РАЗПЯТИЕ

Доний К. Донев

Защото словото на кръста е безумие за тези, които погиват;
а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила.
1 Коринтяни 1:18 (Нов български превод)

За всеки християнин думата „разпятие” има ултимативно значение: спасение. Но спасението чрез Христовата смърт на кръста носи повече от едно значение. То е изпълнение на пророчествата за Месия, доказващо Божето суверено присъствие в драмата на човешката история и безпрецедентен политически манифест за силата на вярата.

Практиката за разпъване на кръст води начало от асирийския цар Шалманезер (9 в. пр. Хр.) като наказание за престъпници, при което осъдените са намушквани на кол, разпъване на кръст, и още живи издигани на високо, за да бъдат видени от тълпата. Подобна практика е практикувана и с пленниците на завладени градове, чиито тела били разпъвани по стените на града като символ на асирийската сила. Това публично наказание има за цел не толкова, за да покаже жестокост, колкото да всее страх у всеки който би дръзнал да се противопостави на волята властващите. Ефективността на този метод за контрол се състои не в причиняването на смъртта, а в изтезанията и агонията които я предшестват.

След падането на Асирия, практиката продължава във Вавилон, където през 552 г. пр. Хр. по заповед на цар Дарий са разпънати 3000 политически противника на империята. При завладяването на остров Тир през 332 г. пр. Хр., Александър Велики убива над 10000 от неговите жители, а оцелелите 2000 разпъва на кръстове, поставени върху каменен мост, построен навътре в морето специално за целта. До възникването на Римската империя, смъртта чрез разпъване носи със себе си не само мъчителното умиране на кръста, но страшното послание на всемогъщата империя, чиято силата може да пречупи на кръст всеки човек и всяка нация.

През 71 г. пр Хр, след неуспешния робски бунт, 6000 пленници от войската на Спартак са разпънати по пътя от Капула до Рим. До това време империята е превърнала практиката на кръсторазпъване в наука за изтезание. Въведени са два вида кръстове: тау (наречен така заради приликата с палео-еврейската буква тав, приличаща на кръст с формата на буквата Х) и латински (класическа форма на кръст). Осъдените са принудени да носят широката горна талпа на гърба си по улиците до мястото на разпятие, като символ на надмощието на империята и нищожеството на личността. Целейки бавна и мъчителна смърт, римските войници бичуват жертвата с камшик от кожени върви, чиито краища завършват с парчета метал, кост и стъкло. Всеки удар се забива в плътта и раздират кожата до месо. Тялото остава без достатъчно кръв за да подържа органите. Ударите натъртват белите дробове и бавно и мъчително спират дишането. Картината е брутална. Мъчението пълно.

В това състояние тялото е приковано към кръст от груби, дървени талпи, с 15 см. гвоздеи, забити в дланите и стъпалата, след което бавно и мъчително е издигнато във въздуха. В някои случаи разпънатият е прикован с главата надолу.  Жените са поставяни с лице към кръста. Смъртта настъпва в период от 3-4 часа до 3-4 дни. Нито зловещата картина на пречупено и прикованото към дървеният кръст голо и обезобразено тяло, нито агонията на разпнатия могат да останат незабелязани от тълпата, която наблюдава екзекуцията. Престъпникът отдавна вече не е само престъпник. Той е жертва на имперската машина за мъчения.

Християнският апологет Тертулиян пише, че именно в това се състои „специалната жестокост на кръста”. Римският историк Цицерон го нарича „насилствено и безпардонно наказание”, а Йосиф Флавий го описва като „най-жалката смърт”. Но за всемогъщият Рим, разпятието е пример за наказание, което носи грозното послание на терор и смърт за онзи, който си позволи да наруши реда, мира и начина на живот, основан от езическата държава. Всеки, който се опълчи срещу империята, умира така …

В началото на първи век, за да спре масовите въстания в Юдея след смъртта на Ирод, римският легатът на Сирия – Варий, разпъва на кръст над 2000 евреи.

Историята, разказана от очевидците, става част от легендарния епос на Израел и е неминуемо чута от самият Исус Христос. Но Той вече знае, че такава ще бъде неговата смърт. Така повеляват пророчествата. Така трябва да умре истинският Месия.

Четиримата евангелисти описват в детайли осъждането и разпъването на Христос. Фарисеите, нямащи друг начин да Го спрат, освен чрез това да го убият. Предателят Юда получил своята заплата, а с нея и своята вечна присъда. Синедрионският съд, в който свидетелите не могат да намерят съгласие. Понтий Пилат, измиващ ръце пред разярената тълпа, не успял да намери вина в Него. Бичуването от войниците.  Разделянето на дрехите Му. Венецът от тръни. И последните стъпки към Голгота под тежестта на кръста.

По тясната ерусалимска улица личат следите от кръвта Му. Тълпата от хора бавно се стича през портата към хълма извън Йерусалим. Онези, които са близо, виждат покритото с кръв тяло, държано върху грубия дървен кръст от римските войници. А по-далечните, които не мога да Го видят, чуват ударите на чука по гвоздеите, раздиращи плътта. И след всеки удар вик, след вик, след вик …

Римските войници се изправят. Тълпата затихва. Въжетата около кръста са опънати до краен предел. Дървото бавно се вклинява в пресния изкоп, докато удари в дъното и кръстът застава изправен. А на него, разпъната между небето и земята, е прикована причината за нашата вяра, изворът на нашето спасение, отреченият Месия, нараненият Изцелител, Царят, осъден от царете и Господ, убиван от господарите.

Ръцете и нозете му са приковани към кръста. Тръненият венец е впит в главата Му. Тялото Му е потно и кърваво, и голо. Кръвта Му се стича по грубото дърво на кръста и пада върху прясно изкопаната пръст в нозете на римските гардове. Защото така Бог трябва да умре за спасението на света.

Но от Своя кръст, през пресъхналите устни и с последния дъх на пречупеното до смърт тяло, Словото не спира да говори за вечността.

 „Отче, прости им”. „Още днес ще си в Рая”. „Жено ето сина ти”. „Лама савахтани”? „Жаден съм”. „Свърши се”. „Отче, в ръката Ти предавам духа Си”.

В тъмнината на деня завесата на храма се раздира, за да приобщи наранените, отхвърлените, бедните и безполезните към мястото на Неговото присъствие. И краят е само ново начало.

Пет от апостолите – Андрей, Вартоломей, Петър, Филип и Симон Зилот, умират от смърт на кръст като Христос. Хиляди от ранните християни са разпъвани на кръст край каменните пътищата на империята. Джон Фокс, в своята Книга на мъчениците, пише: „кръстове, отрова и глад са използвани навсякъде, за да разпръснат християните и всяко налично умение е използвано до край, за да изобрети мъчения срещу онези, които не са извършили никакво престъпление, освен това, че мислят различно от обречените на суеверие”. Кръстът се превръща от символ на мъчение в знак на мъченическа смърт и вярност към вярата.

През втори век анти-християнските аргументи, споменати от апологета Минуций Феликс в съчинението му „Октавий”, асоциират кръста с християнството. В началото на трети век, Климент Александрийски нарича кръста „знака Господен”, взаимствайки от апокрифното Евангелие на Варнава, а Тертулиян описва християните като „crucis religiosi” (лат. посветени на кръста). Киприян в „Свидетелства” и Лактантий в „Божествени повеления” разказват как знакът на кръста е поставен върху челата и гърдите на вярващите в защита срещу демони.

Но по-важното е това, че ранното Християнство издига кръста срещу империята, която разпъва на кръст. Историята не познава подобен прецедент и по-силен политически манифест. Символът на Римското надмощие става символ на Христовата вяра. И не толкова самият кръстен знак, а неговата символика с кръстната смърт и свръхестественото възкресение на Исус Христос.

Посланието на Ранната църква е повече от ясно. То е политически антипод, който твърди че езическата държава няма власт над Онзи, Който разпнат от държавата, възкръсва над смъртта, над ада, над всяка империя и над всеки властелин. Разпятието носи и социално послание, защото съди с правда, възстановявайки социалната справедливост. Там, при Кръста, болният оздравява, слепият вижда, куцият ходи, сиракът намира Отцовство, а бедният получава даром това, което богатият не може да купи с пари. То е неминуемо и икономическо послание, защото зависимият от робски труд Рим остава без роби. И как може държавата да пороби онези, които са били освободен при Кръста? Но най-вече, посланието на Кръста е духовно послание. Защото държавната власт е безсилна да разпъне онези, които са се съразпнали за вярата в Бога заедно със Сина Му.

Много вероятно е в началото на този век, светската държава отново да опита да даде пример за своята сила и власт, жестоко разпъвайки инакомислещи, инакоискащи и инаковярващи на кръста на своята законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Много вероятно е и да успее. Но това е само опит, неспособен да устои на изпита на времето и доказващ това:

Словото на кръста е сила която покорява всяка земна и неземна власт.
Защото Великден е празник на вярата, която побеждава с оръжията, използвани от враговете й и против самата нея.