БЛАЖ. АВГУСТИН КАТО УЧИТЕЛ НА ЛУТЕР ЗА “ОПРАВДАНИЕТО”
Д-р Вениамин Пеев
Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието
(Велико Търново: Изд. „Абагар”, 2014; 223 стр.)
Лутер никъде не демонстрира в апологетическите си съчинения, че възгледът за “оправданието чрез вяра” е негова оригинална философска и теологична находка. Напротив, той подчертава в своето учение по този проблем, че не само се основава на Павловия възглед и го доразвива, но че на този първоизточник са обърнали внимание и други църковни учители преди него. В своето “Послание за превода” на Новия Завет (1530 г.) Лутер пише: “не съм аз първият, дето казва, че само вярата оправдава. Преди мене са го казали Амвросий, Августин и много други”. Това признание е много важно за разглежданата тема, тъй като показва, че Лутер се стреми съвсем отговорно да впише своята концепция във вече съществуваща библейска и патристична традиция. Лутер е съвсем наясно за опасностите от проблема да бъде обвинен в индивидуалистично нестандартно тълкуване на такъв компонент на християнската сотериологична система, какъвто е възгледът за “оправданието”. Дореформаторската епоха изобилства с примери на дръзки мислители и дейци, които обаче не са оставили след себе си последователи или не са създали школи. Тяхното духовно проникновение изпреварвало времето и тяхната самота ги тласвала към обвиненията в еретичност и гибелта на кладата. Ето защо Мартин Лутер настоява пред своите противници да гледат на него и да го възприемат като продължител на една древна и популярна християнска традиция. И все пак, както ще видим, Лутер трасира една специфична посока за възгледа за “оправданието чрез вяра”, отклонявайки се осезаемо дори от своите патристични първоизточници.
Понякога Лутер е обвиняван, че има в известен смисъл елитарно разбиране за “оправданието чрез вяра”. Посочвайки ап. Павел като първоучител, той сякаш прави тази концепция достъпна за всеки, “който чете и разбира св. Павла”. Същевременно обаче той изразява мнението, че концепцията за “оправданието” е трудна за разбиране, прилагане и поучение. Ето защо витенбергският реформатор се позовава още поименно преди всичко на св. Амвросий и блаж. Августин. Лутер е убеден, че блаж. Августин стои върху първоосновата на Павловото учение за “оправданието”. Учението на апостола на езичниците не приема юдействащата концепция за валидността на религиозните дела в сотериологичния процес. “А без делото остава само вярата” – убеден е Лутер. Това твърдение има радикален богословско-философски смисъл. Щом като вършенето на богоугодни дела не подсигурява спасението, то доброволният труд в религиозната сфера е напълно безсъдържателен и безсмислен. Тогава отпада изискването за съзнателно усъвършенстване на характера като предпоставка за “извоюване” на гаранции за спасението и вечното блаженство.
Разбира се, възприемането на това радикално учение никак не е лесно. Убеждението за необходимостта от добротворство е толкова дълбоко вкоренена в католическата сотериология в епохата на Лутер, че той препоръчва “откъсване със сила” от тази доктрина. Сякаш в Лутеровата представа вярващият човек е надвиснал над пропастта на своята гибел, но още не е паднал, защото дрехата му се е закачила за клонката на храст, израстнал върху сипея. До него обаче застава Христос, Който може да го избави при условие, че вярващият се откъсне силом от храста и улови протегната за помощ ръка. А това е актът на вярата. “Само вярата без дела оправдава” – категоричен е Лутер.
Лутер има изострено чувство за “свободата на християнина”. “Християнинът е свободен господар, който стои над всички неща и не е подчинен никому” – такова е едно от най-впечатляващите му определения за същността на новозаветния вярващ. Лутер обаче разбира свободата като резултат от отхвърлянето на еклезиологичната обвързаност и задължителност при изпълнението на определени човешки постановления. Това не е свободата от Бога и Неговите постановления! Човек става истински свободен, когато осъзнае, че спасението се постига “само чрез вярата и без никакви дела”. Само вярата му дава истинската духовна свобода и го прави благочестив и блажен, а не принадлежността му към католическата практика и църковна институция. Това е видима заявка за категоричното скъсване с традиционно възприетите концепции за необходимостта и ценността на доброволното усъвършенстване в житейския път на човека.
Същевременно обаче при “оправданието чрез вяра” човешката воля не е напълно свободна да вярва, решава и върши каквото си ще. Скоро след началото на Реформацията Лутер развива концепцията за “робската воля” (лат. servus arbitrium). Още самото заглавие на трактата “За робската воля” свидетелства за известна зависимост от философско-теологичната система на блаж. Августин. В анти-пелагианското си творчество блаж. Августин се спира на тази тема, когато говори за “свободната воля” в диспута си с пелагианеца Юлиан от Екланум. Там Августин използва израза “робска воля”, но той може да бъде разбран само в контекста на неговия продължителен дебат с пелагианството и няма изложена специална концепция за “робската воля”. В един друг анти-пелагиански трактат мъдрецът от Тагаста посочва, че “свободната воля” всъщност е била “пленена” (лат. captivatum) от греха, поради което не би могла да избере пътя на правдата, “освен ако не бъде освободена и подпомогната от божествено действие”. Видно е, че късният Августин твърдо стои на позицията за суверенността на Божията инициатива в процеса на “оправданието”.
В своите “Изповеди” блаж. Августин посочва, че неговата воля е била податлива на изкушения и отвеждане в погрешна посока дори след като е приел християнството. По този повод той говори за волята, попаднала “в плена на жестоко робство”. Същевременно у него действа една “нова воля”, която проявява готовност да следва и изпълнява божествените повеления. Между тези “две воли”, които блаж. Августин определя като “плътска” и “духовна”, съществува постоянна борба, която се отразява разрушително за неговата душа. Самият Августин се позовава за това свое разбиране на възгледа на ап. Павел, изразен в Гал. 5:16-18. Но в този пасаж апостолът на езичниците противопоставя човешката податливост на “плътските страсти” на “духовните стремежи” в контекста на борбата между доктрината за валидността на юдейския закон и учението за “оправдание чрез вяра”. Следователно блаж. Августин привнася в интерпретацията си за “двете воли” нюанси, които не са налице в Павловото послание към галатяните. Ще отбележим, че Лутер се придържа в този случай към оригиналната мисъл на ап. Павел, като подчертава: “Павел не е забравил учението за оправданието, защото като изисква от галатяните да вървят в Духа, той в същото време отрича, че добрите дела могат да оправдават”. Тук е видимо рязко изразеното реформаторско противопоставяне на “вяра” и “добри дела” в процеса на “оправданието”.
Лутер не се задоволява само с теоретична трактовка на проблема за “оправданието”. Той основава рязко изразената си негативна позиция спрямо вършенето на “добри дела” и върху личния си опит на ревностен католически монах. По време на един прочит на Римл. 1:17, където ап. Павел говори за откриване “правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра”, младият Мартин Лутер се изпълнил с ужас. Сякаш душата му била смразена от мисълта за безплодността на всички негови досегашни усилия. Цялата поредица от ежедневни молитви, постоянен пост, всенощни бдения, богоугодни дела и стремеж към съвършенство му се видяла като напразни опити да се приближи до Божията правда (лат. iustitia Dei). Божията правда изпъкнала пред мисловния му поглед като непостижима цел и това предизвикало отчаяние. Така на екзистенциално ниво “оправданието” изглеждало напълно невъзможно. Вместо да се откаже обаче от търсенето на решение, Лутер се фокусирал още по-усърдно върху посланията на ап. Павел, изучавайки ги ежедневно. Следователно Лутер започнал да влага в трактовката на учението за “оправданието” личен интерпретаторски елемент. Така в контекста на цялостното Павлово учение текстът на Римл. 1:17 придобивал вече смисъла на лъч в мрака на ужаса, изпълнил сърцето му. Лутер прозрял в личното си изследване, че Божията правда е “правдата, чрез която праведният човек живее посредством Божия дар, т. е. чрез вяра”. Лутер квалифицира Божията правда, която Новият Завет предлага на вниманието на вярващия, като “пасивна правда”, чрез която милостивият Бог оправдава човека благодарение на неговата вяра. Това откритие за съдбоносната роля на вярата, случило се през 1519 г., е като революционно събитие, като едно ново рождение за реформатора.
Именно интерпретацията на Римл. 1:17 може да бъде разглеждана като предпоставка за раздалечаване на блаж. Августин и Лутер по проблема за “оправданието”, въпреки че Лутер неведнъж изказва своята благодарност към мъдреца от Тагаста. След екзистенциално формулираното си новорождение реформаторът започва да се съмнява в степента на близост между ап. Павел и блаж. Августин по проблема на “оправданието”. От една страна, той подчертава, че неговият любим учител е изпреварил значително всички останали представители на западната патристика, но от друга страна, учението на Августин остава заключено в рамките на философската теория. Липсват жизнените, екзистенциалните измерения! Лутер започва да възприема оправданието като “все повече нарастващо” в човешкия опит, поради което вярващият се докосва все по-реално до Божията правда. Това дава личен импулс, лична мотивация. Според Лутер съдържанието на християнския живот трябва да представлява една непрекъсното увеличаваща се правда, затова той е едно “непрестанно търсене и устремяване към постигането на правдата”. А това означава, че доктрината за “оправданието” започва да пулсира в кръвта и да се усеща в диханието на вярващия. Лутер предава своята концепция за живото и практически приложимото “оправдание” в ежедневието на вярващия чрез различни форми: трактати, екзегетически и полемически съчинения, проповеди. Особено две негови проповеди, изпълнени през 1518-19 г. във Витенберг, впечатляват читателя днес със своята прямота и сила. Тъй като “оправданието” се постига единствено чрез вяра, а не чрез извършването на добри дела, то не е необходима никаква предварителна подготовка, за да стане човек “годен” за него. Достатъчно е вярващият да знае, че в процеса на “оправданието” се извършва една “сладостна размяна” между Христос и повярвалия грешник. Спасителят е “оправданието на грешника”, а грешникът – “грехът на Христос”. Тази размяна не изисква нито изпълняването на някакви условия, нито нечие одобрение, нито пък някакъв друг посредник. Тя се постига директно, когато човек застане очи в очи със своя Бог, за да приеме с готовност Неговия дар.
Благодаря и амин!
В действителност Лутер заимства богословието си от Августин но го разработва за да пасне на неговата действителност в средновековна Германия. Единствено новото е отцепването от католическата църква заради финансовите злоупотреби на лидерството, проблем заради който църквата се дели и днес винаги когато има насилствено налагане на десятъци. Относно свободната воля обаче той е много свободолюбив особено в дискусиите когато папистите се оптиват да му наложат че Бог го е предизбрал да бъде в лоното католическа църква.
Заставането срещу пелагианската ерес също е заимствено от Августин, но няма нищо общо с богословската концепция на свободна воля развита по-късно от Якоб Арминий. Днес има опити за сравнение между двете но истината е че концепцията за реформация е основана имено на приемането на свободната вола у човека и правото му да избира дали да е католик под папската унция или не. Днес католическата църква отново се опитва да възстанови робството на волята като приканва дори отявлени харизматици да се върнат при нея. Поставят се основите на глобален капитализъм от църковен тип в който е изгодно хората да нямат своя собствена воля.
Да, прав сте, г-н М. Георгиев, че Лутер продължава и доразвива много от концепциите на блаж. Августин. Лутер принадлежи, както знаете, към прогресивното крило на августинианците главно поради школовката си в Ерфурт, където Августиновата традиция е представена от редица прогресивни теолози. Разбира се, Лутер се отдалечава от Августин в немалко отношения, защото реформаторската теология се адаптира, както посочвате, и прецизира с течение на годините. Затова „късният“ Лутер се различава от „ранния“ Лутер по въпросите за „вярата“, „оправданието“, „свободната воля“. Не бива обаче да се подценява стремежът на Лутер да „библеизира“ всеки реформаторски възглед. Затова Августин и патристиката се използват от него и Калвин дотолкова, доколкото патристичните възгледи могат да бъдат подкрепени с библейски учения. За Лутер Павел е по-важен от Августин.
Бих искал обаче да уточним какво е Лутеровото разбиране за действието на „човешката воля“ в спасителния процес. Вероятно знаете, че Лутер поддържа схващането за „робска (пленена) воля“ само по отношение на абсолютно „свободната воля“ на Бога. Знаете също така, че Лутер се противопоставя рязко на Еразмовото разбиране за „човешката воля“ като „свободен“ агент в делата на вярата и оправданието. Така че за Лутер човешката воля е „в плен“ на Божията (или: дяволската) воля, но е „свободна“ в социален смисъл. Надявам се в тази посока на мисли да сме единни.
Много се радвам че тази тема се пусна отново въ вфорума. Има много нови калвинисти дори хипер-калвинисти които са плъзнали по форумите и дори по този форум и пишат с завидните си познания че човек нямал свободна воля. Това дори Калвин и Лутер не го вярват а какво остава за Августин. Дори Арминий смята, че спасението е само по благодат, а не поради каквито и да е дела. Той приписва всяко добро, във всяко човешко същество, единствено на Божията благодат. Основната му грижа е да защити Божия характер, като се въздържа от всяка доктрина, която би превърнала Бога в автор на греха. Ето защо, той казва, че хората са причината за злото, а Бог е единствената причина за доброто.
Атаката срещу Диатриба-та на Еразъм не решава проблема, а го задълбочава, защото по същество проблемът за волята е отглас от антиномията Бог-Човек, или Богочовек-Човекобог. За познаващите съвременната философия е ясно, че връщане към Теодицея-та е невъзможно без Антроподицея. Еразъм и Лутер са двата лика на една и съща монета, макар това да не личи на пръв поглед. Затова и навремето спорът между бл. Августин и Пелагий не е впечатлил източните отци, защото те са диалектици по природа.
Лутер обвинява Еразъм в хуманизма, който е предвестник на антихриста. Арминий предлага алтернатива на този спор против калвинисткото разбиране за предопределението.
Първият и най-важен момент е, че той вижда предопределението най-вече като предопределението на Исус Христос да бъде Спасител на грешниците. Арминий счита калвинистката доктрина за недостатъчно центрирана около Христос.
Исус Христос изглежда като появяващ се на заден план, поради Божието основно постановление да спаси някои хора и да осъди други. Вместо това, Арминий описва върховенството на Исус Христос, в своето виждане за предопределението:
„Само защото Бог обича някой, Той не може да го спаси, докато този човек не бъде помирен с Бога в Христос. От това следва, че предопределението не може да бъде извън Христос. И тъй като Христос беше определен и изпратен от Бога, за грешниците, предопределението и осъждението не биха могли да имат място в Бога, преди греха на човека. Искам да кажа, че предопределението не би могло да бъде в Бога преди определянето на Христос като посредник. Още повече, в Божието предузнание, имено Христос е предопределеният за офиса на посредник и това отново е свързано изцяло с помирението на света.“
Христоцентризмът е най последователен при Джон Дънс Скот: „Христос би се въплътил и без наличието на грях.“
Тази теза универсализира Христос и го вгражда над моралистичния подход за волята.
Не мога да се съглася с написаното по темата за пророчествата а не смятам че сме на едно мнение и относно свободната воля на човека. Не може да има достоверен предизбор без свободна воля както калвинистите твърдят имено затова не може действието на Святия дух да спре да работи чрез дарбите и служенията, пророчество и езици и същевременно да продължава да привлича хората на покаяние. Да се твърди че пророчествата са спрели означава да се твърди че е спряло пророческото действие на Святия дух да изобличава сърцата на хората и да ги призовава към спасителната благодат а това си е дна откровена ерес. Затова хипер калвинизъма е пагубен за Христовата църква. Всеки който смята че веднъж спасен е завинаги спасен лесно попада в категорията на отпадналите без дори да го осъзнава. За съжаление църквите са пълни с такива хора.
Кларк Пинок говори от името на всички арминиани, като подчертава основния въпрос, на който се базира арминианско – калвинисткия конфликт: “Бог абсолютният Монарх ли е, Който винаги получава каквото иска, или е любящ родител, Който е чувствителен към нашите нужди, дори когато Го разочароваме и осуетяваме някои от плановете Му?”
Пинок пита читателите си: “Бог обича ли съседите ви, или може би ги е изключил от възможността да се спасят?”
Но не може ли тези две да се комбинират? Не може ли Бог да обича и в същото време да изключи определени хора, от възможността те да бъдат спасени?
Арминианите отговарят с категорично: “Не!” Няма начин да се съчетае истинската любов с изключването, когато изключването е безусловно и води до вечно страдание.
Един евангелски калвинист предполага, че Бог обича всички хора, включително нечестивите, по някакъв начин, но само някои хора (избраните) по един определен начин. Това няма никакъв смисъл за арминианите. По какъв начин би могъл Бог да обича тези, които Той Самият безусловно е постановил да изпрати в пламъците на ада, за вечността? Да се каже, че Бог ги обича въпреки това (дори и само по някакъв начин), е да се направи любовта двусмислен термин, без никакъв смисъл.
Не може ли Бог да бъде Бог на любовта, дори и да диктува и определя вечните съдби на хората, включително съдбите, които водят до вечно мъчение? Отново, какво би означавала любовта изобщо, в този случай? И как подобен Бог би бил различен от дявола? Нека цитираме Уесли: “Не е ли подобна любов смръзяваща кръвта?”
Атанасе, вие калвинистите, все още вярвате, че в следствие на неизменния и неустоим декрет на Бога, по-голямата част от човечеството пребъдва в смърт, без каквато и да е възможност за изкупление, тъй като никой не може да ги спаси, освен Бог, а Той няма да го направи. Вие вярвате, че Той абсолютно е постановил да не ги спаси, и какво е това, ако не постановяване да ги осъди? В крайна сметка става въпрос точно за това, нито повече, нито по-малко. Понеже ако вие сте мъртви и изобщо не можете да се съживите, и ако освен това Бог абсолютно е постановил вечната ви смърт – вие сте абсолютно обречени на осъждение. Така че, въпреки, че използвате по-меки думи за да го изразите, става дума за същото нещо.
Няма проблем да се срещнем и да говорим по темата когато съм в България. Oчи в очи или в открит диспут точно както го правя тук с библейски аргументи и доказателства. Винаги е удоволствие да изобличим еретиците. Моля не ме разбирай неправилно защото коментара ми е насочен не към теб лично като човек а към глупостите които говориш. Ако не искаш хората да те коментират в интернет, просто спри да говориш глупости.
„…ако вие сте мъртви и изобщо не можете да се съживите, и ако освен това Бог абсолютно е постановил вечната ви смърт – вие сте абсолютно обречени на осъждение. Така че, въпреки, че използвате по-меки думи за да го изразите, става дума за същото нещо.“
Това изказване може да бъде проверено много лесно: Ефесяни 2:1-10.
Мъртъв ли е човекът преди Бог да започне спасението в неговия живот?
Има ли мъртвия човек свободна воля?
Може ли мъртвия човек да взима решения свързани със спасението му?
Четейки текста с въпроса кой е обект и кой е субект на спасителното действие , кой е активен и кой е пасивен ясно виждаве пълната безпомощност и неучастие на мъртвия човек в акта на спасението.
Само Бог, по Своята суверенна воля и по Своето суверенно решение, дава спасение на тези , които е предузнал преди сътворението на света.
За справка по въпроса за преузнанието и предопределението за спасение – Ефесяни гл.1:1-14. Това не е калвиново учение , това го пише в Библията.
Ако си спомням добре споменатият текст от Ефесяни гл.1:1-14 говори не за спасение а за осиновление. Предузнаването за осиновление е библейско учение. Всички вече спасени са и предузнати за осиновление. Това е което Библията казва. Калвин говори за предузнаване за спасение – това определено не е библейско учение.
Арминий се аргументира много добре срещу тези, които казват, че падението се е случило по необходимост, чрез Божия декрет и че Бог го е постановил и определил със сигурност да се случи. Тогава Бог не е такъв, какъвто се разкрива в Исус Христос, нито е съвършено добър. Тогава вината е насочена към Бога. Тогава се оказва, че има и тъмна страна в Бога. На супралапсарианството (според което Бог постановява кой ще бъде спасен и кой осъден, още преди сътворяването и падението), Арминий отговаря, че “няма рационални същества, които да са били създадени от Бога с това намерение, да бъдат осъдени. . . понеже това би било несправедливо.” Подобна доктрина приписва на Бога план, който е “по-зъл от плана, който дори самият дявол би могъл да измисли чрез максимално нечестивия си ум.”
Какво може да бъде по-безчестно и по-недостойно за Бога, от това да Го превърнем в автор на греха, който е толкова несъвместим с Неговата святост, който Той строго забранява и заплашва с наказание не по-малко от вечни мъки? Със сигурност това е толкова чудовищно, че дори само върху това да размислим би било достатъчно за да възспре всички, които са загрижени за Божията слава, от това да приемат подобна груба и непристойна доктрина.
За да се стигне до това заключение: ?…Ако си спомням добре споменатият текст от Ефесяни гл.1:1-14 говори не за спасение а за осиновление. Предузнаването за осиновление е библейско учение. Всички вече спасени са и предузнати за осиновление…“ библейския текст трябва да бъде буквално „изнасилен“.
В текста , който беше обект за размисъл, който трябва да бъде прочетен внимателно , а не цитиран по памет последните думи на ап. Павел са:
: 13. В Него и вие, като чухте словото на истината – благовестието на вашето спасение – и като повярвахте в Него, бяхте запечатани със Светия Дух на обещанието,
14. който е залог за нашето наследство, докато бъде изкупено притежанието на Бога за похвала на Неговата слава.
Ако някой счита , че вярата в Благовестието, за която говори ст.13, не е достатъчно основание за спасение , то той трябва да започне отново да чете Библията.
В този текст се говори тъкмо за Божият път за спасение на грешните хора по Своята суверенна воля чрез предузнание и предопределение за спасение.
В друг контекст ап. Павел казва съвсем същото като казаното в Еф.гл.1:1-14.
Четем го тук:
Римляни 8:28-30
28. Но знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога, КОИТО СА ПРИЗОВАНИ ПО НЕГОВОТО НАМЕРЕНИЕ -(бел.а – а не по своята „суверенна“ свободна воля)
29. Защото, които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя;
30. които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави.
Сега остава да чуем ,че тук не става въпрос за спасението натези хора , а за тяхната прослава.
Учението на Яков Арминий (род. Гармензен) е отхвърлено от реформаторите като сектанско и небиблейско на реформаторския синод в Дордрехт от 1618—1619г.
Учението на Арминий няма нищо общо с класическото реформаторско учение , уповаващо се на Евангелията , ап. Павел , Августин , Мартин Лутер , Жан Калвин , Улрих Цвингли по един основен въпрос: Божият абсолютен суверенитет!
Днес учението на Арминий е все по-разпространено , защото подхожда напълно на философския дух на времето.Хуманизмът , вплетен в постмодернизма, иска да вкара човека като активен фактор в Божият план за спасение. Токова учение обаче никъде не може да бъде намерено във Библията.
За начинаещите с темата за „свободната воля на човека“ имам предложение:
1.Вземете Библията.
2.Вземете конкорданс към нея.
3.Вземете интерлинеарен превод с номерацията на думите по Стронг.
4.Вземете гръцко-български библейски речник с тази номерация.
5.Четете и си отбелязвайте всяко място , където се говори за „свободна човешка воля“.
6.Четете и си отбелязвайте ОТДЕЛНО стиховете, в които намирате думата „Божия воля,воля на Богау пр.“ във Библията.
7.Сравнете списъка от т. 5 с този от т.6.
8.Споделете в цифри с нас във форума какво намерихте в библейския текст.
Всичко това е полезно, за да няма глупави изказвания от сорта „това или онова учение е небиблейско“, а тези изказвания никак да не могат да бъдат обосновани с Библията.
Лъчо тук за какво според теб пише че сме предопределени?
„като ни е предопределил да Му бъдем осиновени
чрез Исуса Христа, по благоволението на Своята воля“
(Еф. 1:5)
Правилната ексегеза на един библейски текст изисква неговото разглеждане в контекст. Също така текста е ограничен от перикопа си -не по-голям , но не и по-малък.Един стих от текста не е достатъчен , за да се извадят богословските принципи на библейския автор и на тяхна основа да се построи моста към етическото им приложение в съвремието на християнина от 21в.
Темата на Посланието до Ефесяните(по-скоро до Лаодикия) е Божият план и действие с църквата. По мое мнение той съдържа разкриване на Божието дело за събиране на църквата, нейната вътрешна същност като един универсален, от езичници и юдеи, народ, събран за спасение чрез вяра към Исус Христос в Божие семейство.Описана е функционалната структура на служенията, дадени чрез дарбите от Бог, както и целта на тяхното прилагане в Църквата. Описани са основните принципи на взаимоотношения и поведение на църквата в личния, семейния и социален живот на нейните членове.Описан е Божият план с Църквата в борбата срещу противника на Бога и на църквата – как , с какви средства и с какъв успех трябва да се води тази борба.
В текстът , който отново се поставя на дискусия, перикопа е 1:1-14.В най-общ, но последователно, стъпаловидно описан план в текста е разказано за Божието действие , водещо до спасение, т.е.изпълване и запечатване със Святия Дух на вярващите в Исус Христос.Това е фундамента на църквата.
Посоченият текст от гл.1ст.5 е част от въведението към посланието. Този единствен стих е крайно недостатъчен , за да се обхване предмета и изказването на текста и да можем да опредлим темата и целта на текста.
Огледалната страна на този текст е текста от гл.2:1-10, където на преден план е описано състоянието и промените , които настъпват с мъртвия човек, когото Бог „по благоволението на Своята воля -цит. 1:5“, спасява заради Своята милост и поради голямата Си любов, по благодат. Новият елемент тук е ст.10-описанието на целта , която Бог има с живота на спасения човек.
Осиновяването, за което няколко пъти става въпрос, е съставен елемент от възстановяването на взаимоотношенията на спасения човек с Бога. Той не е нито единствен, нито краен елемент. Други елементи на този процес са оправданието, освещаването , прославянето. Крайния е прославянето на спасените хора(виж Рим.8:28-30)
За по-добра информация по този въпрос препоръчвам книгата Милърд Ериксон „Християнско богословие“ , където елементите на спасението са доста добре разгледани от библейска гледна точка.
Отговорът ти е философски и хуманистичен но не и библейски.
Аз ти зададох много прост библейски въпрос. Отговори:
Тук за какво според теб пише че сме предопределени?
„като ни е предопределил да Му бъдем осиновени
чрез Исуса Христа, по благоволението на Своята воля“
(Еф. 1:5)
Мисля , че разговора е безсмислен , когато методиката на библейската ексегеза , която се изучава на най-просто ниво в семинарни курсове е описана като „философия и хуманизъм“. Особенно , когато човек не знае какво точно значат двете думи, след като ги употребява без връзка с темата…
Не е възможно да гледаш през ключовата дупка(един единствен стих ) и да говориш за хоризонта (библейското богословие на текста).
Има един подходящ към случая стих в Осия 4:6 – препоръчвам го.
Щом вярваш в предопределението значи си пълен калвинист. Манчев само философства, а отговорът на въпроса е очебиен.
Калвинизмът навлиза в България най-вече от хора които са имигрирали преди няколко години на запад. Там не са открили петдесятни църкви пълни със Светия дух и библейското учение и са се присъденили към лутерански и презвитерски където са им промили ума.
Има една такава подобна госпожа която се пише на калвинистка в блога си. Божията любов или Божието слово не си спомням вече как се казваше. Като я попиташ какво е ТУЛИП мига на парцали но иначе е калвинистка като драгия Манчев.
Манчев говори всичко друго освен Библията. А тя ясно казва още в началото че сме Павел казва че сме предопределени не за спасение, а за обновление. Павел не е обобщил още в контекста че да гледаме контекст. Казва го в самото начало като аксиома. Не е нужен контекст или обосновка. Няма философски и дилетантски обяснение.
Спасението са предопределени за осиновление и толкоз. Също и в Римляните спасението са предопределени да бъдат съобразно Сина. Павел го казва, но явно Манчев не вярва на Павел пък камо ли на божието слово.
Нека малко да се посмее над това изказване:
“ …Не е нужен контекст или обосновка…“ , още и това“…Калвинизмът навлиза в България най-вече от хора които … са се присъденили към лутерански и презвитерски…“.
Бедни ми човече, ставаш все по-смешен с изказванията си.
Можем да ти оставим за твоя привилегия това, че си противоречиш – един път говориш, че в текста става въпрос за „предопределение за осиновяване“, а в последния си пост говориш за „предопределение за обновление“…
Колкото малко познаваш богословието , което се опитах да ти обясня , толкова малко познаваш и еклесиологията.
Лутеранските и презвитерианските църкви , за които пишеш с открито пренебрежение , днес НЕ следват идеите КАЛВИНИЗМА!!
Злобата , глупостта и самовлюбеността не са най-добрия път към истината!
Надявам се, че не приемаш това като философия и хуманизъм , а като добър съвет към теб…
Калвинистите често атакуват основните арминиански учения, като казват, че те се базират по-скоро на философии, отколкото на Божието Слово. В третата си реч, Арминий, основателят на арминианството, внимателно обяснява ролята на божественото откровение и Писанието, в неговата теология. Според него, единствената надежда на човечеството за истинско познание за Бога се крие в божественото откровение: “Всички наши надежди . . . за постигане на богословски знания се намират в божественото откровение, понеже Бог не може да бъде познат, освен когато Сам разкрие Себе Си, както не може да има друг път към Него, освен чрез Самият Него.” А къде Бог е разкрил Себе Си? Първо и преди всичко в Исус Христос, който се разкрива чрез Писанието. Писанието, от своя страна, е уникално произведение на Светия Дух.
Манчев нито съм смешен, нито беден, нито човече. Тези определения си ги налагай върху себе си и хората около теб.
Аз просто те оборих с твоите собствени библейските аргументи и то от Библията и на теб не ти остава нищо друго освен да многознайстваш като коментираш личността ми а не библейските аргументи които представям.
Обаче ти не ме познаваш лично така че тези ти коментари не струват и петак. Толкова струват и коментарите ти по богословие което явно също не познаваш. Дори няма да се впускам в дълбочината на заветното богословие, където според определенията с които ме нарече и по начина по който подхождаш ти сам се осъди и подложи под проклетията на закона.
Когато Павел говори за предопределение в Ефесяните той е в самото начало на посланието си т.е. преди да има какъвто и да е контекст или връзка с останалата част от текста. С тезата в ст. 5 той постулира преди да контекстуализира. С други думи, Павел използва постулата на ст. 5 за да изгради контекста на каквото има да каже по-късно. Така че ст. 5 изгражда контекста, а не контекста тезата. Търсейки контекст толкова рано в изложението на Павел Манчев търси под вола теле.
Няма никакво противоречие в Ефесяни казва че сме предoпредели да сме осиновени, а в Римляни да сме съобразни с образа на Неговия Син. И двете се отнасят за осиновление а не за спасение. Чети си Библията малко по-внимателно за да можеш да следиш дискусията.
Ето стиховете които ти самият цитира. Връщам ти ги отново със същия въпрос на който не искаш да отговориш. За какво предопределение става дума тук според теб:
Ефесяни 1:5 като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос, по благоволението на Своята воля,
Римляни 8:29 Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син
Отговори внимателно, защото ако пак не отговориш и почнеш да го усукваш с философиите си или коментари за мен и колко съм бил невеж означава че ти си само един еретик.
Когато четем Библията виждаме като нейна водеща тема Божията универсална любов и желание всички хора да се спасят и да влязат в царството. Не „латентен хуманизъм,” а пасажи като 1 Тимотей 2:4; 2 Петър 3:9 и Езекиил 33:11 (да не споменавам Йоан 3:16-17!) ни убеждават, че Бог не изключва никого от Своята любов и вечно общение поради някакво тайно предопределение и тайнствен контрол. Не модерната философия, но пасажи като Лука 6:47 и 9:24, Деяния 7:51 и Откровение 22:7 ни убеждават, че на хората им е бил даден ужасяващия дар на свободата да приемат или да отхвърлят Божията спасителна благодат и дара на Светия Дух. Следователно нито едно от тези неща не води към ограничаване на Божия суверенитет или към изработване на спасението чрез заслуги свързани с човешки усилия.
Арминианите понякога са шокирани от очевидно умишленото невежество на някои калвинисти, както и слепотата им към двойните стандарти, които използват в своите критики към арминианството. Често те отбелязват недостатъци в арминианството, като пренебрегват недостатъците в собствената си система, или ги приписват на парадокси, а след това правят всичко възможно да смекчат парадоксите – нещо, за което критикуват арминианите. Но арминианите биха се радвали, ако техните калвинистки критици просто признаят, че движещият мотив на арминианството не е вярата в свободната воля, но посвещението към Божията доброта. Всеки честен прочит на Арминий или на някой от неговите верни последователи ще покаже, че това е така.
Типичното калвинистко обяснение гласи, че Бог оттеглил моралната сила, необходима на Адам и Ева, да избегнат греха, така че, техният бунт бил неизбежен, без Бог всъщност да ги кара да съгрешат. Едвин Палмър, един много известен калвинист, твърди, че Бог постановява греха и неверието без да го желае. Бог не се наслаждава в греха и неверието, въпреки че ги постановява и вкарва в действие. Заедно с Палмър, Манчев явно започнаха да осъзнават логическите затруднения при подобни твърдения!
Дискусията от повечето коментатори тук се води компетентно и ползотворно. Само кой пак се мъчи да надскочи себе си, но би трябвало да разбере най-сетне, че в богословските теми не се вписва. За това не му е виновно ВЕБИ, а нивото, което има в обкръжението си. Той дори не осъзнава колко са затънали повечето конгрешани в дебрите на калвинизма.
Тъй че една добра богословска дискусия не е „търсене на теле под вол“, а опит за изясняване на позиции. Иначе би трябвало да отречем заслугите на дебатиращите в историята на богословието от времето на ап. Павел до ден днешен и да оставим благовестието в ръцете на дилетанти, които правят само повърхностни „литературни“ разбори на библейски пасажи. Без мисъл, без екзегетика, без систематичност.
Арминианството започва с Божията доброта и завършва с утвърждаване на свободната воля. Последното е следствие от първото, а първото се основава на божествено откровение. Бог разкрива Себе Си като безусловно и недвусмислено добър, което не изключва справедливост и гневно възмездие. Изключва се само възможността Бог да греши, да подтиква другите към грях, или Сам Той да е причинител на греха.
Г-н Манчев струва ми се че сте един и същ човек, но трябва да се съглася с г-н Гeоргиев че той ви говори словото а вие само го плювате. Прочетете внимателно статията която ви обяснява за ранния и късния Лутер, едно развитие видно в доста богослови. Тогава ще разберете че хипер калвинизъма който изповядвате не е присъщ на реформацията. Това поне е моето разбиране по статията, докато това което пишете наистина няма нищо общо с нея. Простете ми за директния тон но виждам че сте млади момчета и търсите истината. Нека дискутираме написаното от автора а не собствените ви мисловни лутания.
„Един водещ калвинистки богослов и апологет, който публично описва арминианите като “едва-едва християни” казва, че единствената алтернатива на калвинизма (Божествения детерминизъм) е атеизма!“
Що за крайна глупост е това?
Защо арминианите се противопоставят на идеята, че Бог контролира човешките решения и действия чрез Своята постановяваща сила?
Първо, нека ясно покажем кои не са причините арминианите да се противопоставят на тази детерминистична вяра. Със сигурност не е понеже те са очаровани от някакво съвременно посвещение към хуманистичната свобода. Имало е арминиани и преди възхода на модерността (и Просвещението), както е имало и не-компатибилистични вярващи в свободната воля много преди
Искам да ви обърна вниманието към един друг водещ калвинистки богослов и апологет Пол Уошър. Благодаря на Иван за изобличението на блогерките и групита които ги превеждат и разпространяват на български. Прекрасните му видео и аудио поучения който парадират за святост и библейска истина но не са нищо повече от ЕРЕСИ
В продължение на няколко години бях голям фен и последовател /ученик на Пол Уошър. Мислех го за божи лидер, реформатор и истински мисионер. Докато разбрах че е довел повече хора към лъжеученията на калвинизма от Макартър, Пайпър, Спроул и Джеймс Уайт взети заедно. Калвинизма ще доведе много хора до унищожаване на душите им защото не е фокусиран в Христос а в човека. Той е себично и легалистическо християнство
Уошър твърди че до реформацията цялата църква е била в духовно затъмнение и просто не е имало истинска църква. Той проповядва че има някои хора „избрани или избраните“ от Бог от начало да бъдат спасени и обновени за да могат да повярват в Христа. Уошър кава тези „християни“ да вярват (от неговото проповядване), че те могат да „мразя“ греха докато го практикуват всеки ден!
Една от проповедите му е озаглавена „Обявявам война на молитвата на грешника“! Във видео записа Уошър твърди, че молитвата на грешника е изпратил повече хора в ада дори от дявола. С една крайност се отнасят към молитвата на грешника като „идолопоклонството на решителността”
Както Рей Комфорт, Джон Макартър, Пат Робъртсън, Кърк Камерън и безброй други лъжепророци като тях Пол Уошър проповядва една ужасна ерес наречена „Господстващо спасение”. Те са всички еретични калвинисти. Господсващото спасението е вратичка подход към католическата доктрина за спасение.
Истината е, че един изгубен човек (невярващ) трябва да направи лично решение да се доверите на Исус Христос като свой Спасител. Бог няма да принуди или убеждения или вяра при никого. Спасението е дар от Бога, за да бъде взето, само само по благодат чрез вяра само в Исус Христос сам. (Ефесяни 2: 8-9)
Интересно не знаех това за Пол Уошър но е типично за калвинистите. Единствената основна разлика между доктрината на Арминий за Бога и тази на Калвин, е, че Арминий отхвърля номиналистичния волунтаризъм (своеволие), който според Арминий прави Божията свобода по отношение на творението – своеволна и тиранична. Номиналистичният волунтаризъм гледа на Бога като на абсолютно свободен да използва силата Си по всякакъв начин, без да се ограничава от Своя характер. Арминий основава цялото си богословие на метафизичния реализъм, че “Бог не е добър, понеже със свободната Си воля е решил да бъде такъв, а понеже е такъв по природа.”
За калвинистите, това може да изглежда все едно, че Бог се ограничава по този начин, но за Арминий и последователите му, това означава единствено, че добротата на Бога е толкова основополагаща за Неговото естество, колкото и силата Му. Арминий мисли, че калвинизмът ограничава Бога, като прави света необходимост за себе възхвалата на Бога: “Съвършеният Бог на волунтаризма ‘има нужда’ от някакво творение, над което да бъде суверен, точно както Богът на иманентността ‘има нужда’ от творение, в което да присъства.”
Затова и умът на Реформацията Филип Меланхтон пише: „Ако се спасяваме единствено чрез вяра в Исус Христос, какъв е произходът на тази вяра? Дали е предопределен дар от Бога, да избере само определени хора, или е някаква мярка на свободна воля и избор от страна на човека???
Г-н Мариян Георгиев, много удачно се позовавате на Филип меланхтон по тази тема. В „За християнското учение“ той говори пространно за „Вечното предопределение и осъждане“ (гл. XV). За отбелязване е, че Меланхтон се спира на тази проблематика след като е говорил за неучастието на „добрите дела“ в спасителния процес. Разбира се, Меланхтон извежда концепциите си от различни библейски пасажи, което доказва библейското му мислене, но ще цитирам само един негов извод: „Не би трябвало да извеждаме идеи за Божията воля извън Неговото Слово. Изборът за вечно спасение не е въз основа на Закона, а заради Христа чрез вяра… Имаме прощение на греховете си, Св. Дух и вечно спасение заради Господ Исус Христос, вследствие благодатта, чрез вяра и така също биваме предопределени за вечно блаженство заради Господ Исус Христос, вследствие благодатта, без никаква заслуга от наша страна и не поради Закона“. Следователно, от една страна, Меланхтон (и реформаторското учение като цяло) отхвърлят всяко юдействащо тежнение към ролята на законност, а от друга страна, Христос е посочен като единственият важен резултат от Божието предопределение. Вярата в Христа обаче е резултат от човешкия избор. Човек може да повярва или да не повярва, но не че един е „предопределен“ за повярване, а друг – за отхвърляне на вярата.
Калвинисткото разбиране за „предопределеност“ към вяра или неверие, към спасение или изгубване на спасението, не почива на библейски текстове. У нас такива възгледи налагат хора, които не са запознати с реформаторското учение по темата и най-вече – на Меланхтон.
Хипер калвинизъма който изповядвате не е присъщ на Реформацията!
Г-н Грозев, за ЧИЙ „хиперкалвинизъм“ споменавате?