предвещаваше положителните резултати от „Пражката пролет”, въпреки нейното смазване и реакционните действия на българското правителство.[11] Темата за религиозното възпитание на подрастващите бе един от най-болните проблеми в недалечната история на християнските общности в НРБ. Въпреки споразуменията, подписани от тогавашния държавен глава Тодор Живков в Хелзинки (август 1975 г.), които даваха право на родителите да възпитават децата си в религиозен дух, местните представители на властта, подпомагани от поделенията на МВР, се опитваха да принудят пастирите да изолират юноши и младежи от всякакъв вид църковна дейност, дори и от присъствие на богослуженията. Правеше се опит чрез съюзното ръководство петдесетните служители да наложат „забрана” на родителите да водят на църква своите деца, а чрез училищната или университетската управа се налагаха наказания и дори изключвания на по-активните вярващи младежи. Пастирите, които бяха наясно с незаконосъобразността на този натиск, се противяха и пренебрегваха разпоредбите, още повече, че те бяха представяни устно, а не в писмена форма. Лично аз съм цитирал клаузите на Хелзинкския заключителен акт, които явно посочват отговорността на родителите, а не на служебни лица по въпроса за религиозното възпитание и дейност. Следователно реакцията на Бургаския Духовен съвет през далечната 1967 г. срещу опитите младежите да бъдат ограничавани в религиозната си дейност трябва да бъде определена като особено положително явление.

В унисон с петото възражение срещу пагубната политика на Диновото ръководство стои и шестото, което гласи, че съюзното ръководство „не приема, т.е. не назначава млади проповедници и не подготвя младежи за бъдещи пастири и проповедници”. Напълно логичен е изводът, че тази линия води към фактическо „заличаване на църквите”, защото липсата на нови кадри предизвиква застой и последващ залез на петдесетното движение. Поколението пастири, завършили Библейския институт в Данциг, е застаряващо през разглеждания период. Назначенията на нови проповедници е спорадично и новите попълнения са със значително по-ниско образователно качество в сравнение с предишното. Наложила се е тенденцията високо образовани кандидати за служение да не се назначават. Това е обяснимо, защото просветеният човек би могъл да бъде „обработен” много по-трудно. Едва от 80-те години насетне ограниченията за млади и образовани кандидати за проповедническо и пастирско служение постепенно отпаднаха, но това се дължи не на промяна в политическата линия на съюзното ръководство, а в по-осезаемото разведряване на международната политическа ситуация. От личен опит ще заявя, че най-настойчивите радетели за включването на млади и образовани попълнения в редиците на петдесетните служители в края на 70-те и началото на 80-те години бяха пастирите Георги Тодоров и Павел Гурбалов. Те бяха политически грамотни хора и самите бяха преминали през горнилото на съпротивата срещу комунистическите ограничения и натиск.

[1] П-р Харалан Попов излежава 13 год. и 2 мес. в различни български затвори.

[2] Обозначението „Underground evangelism” неправилно се превежда „Подмолен евангелизъм” от функционерите на комунистическите институции, които влагат в превода идеологически нюанс. Затова смятам този превод за неприемлив.

[3] Вж. например АКРДОПБГДСРСБНА, IV-K-9077, т. II, 105.

[4] Вж. Pastir.org/news/14276.

[5] АКРДОПБГДСРСБНА, IV-K-9077, т. II, 100-105.

[6] Пак там, 100.

[7] Пак там, 101.

[8] Този Конкорданс е все още полезен въпреки появата на нови и по-добри справочници.

[9] Попов, Х. Българската Голгота. С., 2005. 100.

[10] АКРДОПБГДСРСБНА, IV-K-9077, т. VI, 21.

[11] Вж. Текстове за комунизма в България. Непримиримите – съпротивата срещу комунизма в България. Konrad Adenauer Stiftung. 12-14.