Петдесятница днес: Църквата „без петно и бръчка”

100 години ПЕТДЕСЯТНИЦА в БЪЛГАРИЯ – Pastir.org/100

100 статии за Петдесятното движение в България 1920-2020 (научна поредица на Pastir.org)

Д-р Вениамин Пеев

Еклезиологията – учението за Христовата църква – предлага различни определения и концепции за Църквата.[1] Те могат да бъдат сведени главно до две групи: първо, на Църквата се гледа като на канонична организация, чиито членове се подчиняват на цял комплекс от догми, правила и финансова ангажираност; второ, на Църквата се гледа като на събрание от личности, които въпреки своите различия се обединяват около Христовото име. Има и трета група – харизматичната, за която ще стане дума по-долу. В новозаветните текстове се използват различни метафори и персонификации на понятието за Църквата, взети от неживата и жива природа или от дейността на човека: храм, построен от живи камъни; жив и растящ организъм; избрана невяста, която трябва да се грижи за своята чистота, красота и младост; семейство, в което цари пълна хармония; свят народ, който се стреми към уподобяване на святия Бог. През вековете Христовата църква е определяна като „молеща се”, „страдаща”, „тайнствена”, „воюваща” или „победоносна”. Наблюдава се обаче тенденцията към преформулиране на нейната същност, функции и предназначение, което в много случаи се определя от тежненията в историческата епоха, когато се дават дефинициите за нея. Така например, папа Павел VI обяви при откриването на втората сесия на Втория ватикански събор (29 септ. 1963) следното традиционно еклезиологично определение: „Църквата е тайна. Тя е реалност, наситена със скритото присъствие на Бога. Следователно в самото естество на Църквата е да бъде винаги открита за ново и по-добро изследване”.[2] Трябва да се признае обаче, че Вторият ватикански събор (1962-5) промени фокуса на изследването и живота на Западната църква, като й придаде повече общественополезни функции. Затова папа Бенедикт ХVI представи такава еклезиологична линия, която едновременно се доближи до новозаветните корени и показа по-засилен интерес към нравственото влияние върху съвременното общество. Той определя Църквата като „светлината на света” и „солта на земята”. В едно свое интервю бившият вече папа отговаря как вижда бъдещето на Църквата в постмодерната епоха. Бенедикт ХVI каза: „В една жива Църква ще се създават със сигурност нови изразни форми. Такова движение е в пълен ход. При това винаги трябва да се отделя зърното от плявата в процеса на борба, който следва апостолските думи: „Духа не угасяйте… Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (I Сол. 5:19-21)”.[3]

Горните думи на бившия папа звучат всъщност харизматично. Той говори за жива Църква, за използването на нови изразни форми, за духовна борба, за поддържане пламъка на Духа. Бившият редактор на „Уърлд пентекост” („Световна петдесятница”) Реймън Хънстън предлага доста близко определение за Църквата: „Църквата е едновременно пневматично (т.е. духовно – б.м.) и харизматично тяло. Тя е жив храм, свят народ, жив, растящ организъм, в който блика изобилен живот и сила”.[4] Когато говорим за жизнеността на Христовата църква обаче, най-подходящо според мен е сравняването й с човешката личност. Персонификацията на Църквата придобива още по-ярки черти, когато тя се изобразява метафорично като „невяста”, която се намира в периода на подготовка за сватбения си ден.

Църквата като „невястата Христова”

В културата на всеки един народ във всяка една епоха булката символизира младост, красота, непорочност, верност. На сватбения ден всички гледат булката, възхищават й се, хвалят я. Затова ап. Павел, който разработва една последователна еклезиология в Посланието към ефесяните, описва Църквата като „невястата” на Христос, която Той е „възлюбил”, „осветил”, „очистил” и представил на Себе Си като безупречна красавица – „без петно или бръчка” (Еф. 5:25-27). Както всяка девойка по света мечтае за сватбения си ден, когато ще бъде неповторимо млада, красива, единствена и очаквана от своя избраник, така Църквата следва да гледа на себе си като на вечно красивата и млада невяста на Христос. Лутер изповядва в един църковен химн за Църквата: „На мен ми е скъпа тази достойна девица / и не мога да я забравя. / Ней принадлежат славата, почитта и добродетелта, / затова я обичам още повече”.[5] Този образ на Църквата-девойка не е сантиментален, а дълбоко духовен и стойностен! Особено днес, когато моралните критерии не само са паднали много ниско, но почти са изчезнали в представите на младите хора и почтеността на семейството е повсеместно стъпкана, концепцията за „чистата” и „славна” Църква би трябвало да изпъква с огромна сила. Независимо от дългата и мъчителна история на Църквата, днес тя трябва да изглежда още по-красива и още по-млада, защото сватбеният й ден с небесния Младоженец е наближил!

Днес Църквата трябва да бъде без петна. Тя не може да бъде Пепеляшка. Не може да има сажди по лицето си или кал по обувките си. Не може да има следи от чужди целувки и флиртове. Не може да носи в сърцето си скритите спомени за антихристиянски колаборационизъм или тайни забежки по чужди учения. Не може да си слага маската на външно благочестие и ръкавиците на привидна лоялност към Христос, като същевременно мечтае за привлекателността на други богове. Днешната Църква трябва да бъде или само Христова, или ничия. Тя не може да бъде като древния Израил – Божия народ, който старозаветните пророци сравняват често с „блудница” (Ис. 1:21; Езек. 16:25), която е подобна на езическите народи (Наум 3:4).

Радетелят за чиста и прекрасна Църква Карл Барт (1886-1968) бе обрисувал една песимистична картина за състоянието на Протестантската църква през ХХ в.[6] Като истински диалектик, Барт вижда Църквата като един шизофреничен образ. От Божията перспектива Църквата би следвало да бъде фокусът на боготкровението, в който се е концентрирала Божията светлина, Божията святост. В този смисъл Барт я определя като „невидимата Църква на Яков”. Същевременно обаче, погледната откъм човешкия й състав и поведение, Църквата е изпълнена с гордост и самодоволство от постигнатото, затова Барт я определя като „видимата Църква на Исав”. Какви са основанията на Барт за този мрачен портрет? В своя шедьовър „Посланието към римляните” той пише: „Църквата е голямото отрицание на богооткровението… Атеизмът е действителната същност на Църквата”. Ако Барт произнася тези думи за „Исавовата църква” в Западна Европа, то едва ли би могло да има съмнение, че тези черни краски се отнасят с още по-голяма достоверност за Църквата в комунистическия лагер. Църквата бе просмукана от атеистично влияние и идеология. Тя бе марионетка на тоталитарния атеизъм. Тя приемаше Христос, но се покланяше и на Антихрист. Изповядваше лоялност към Бога, но декларираше и вярност към Фараона. Вътрешно се мъчеше да бъде „Църквата на Яков”, но реално функционираше като „Църквата на Исав”. Барт обаче бе намерил правилното решение на тази дилема. През 1934 г., по времето на надигащия глава безбожен хитлеризъм, той се включи активно в организацията на Изповедната църква, която решително се противопостави на демоничната политика в тогавашна Германия. Този съвременен Павел показа, че Църквата е длъжна да осъзнава кога са се появили опасни петна по лицето й и пръски от кал по бялата й дреха, за да се очисти и обнови. Само така нейното очакване на небесния Младоженец Христос може да продължи победоносно.

Днес Църквата трябва да бъде неостаряваща. Тя не не може да изменя на новозаветния модел. Въпреки необходимостта от организиране, тя не трябва да се превръща в традиционалистична организация. Въпреки почитта си към Св. Писание, тя не трябва да си служи с него папагалски. Въпреки християнското си смирение, тя не трябва да бъде раболепна на политици и закони, които противоречат на богоустановените принципи за святост. Църквата ще остане вечно красива и млада, ако бъде винаги свята, т.е уникална.  Но тя трябва да разбира какво точно означава „светостта”. Ап. Петър насърчава ранните християни с думите: „Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, святи люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в своята чудесна светлина” (I Петр. 2:9). Прилагателното „свят”, което на гръцки език е hagios, съответства на еврейското прилагателно qodesh.[7] Това определение е уникално с библейската си употреба, защото отговаря точно на идеята за Един „свят” Бог, който е призовал към Себе Си едно „свято” събрание (гр. ekklesia=църква), за да се нарече Негов „свят” народ. Господната заповед се преповтаря през всички периоди в историята на Израил и Христовата църква: „Святи (евр. qedoshiym) бъдете, защото Аз, Яхве, вашият Бог, съм свят (евр. qadosh)” (Лев. 19:2; срв. 11:44-45; 20:7, 26; Мат. 5:48; I Петр. 1:16). Трябва да отбележим факта, че в древногръцката митология и класическа литература почти няма концепция за „святост”. Прилагателното hagios не се среща никъде в произведенията на Хезиод и Омир. Това показва, че в библейските текстове се разкрива едно уникално качество на Бога и Неговия народ или Църква. Много често съвременните тълкуватели придават на „свят” и „святост” етически нюанси, но тези нюанси са познати на гърците, поради което те използвали прилагателното hagnos, което се разбирало като морално качество. В какво се състои различието при прилагателните qodesh и hagios?

Познавачите на библейските езици посочват, че кодеш и хагиос имат смисъл на „отделеност” от други обекти и неща.[8] Библейският Бог не е като езическите понятия или изображения за Бога. Божият народ Израил не е призован и избавен като съседните си народи. Христовата Църква не прилича на политическа партия, военно поделение или икономическо сдружение, защото е призована от Бога по други принципи и с различни цели. Следователно „светостта” на Църквата трябва да говори за нейната пълна и безусловна отделеност от света без Бога, което подсказва за пълната й независимост от този свят. Същевременно „светостта” на Църквата следва да се разбира като безусловна отдаденост на Бога. Нероновият учител Сенека разказвал следната малка притча: „Един цар попитал един свят човек: „Ти мислиш ли за мен?” Святият човек казал: „Мисля, когато забравя за Бога”. Разбира се, при святите хора това не се случва!

Харизматичната парадигма на Христовата църква

Големият съвременен богослов Юрген Молтман заяви на харизматичната конференция в Лондон през 2010 г. следното: „Вярвам, че новата епоха на Църквата ще бъде епоха на Св. Дух. Ние откриваме „Църквата в силата на Божия Дух” не поради някакви неясни апокалиптични пророчества, а поради опитностите на църковните общности в днешно време”.[9]  За да бъде управлявана от действието на Св. Дух обаче, днешната Църква трябва да се съобрази с такава духовна парадигма, която напомня за установения модел в Новия Завет, отърсвайки се от светските наслоения на своята история.

Молтман говори за три възможни парадигми на Христовата църква. Те са обусловени исторически. Първата е йерархическата парадигма. Тя съответства на византийско-римския свят (IV в.), в който е господствал принципът за „свещената власт” на император, патриарх или папа. Този принцип, установен от св. Киприан Картагенски[10], е имал своето положително значение за уреждане на Ранната църква като йерархическа структура. С придобиването на власт от страна на църковната йерархия обаче, тази парадигма се оказва обезсмисляща действието на Св. Дух и задушаваща активността и инициативността на огромната маса вярващи. Религиозният символизъм на отделните степени в йерархията се изгубва и остават само сухите и банални изяви на средновековната организация.

Втората парадигма е христоцентричната. Тя води началото си от епохата на Реформацията (XVI в.). Протестантизмът премахва ръководната роля на йерархията и вместо епископата възстановява авторитета на Христос като Глава на Църквата. Фактът, че Христос е поставен в центъра на структурата и живота на Църквата, има много важни и благоприятни последствия както за вярващите, така и за извънцърковния свят. Лутер е убеден, че „Христос е станал Първосвещеникът и се е молил за мен и е спечелил за мен вярата в Духа; поради тази причина аз също съм свещеник и трябва да продължа да се моля за хората от света, та Бог да даде вяра и на тях.”[11] Спасителната функция на Христос приравнява вярващите като братя и сестри, като ги предпазва от изкушенията на църковната власт (срв. Римл. 8:29). В Богословската декларация, съставена от Барт през 1934 г., е подчертан принципът, че „обществото на Христос прави Църквата братска и сестринска общност на равни”. Тъй като Бог е Царят на царете, а вярващите са Негови деца, то всички те в еднаква степен са „свещеници” и „царе”, което е в унисон с казаното от ап. Петър в I Петр. 2:9. В тази втора парадигма йерархията от първата парадигма се е обезсмислила и е премахната.

И втората парадигма обаче е изправена пред опасността от изхабяване. Наизустяването на реформаторските принципи на вярата или правилата на различни пионери на едно или друго протестантско течение клони към възвръщането на първата парадигма по някакъв начин. Затова според Молтман се наблюдава едно трето явление, което може да бъде определено като трета парадигма на Църквата, характеризираща се с харизматичното присъствие и действие на Св. Дух.[12] Християнските общности, които се придържат към тази парадигма – независимо от конфесионалната си принадлежност – всъщност следват модела за Църквата, представен от ап. Павел в I Кор. 12-14 гл. Третата парадигма сплотява още повече църковната общност, защото Христос е Главата на Църквата, а Двигателят на нейния духовен живот е Св. Дух. Никой не разполага с по-висока позиция и власт от останалите. Никой, който притежава някаква дарба от Духа, не е по-значим от другите. Всеки върши своята конкретна работа за изграждането на храма от живи камъни, както в строителството копачът копае изкопа, кофражистът приготвя кофража, арматуристът слага арматурата, бетонджията налива бетона, зидарят зида тухлите, мазачът измазва стените и т.н.  Ап. Павел съветва: „Когато се събирате, всеки има да предлага псалом, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание. Всичко да става за назидание” (I Кор. 14:26). Многообразието на дарбите и служенията имат Един и същ Източник: „Дарбите са различни, но Духът е същият” (I Кор. 12:4). Следователно отговорността и ангажираността в живота на Църквата, следваща третата парадигма, не пада само върху едни, а върху всички вярващи. Не се трудят единици, а масата само да консумира. Молтман подчертава този факт: „Всеки член на харизматичната общност не е просто слушател на словото и не е само Божие чадо, а също така е експерт в своя живот и със своите лични жизнени енергии”.[13]

Харизматичното движение в САЩ, възникнало на основата на живота и учението на уеслианските Общности на светостта, разпространява един реформаторски принцип, който се актуализира успешно през ХХ в. Това е принципът на постоянно „освещаващата се Църква”. Истинската Христова Църква не се залъгва със самодоволството, че е постигнала максималното в своя живот. Тя иска непрекъснато да се развива, да напредва, да богатее с духовните дарби, като обогатява другите. Английският писател Робърт Луис Стивънсън е напълно прав: „Светиите са грешниците, които продължават своя марш напред”. Църквата Христова се състои от такива „светии”, които ежедневно се вглеждат в духовното си огледало и бързат да заличат всяко „петно и бръчка”. Само така Църквата не подлежи на стареене!

[1] Hunston, R. “The Church – the Body of Christ”. – In: Brewster, P. S. (ed.). Pentecostal Doctrine. 1976. 140.

[2] Abbott, W. M. (ed.). The Documents of Vatican II. Geoffrey Chapman, 1966. 9.

[3] Ратцингер, Й. Солта на земята. Християнството и католическата църква през ХХI в. 2011. 349.

[4] Hunston, R., op. cit. 140.

[5] Luther. LW 53, 293.

[6] Barth, K. The Epistle to the Romans. (Oxford Univ. Press, 1935) 324. Вж. Von Balthasar, H. The Theology of Karl Barth. (Ignatius Press, 1992) 104.

[7] Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. (T & T Clark, 1999). 5.

[8] Gesenius’Hebrew- Chaldee Lexicon to the Old Testament. (Baker Books, 1996). 725.

[9] Moltmann, J. “The Church in the Power of the spirit”. – In:  Williams, J. (ed.). The Holy Spirit in the World Today. (Alpha International, 2011) 24.

[10] Киприан Картагенски (ок. 201-258) издига ролята на епископата в организацията и учението на Църквата (Св. Киприан Картагенски. За единството на Църквата. „Любомъдрие”, 2000).

[11] Luther. WA 10/II, 309.

[12] Moltmann, J., op. cit. 25.

[13] Ibid, 26.