п-р Митко Матеев: На Словото Ти уповавах

На Словото Ти уповавах (Изтегли: PDF)

Митко Матеев | Издателство: ВЕРЕН, 1993 г.
Тази книга пастор Митко Матеев посвещава на младото поколение като лично свидетелство за преживения ужас по време на тоталитарната диктатура. Разказът е за лично преживяната от автора трагична история в процеса срещу евангелските пастори от 1948–49г.

[pdf-ppt-viewer href=“http://protestantstvo.com/wp-content/uploads/2011/11/Mateev.pdf“ width=“600″ height=“700″]

Ужасите на комунизма през очите на един от потърпевшите протестанти

 Пастор Митко Матеев разказва за нечуваните изстъэпления на властниците-комунисти , извършени над протестантите в България…

Пастор Митко Матеев е роден на 11 януари 1909 в Горна Митрополия. Като строителен работник посещава частната вечерна гимназия на д-р Гаврийски и се дипломира в Трета мъжка гимназия. През есента на 1926 заминава да следва в Германия и става студент в евангелската богословска семинария във Вернигероде. През 1927 продължава следването си в Рига, Латвия, в протестантската висша семинария. През 1928 се завръща в Германия, за да завърши богословското си образование във Виденест през 1930. След следването и дипломирането си през 1931 пастор Митко Матеев се завръща в България и служи в евангелска баптистка църква в Горна Митрополия и София. Само за 5 години, до средата на 1935 п-р Матеев организира духовната и социална работа на 26 църковни общества.

До арестуването му от Държавна сигурност и началото на репресиите и процесите срещу евангелските християни (1948), Митко Матеев е пастор в евангелска баптистка църква в София на ул. Осогово 63. П-р Матеев лежи в затвори и концентрационни лагери заедно с други бележити български общественици, политици и духовни лидери на трите християнски клона у нас. Освободен през 1961 той остава под наблюдение и контрол на ДС, без право на нормална работа, заклеймен като враг на народа и комунистическата държава.

През есента на 1971 той успява да премине нелегално през границата и след много перипетии се озовава във Виена. Като емигрант Митко Матеев не спира да информира западната общественост за репресиите и действителността в България. 1972 започва да води сказки и информационни лекции в университети, църкви и пише в различни медии за режима в България. 1973 на немски език издава първата си книга “С Исус в Дяволската килия” със свидетелства за процесите над евангелските пастори и католическите свещеници, с първоначален 30 000 тираж книгата намира голям отзвук на немскоезичния литературен пазар. 1974 излиза втората му книга “Терорът в Червения рай”, с много повече факти и документи на холандски език. Всички средства от изданията и дарения пастор Матеев събира в специален фонд за подпомагане на Преследваната Църква зад Желязната завеса – чрез канали се доставят Библии, помага се на семейства на затворени и убити християни от трите деноминации в България. От 1977 п-р Матеев живее в Канада, където издава през 1980 първата си книга на английски език “Документи от мрака”. Тя се преиздава в Канада и се издава и в САЩ. До 1988 издава и други книги на английски и руски език за репресиите над Църквата в Бъглария и над християни в други комунистически държави, за които събира документи и свидетелства от емигрирали жертви и близки на жертви.

***
Комунистическият режим бе изправен пред голяма дилема. Религиозни мотиви не можеха директно да се използват, за да ни изправят пред съда и осъдят. Народното мнение в и извън страната щеше да го формулира като религиозно преследване. Затова обвиненията трябваше да бъдат от криминален характер като шпионаж, заговор против държавата, контрабанда, тайна връзка с империалистическите сили и пр. Всякакви методи на изтезания и заплахи бяха използвани, за да позволят на правителството да играе тази дяволска игра с нас и със света.

Използвайки варварски за 20-ти век средства, те приложиха всичко възможно и успяха да сломят нашите характери и воля. Под ръководството на престъпника – министър на вътрешните работи Антон Югов, група от мъчители-садисти, водена от Стефан Богданов, началник на ДС, препарираха 15-те водещи евангелски пастори за тяхната игра в ужасно инсцениран процес.

Единичните килии, в които ни натикаха, бяха влажни и пълни с въшки и дървеници. След няколко дни посред нощ се отвори с трясък желязната врата на килията. Чух заповедта на двама агенти в цивилно облекло: „Излизай!”. Едва прекрачил прага на килията, получих страшни удари с гумени палки по главата.

Откараха ме в един от коридорите на затвора. Там ме обърнаха с лице към стената на около 70 сантиметра отдалечен и ме заставиха да опра стената с двата си показалеца. Зад мен почнаха да се движат с гумените си палки в ръце двамата агенти. След доста дълго време започнах да отпускам ръцете си надолу и да мърдам изморените си крака, като същевременно заявих, че не мога вече да издържам в това напрегнато положение. Едва казал тези думи, получих страшни удари по главата и ругатни. Независимо от нанесените удари и хули, аз ги молех да ме отведат до клозета поради моята естествена нужда. В отговор на тази молба агентите-садисти започнаха още по-силно да ме бият и с ритници в гърба ме повалиха на циментовия под, продължавайки да ме ритат, бият и ругаят. Не можах да издържа и се изходих и уринирах в собствените си дрехи. Явно е, че в едно такова състояние засмърдях. Садистите обаче продължиха да ме бият и ругаят. Най-после заповядаха да ставам. Така усмърдял се, бях натикан обратно в килията.

Не съм в състояние да опиша ужаса и трагедията, прекарани в такова положение цели три денонощия, без да ми дадат възможност да отида до клозетите. На следвашия ден ме обковаха в белезници и цели седем денонощия не отвориха вратите и не ми дадоха отново възможност да отида до клозетите.

Почти полуумен, обезобразен, лежащ в собствената си мръсотия, с подути ръце и крака, не ми оставаше нищо друго, освен да крещя да ми освободят ръцете и да ме отведат до клозетите. Ченгетата, слуги на комунистическата диктатура отвориха изведнъж килийната врата. С най-мръсни думи и бой ме откараха в клозета. Развързаха ми ръцете и ми заповядаха да съблека усмърделите си дрехи. Без да ми позволят да се измия. Гол ме откараха обратно в смрадливата килия. След това ми донесоха ‘затворническо” облекло и заповядаха да го облека мръсен.

След една „почивка” от два дни на дажба 200 грама сух плесенясал хляб и едно канченце замърсена солена вода, на третия ден ме откараха в една голяма полутъмна стая. Там седяха четирима души в цивилно облекло. Те ми заявиха, че са следователи и че са дошли да помогнат в следствието. Подадоха ми приготвено от тях на пишеща машина „самопризнание за шпионаж и предателство в полза на западните сили”. Те даже ме съветваха веднага да подпиша това “самопризнание”, за да ми се облекчи положението. Обещаха ми, че веднага ще бъда пуснат на свобода… Каква гавра! Това бе едва началото на трагикомедията на българския пасторски процес.

След като не подписах това приготвено от тях „самопризнание”, агентите кръвожадни комунисти ме откараха с бой и ритници обратно в смрадливата килия. Малко след това се отвориха вратите и други нови агенти на ДС влязоха. Те ме вързаха с краката нагоре за железните решетки на малкото килиено прозорче и със силен трясък затвориха вратата. От всички килии на този адски трети етаж се чуваха страшни стенания, викове и писъци. Спомням си, че и аз, висящ, бях започнал да ридая и да викам, колкото ми глас държеше. За да заглушат страшния рев и писъците на жертвите си, кръвожадните комунисти бяха докарали в двора на затвора силни дизелови мотори и ги бяха оставили да бръмчат мощно продължително. Колко време съм ридал и крещял, виснат с главата надолу, не си спомням. Възможно е да съм бил вече в безсъзнание, защото когато дойдох на себе си, се намирах на мръсния под на клозет, където ме заливаха с леденостудена вода, за да се свестя.

Този род издевателство и садизъм продължи пет денонощия. Тук е необходимо да отбележа, че при всяко завързване с краката нагоре слушах монотонен глас от инсталирания в един от ъглите на тавана високоговорител: „аз съм шпионин…, аз съм измамник и предател…”, докато припадах, висейки, в безсъзнание.

След това петдневно мъчение и издевателство ме отведоха в изящно обзаведена канцелария на началника на трагикомедията – Стефан Богданов. Там стояха главните лакеи на московската диктатура: министърът на вътрешните работи Антон Югов, Георги Чанков, Георги Тасев, Васил Гаврилов, Петър Петров и Цветко Анев. Тези ми поставиха ултиматум веднага да се призная за шпионин и предател в полза на западните велики сили, иначе няма да излезна от затвора жив. Реагирах най-енергично, заявявайки им, че не съм шпионин и предател, но въпреки това е дадено нареждане да ме арестуват и подложат на тези издевателства и садизъм. Антон Югов стана от стола си, изруга ме най-вулгарно и ми забрани да говоря. Обърна се към Стефан Богданов и му заповяда: „незабавно го отведи в килията му и го научи как да се държи пред министъра на вътрешните работи”.

Жестокостите продължиха с още по-голям садизъм и издевателства. В следващата нощ се отвори тежката врата и садистите от Държавна сигурност заповядаха отново: „Излизай!”. Едвам прекрачил прага на килията, ме нападнаха и почнаха да ми нанасят тежки удари по главата. Натикаха ме в една голяма стая, където на разстояние около 35-40 сантиметра от стената бяха поставени грамадни тежки маси, на които имаше дълги, плътни дървени летви. Блъснаха ме между стената и масите. Поставиха ми ръцете под летвите, така че пръстите ми да бъдат в%8