Петдесятница днес: „Грабването” на Църквата

100 години ПЕТДЕСЯТНИЦА в БЪЛГАРИЯ – Pastir.org/100

100 статии за Петдесятното движение в България 1920-2020 (научна поредица на Pastir.org)

Д-р Вениамин Пеев

Предусещането за „края на света” е характерно не само за харизматичната теология, но за християнството изобщо. Хилиастични идеи са се разпространявали бързо около края на хилядолетия или столетия от нашето летоброене или във връзка с политически, икономически и друг вид колосални сътресения в християнския свят. Дори хора на науката са се поддавали на изкушението да „предвидят свършека”. През 1860 г. френският учен  Пиер Берше, силно впечатлен от прогреса на физиката и химията, прогнозира, че след като науката изясни състава и функциите на атома, ще настъпи „краят на времето”. „Моето убеждение е – посочва той, – че когато науката достигне тази фаза, Бог ще слезе на земята със Своята огромна халка с ключове и ще каже на човечеството: „Господа, приключваме!”[1] Британският писател-фантаст Хърбърт Уелс също бе обсебен от катастрофични предсказания на границата между ХIХ и ХХ в. Той пише: „Светът е на края на въжето. Краят на всичко, което наричаме живот, е много близо”.[2] В наше време съществуват теории, че този момент не само е наближил, но дори е „надвиснал” над постмодерната ни епоха като Дамоклев меч. Клод Игнерски е един от ревностните разпространители на предизвикателното пророчество, че „грабването на Църквата” ще се случи през месец септември 2015 г.[3], което – както изглежда! – е доста близко… Според друга свръхмодерна есхатологична теория Второто пришествие на Христос се очаква да се случи през 2017 г.[4] Не всички мислители обаче, особено по-сериозните, са така сигурни в прогнозите за точния момент на „грабването” или „края на света”. Християнският писател Клайв Луис предупреждава, че „доктрината за Второто пришествие е непоносимо смущаваща за някои хора”. Неговата констатация е оправдана и звучи справедливо. Едни християни не могат изобщо да възприемат възгледа за „грабването” и „пришествието”, а други дотолкова са погълнати от него, че прекарват целия си живот в изчисления, които в повечето случаи се оказват погрешни и вредни за Църквата. Всеки опит за календарно уточнение на есхатологичните събития, за които говорят новозаветните писания, противоречи на самите тях. Христос предупреждава по този въпрос: „Пазете се да ви не заблуди някой… И много лъжепророци ще се появят и ще заблудят мнозина” (Мат. 24:4, 11).

В настоящата статия ще представим схематично учението за „грабването” според разбирането на Асамблеите на Бога не като единствено правилно, но поради факта, че доктрината на петдесетните църкви у нас традиционно се свързва с доктриналните постановки на тази харизматична деноминация. Същевременно обаче акцентът ни ще бъде поставен върху историко-богословския и философския смисъл на това учение. Презумпцията за това е, че много често наизустяването на библейски стихове, подредени по някакъв начин, не води до разбиране на самата доктрина и дори я деформира и осакатява.

Учението за „грабването на Църквата” и неговата връзка с Второто пришествие и Голямата скръб

Нека започнем с клаузата за „Блажената надежда” в „Изложението на фундаменталните истини на Асамблеите на Бога”, където е пояснена концепцията за „грабването”: „Възкресението на онези, които са заспали в Христос и тяхното пренасяне заедно с онези, които са живи и остават до идването на Господа, е скорошна и блажена надежда на Църквата (I Солунци 4:16, 17; Римляни 8:23; Тит 2:13; I Коринтяни 15:51, 52)”.[5] Тук има отбелязани няколко особено важни елементи: блажена надежда на Църквата, наближилото Второ пришествие на Христос, възкресението на мъртвите и обединяването на възкръсналите с живите при „грабването” на Църквата.

Първият важен аспект на това учение е блажената надежда. Христос бе предупредил Своите ученици за пришествието: „в час, когато го не мислите, Човешкият Син иде” (Мат. 24:44 б). Но Той настоя Неговите ученици и последователи да се готвят постоянно за Неговото идване (Мат. 24:42-51; 26:1-13; Марк 13:37; Лука 12:37). А това означава, че животът и служението на Христовата църква не са самоцелни. Други идеи и концепции не бива да ангажират вярващите. Стремеж към власт или финасово обогатяване отклоняват Църквата от тази първостепенна цел – очакването на Второто пришествие. За отбелязване е обстоятелството, че докато през I и II в. редица ранни църковни писатели (Игнатий, Ерма, Юстин, Ириней и др.) разглеждат темата за Христовото идване по време на гоненията[6], то Ранната църква по-късно дотолкова се ангажира с христологически проблеми от друго естество, че като че ли постепенно забравя за тази главна цел в дебатите на вселенските събори. Темата се разглежда в проповедите на някои изтъкнати проповедници като Йоан Златоуст и Амвросий, но фокусът пада върху Страшния съд. През V в. в Западната църква се появяват пророчества за предстоящия „край на света”, което е продиктувано от надвисналите заплахи отвън към Рим, следователно причините са политически, а не чисто богословски. През 418 г. блаж. Августин получава писмо от далматинския еп. Езихий, който тълкувал разпространението на християнството по цялата империя като сигурен знак за „свършека”.[7] Блаж. Августин му отговаря, като го успокоява, че благовестието още не е достигнало до краищата на земята, защото извън границите на империята има още много племена и народи, които са в духовна тъмнина.[8] Разбира се, това не означава, че надеждата за пришествието трябва да бъде изоставена. Новият завет показва, че християните през I в. съхраняват тази „блажена надежда” (I Кор. 1:7; I Сол. 1:9, 10). Ап. Павел пише още: „ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа. И тъй, насърчавайте се един друг с тия думи” (I Сол. 4:17-18).

Времето на Христовото пришествие (гр. parousia) се представя като наближило. Христос илюстрира близостта на това космически значимо събитие с пролетното развитие на смоковницата: „Също така и вие, когато видите всичко това, да знаете, че Той е близу при вратата” (Мат. 24:32-33). Концепцията за Второто пришествие на Христос се базира на внушителен брой новозаветни пасажи.[9] От всичките ок. 8000 новозаветни стихове ок. 4% са посветени на тази тема. Особено двете Послания към солунците разглеждат различни компоненти и събития, свързани с пришествието. Там в една трета от съдържанието им се говори за това. Новият завет завършва с молитва, която настоятелно изисква Господното пришествие да се случи „скоро”: „Оня, Който свидетелства за това, казва: „Наистина ида скоро. Амин!” Дойди, Господи Исусе!” (Откр. 22:20). Второто пришествие ще се случи внезапно, без никакви предварителни индикации. По този въпрос различните новозаветни автори са единодушни. Ап. Яков напомня за „наближилото” Господно пришествие, но не подсказва кога то ще се случи (Як. 5:8-9). Авторът на Посланието към евреите също пише, че до пришествието има „твърде малко време”, но бърза да подчертае, че на вярващите е „нужно търпение”, за да стане обещанието реалност (Евр. 10:36-37). Ап. Павел, който може основателно да бъде наречен „богословът на Второто пришествие”, също напомня за „близостта” му, но не дава уточнения (Филип. 4:5). Следователно всеки опит за установяване „дата” на Второто пришествие или на някое друго събитие, свързано с него, няма библейска основа. То е или произволна спекулация, или изопачаване и фалшифициране на есхатологичната доктрина. Опитите на автори като Клод Игнерски, който сочи септември 2015 г. като време за „грабването”, са опасни „заблуди”, за които ни предупреждава сам Христос (Мат. 24:4-5). Както не бе задоволено любопитството на учениците, които разпитваха за „белега” на пришествието, така не може да бъде задоволено любопитството на онези, които днес напразно се мъчат да открият формулата за „уточняване” Христовото идване. Христос не е казвал „кога”, а че „ще” дойде пак!

Възкресението на мъртвите е една от най-древните християнски теми във връзка с Христовото пришествие и грабването. От ранните християнски учители Юстин Мъченик (II в.) се изявява като най-ревностният защитник на християнското разбиране, че при Второто пришествие, когато Христос дойде в слава, заобиколен от ангелското войнство, всички мъртви ще възкръснат.[10] Ценното в случая е това, че Юстин защитавал концепцията за Христовото повторно идване от противниците си юдеи, като се позовавал на старозаветни пасажи (Ис. 53:8-12; Дан. 7:9-28; Зах. 12:1-12; Пс. 72:1-20; 110:1-7). Идеята за възкресението занимава умовете на други блестящи богослови в онази ранна епоха (Тертулиан, Ориген). Но действителното развитие на учението за възкресението при пришествието се вижда през IV и V в., когато велики богослови като Кирил Йерусалимски и Григорий Нисийски не само създават интересни теории за възстановяването на телата, но подчертават, че всемогъществото на Твореца се изявява в повсеместното възкресение на мъртвите. Григорий бил убеден, че „онова телесно наметало, разрушено сега от смъртта, ще се изтъче от същите елементи, но не с този груб и тежък състав, а от нишка, преобразувана в нещо по-леко и въздушно, тъй че любимото тяло ще пребъде и ще се възстанови в по-добра и въжделена красота”.[11] Това е едно от най-хубавите определения, които християнски мислител е давал за трансформацията, която би се случила при възкресението на тялото.

„Грабването” на Църквата ще включва възкръсналите и живите й членове. Ранната църква обръщала внимание повече на елемента на „гнева” и „възмездието” върху нечестивите и богопротивниците при Господното пришествие.[12] Един от големите учители на Църквата – Григорий Назиански смятал, че Бог записва в специална книга всяка наша дума и постъпка.[13] Атанасий Велики бил убеден, че всеки човек ще трябва да отговаря в „съдния ден” за своето поведение и дела.[14] Учението за съда над всички има новозаветна основа. Освен Христовите притчи, ап. Павел също пише неведнъж за него (II Сол. 1:6-9). Но ап. Павел представя и друг аспект на пришествието. В I Сол. 4:13-18 е изложено най-компактно учението за „грабването” на Христовата църква, която при това събитие ще включва възкръсналите мъртви и живите вярващи („заедно с тях”). В този пасаж не се казва нищо за невярващите. Христос ще се яви и ще бъде посрещнат „във въздуха”, но няма указание, че Той ще дойде на земята (вж. напр. Зах. 14:4). Тогава ще се изпълни казаното в I Йоан 3:2: „ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видите както е”. У Павел: „и така ще бъдем всякога с Господа” (I Сол. 4:18).

Тъй като в гръцки език предлозите изпълняват специфична роля, трябва да се подчертае функцията им по темата за „грабването” и други свързани събития. Стиховете, които се отнасят до „грабването”, разкриват, че Христос ще дойде за Своите верни. А текстовете, описващи явлението на Христос, подчертават, че Той ще дойде със светиите Си. Така например Юда 14 и Колосяни 3:4 се отнасят до втория случай, когато Христос ще се яви със светиите, за да проведе съд над нечестивите. Това води към логичния извод, че ще има два етапа при Христовото пришествие – първо, за светиите и второ, със светиите. Между тези два етапа се простира периодът на Голямата скръб, който включва управлението на Антихрист. След това Божият гняв ще бъде излят върху света и ще бъде произведен съд над Божиите противници (Дан. 12:1,2, 10-13; Мат. 24:15-31; II Сол. 2:1-12).

Историко-богословски и философски смисъл на “грабването”

Библейските автори както в Стария, така и в Новия завет, имат уникалната способност да насищат с духовно съдържание всяко физическо, историческо или културно събитие и явление. Всъщност такава е особеността на религиозното възприятие и мислене. Затова се говори за „първи Адам” и „последен Адам”, за „робството на Египет” и „робството на греха”, за „стар завет” и „нов завет”, за „земен Йерусалим” и „небесен Йерусалим” и т.н. Първото понятие обуславя второто и го пояснява. Второто неизбежно се корени в първото, но го доразвива. Затова можем да потърсим някакви исторически основания в концепциите за „Христовото пришествие” и „грабването на Църквата”, които освен че могат да бъдат разглеждани буквално като събития в бъдещето, могат да бъдат разгледани и като резултат от богословско развитие на по-ранни исторически събития.

Христовото пришествие в слава и ликуване е уникална християнска концепция. В юдейското богословие такова нещо няма. В юдаизма се говори за Месианска епоха, но появата на Месията се очаква само веднъж и тя е придружена от тотална катастрофа за Божия народ. В исторически план за апокалиптичната представа е повлияла Юдейската война (66-70 г.) и разрушаването на храма и столицата Йерусалим. В един трактат на Талмуда (Ber. 5a) е описана кратка легенда за юдеин, който орял своята нива. Кравата му изведнъж започнала да мучи жално. Минал арабин и съобщил на орача печална и радостна вест. Печалната вест била, че храмът е сринат, а радостната – че най-сетне се появил дългоочакваният Месия. Някои равини през III-IV в. обаче се фокусирали повече върху печалната вест за разрушаването на храма. Тя замъглила радостта от идващия Помазаник и те възкликнали: „Нека Месията дойде, но … не искаме да Го видим!” (Sanh. 98a). Дори се давало предимство на прор. Илия, който щял да съпровожда идването на Месията и щял да разреши избухналата криза. За потвърждение се сочат старозаветни текстове като: Мал. 3:23; Сирах 48:1-10. А в апокрифната книга Първа Енох е представена апокалиптичната картина, когато прор. Илия в образа на овен и заедно с трима ангели ще посрещне Месията, който пък ще се яви в образа на бял бик (90:31, 37). Такива символи са характерни за апокалиптическата литература, но прави впечатление, че юдейската представа не включва в посрещачите на Месията верните от средите на Израил. В харизматичната християнска концепция за Второто пришествие на Христос обаче всички верни – възкръсналите и живите – ще посрещнат Господния Помазаник и ще бъдат „грабнати” от Него.

„Грабването” на Църквата е събитие, което се свързва с чудото на избавлението от смърт, гнет и страдания. Концепцията за „грабването” преди Голямата скръб, която е възприета от Асамблеите на Бога и по-голямата част от харизматичните общности днес, също има някакъв исторически корен, който е свързан с голямата трагедия на юдаизма и християството през I в. Бащата на Църковната история Евсевий Кесарийски пише, че Йерусалимската църква – майката на всички християнски църкви – получила специално пророческо предупреждение за предстоящото разрушение на столицата от войските на Веспасиан и Тит (69-70 г.).[15] Затова вярващите на първата харизматична църква успели да се промъкнат през обсадата на римляните и се установили в Пела, в Перея. Така те се избавили от страшното клане, което било извършено след като римляните смазали окончателно юдейската съпротива зад стените на Йерусалим. Съвременният читател едва ли може да си представи мащабите на онзи ужас, през който преминават остатъците на Божия народ. Юдейската война може основателно да се определи като една историческа база за възгледа за Голямата скръб, но това е само началото. Детайлите на този възглед тепърва предстоят да се изострят и усложняват с ужасите на десетте римски гонения, варварски нашествия, религиозни войни в Европа, хитлеристки и комунистически гнет. Голямата скръб е едновременно минало и бъдеще. Над нейния мрак обаче винаги се извисява и надделява надеждата за „грабването на Църквата” като гарантирано избавление, защото Църквата има Христовото обещание, че „вратите адови” няма да я погълнат!

[1] Lewis, I. W. “The Rapture of the Church”. – In: Brewster, P. S. (ed.). Pentecostal Doctrine (1976) 260. Любопитно е да отбележим, че този цитат на Пиер Берше продължава да се тиражира и в някои съвременни есхатологични теории.

[2] Ibid., 261.

[3] Ignerski, Cl. The Date of the Church’s Rapture in Evidence. – In: End Time Revelations, vol. 3. Editions Oasis, 2014.

[4] Тук пропускаме есхатологичните теории за минали години, които очевидно не са се сбъднали.

[5] “The Rapture of the Church” (Report, August 14, 1979) <ag.org/top/beliefs/position_papers/pp_downloads/pp_4182_rapture.pdf>

[6] Kelly, J. N. Early Christian Doctrines (A&C Black, 1989) 462-9.

[7] Wiles, M. & M. Santer (eds.). Documents in Early Christian Thought (Cambridge University Press, 1975) 245.

[8] Augustine, Letter 199, 46-54 (CSEL, 57, 284-92).

[9] Lewis, I., op. cit. 262.

[10] Justin, Dialogus, 80.5; 81.4.

[11] Григорий Нисийски. За душата и възкресението, 108 А.

[12] Kelly, J., op. cit.  479 ff.

[13] Greg. Naz. Oratio 19.15.

[14] Athan. Apol. con. Ar. 35.

[15] Euseb. Historia Ecclesiastica, III.5.