Вениамин Пеев
Тази година се навършват 150 години от едно от най-известните библейски издания на български език – Цариградската Библия. За това значимо дело в епохата на Българското възраждане са писани немалко изследвания и са изказвани различни, често много противоположни оценки. Мненията на авторите се простират от хвалебствия до отрицания на нейното значение за родната ни книжнина през ХIХ в. Спори се от историческа, езиковедска или конфесионална гледна точка доколко това библейско издание е било необходимо и полезно за изстрадалия ни от чуждото владичество народ.[1] Не е ли било то плод на поредното чуждо по дух и религиозно влияние домогване до съкровената българска същност на вяра, традиции, култура? Не е ли било по-важно българите да четат и слушат възванията за освобождаване на народа и българската Църква от многовековния гнет? При наличието на толкова много нерешени социални, просветни, икономически и религиозни проблеми през ХIХ век – нима е било неотложно превеждането и разпространяването на Библията на разбираем за българите език? Хронологично погледнато, Българската православна църква решава по същото време най-напред проблема за своята църковна независимост от Гръцката патриаршия и едва няколко десетилетия по-късно пристъпва към превода на Библията на съвременен български език. Защо протестантските мисии по българските земи се ангажират толкова енергично със задачата да подсигурят в големи тиражи новобългарските преводи на Новия завет[2] и цялата Библия[3], като се има предвид обстоятелството, че създаването на протестантски общности в Северна и Южна България не е било масово явление?
За да отговорим на тези и други подобни въпроси, е нужно да изясним каква е била религиозната политика на първите протестантски мисии, действали активно по българските земи от началото на ХIХ в. Голяма част от днешните протестантски изследователи на темата за превода на Библията на български език, осъществен от д-р Илайъс Ригс, д-р Албърт Лонг, Петко Славейков и Христодул Костович Сичан-Николов, се спират преди всичко на хронологията на това голямо дело.[4] Посочват се няколко предварителни издания на преводи най-напред на Новия завет, направени от православни книжовници със съдействието на Британското библейско дружество.[5] Хронологичният подход обаче съвсем не е достатъчен, за да покаже доколко издаването на части от Библията или на цялото Св. писание на български език е било значимо явление за българите от Възрожденската епоха. Данните за това кой, кога и какво е направил в случая, отдавна са известни на историци, езиковеди, литератори и богослови, затова не е нужно да се спираме тук на тях в детайли. Много по-важно според нас е да се подчертае защо представителите на Американския мисионерски борд се заемат с тази трудна за изпълнение инициатива. Какви са били техните очаквания по българските земи? Изпълнени ли са били първоначално очертаните от тях цели, или не?
Трябва да кажем, че мисионерите от Американския борд идват на Балканския полуостров с ясно очертана стратегия и добре организиран план за действия. Подготовката за преводаческата дейност и действителното издаване на Библията на понятен български език отнема няколко десетилетия внимателно проучване на политическата обстановка, културните особености, езика и религиозната възприемчивост на българите. Д-р Уилям Хол-младши отбелязва съвсем правилно, че мисионерите са имали „отдавна подготвян план за пряка работа сред българите”[6]. Този план включвал богата и разнообразна информация както за положителните, така и за отрицателните предпоставки в целия регион за успешна евангелизаторска дейност. Не е за пренебрегване обстоятелството, че д-р Илайъс Ригс[7] черпи насърчителни сведения от представителя на Британското и международно библейско дружество Бенджамин Баркър, който проучва възможността да се издаде първоначално Новият завет на понятно за мнозина българско наречие. Такъв стратегически ход е характерен още за Реформаторската епоха, когато Лутер превежда сам новозаветния текст в крепостта Вартбург за около два месеца и половина, но не разчита единствено на своите познания за библейските езици и родното си наречие. По време на скоростната си преводаческа работа реформаторът се допитва не само до експерти по новозаветния вариант на гръцки език койне, но и до местни хора – бюргери, търговци, селяни, мулетари, строители. Този подход, който е характерен за протестантското схващане за езика на библейския превод, основаващ се на говоримо наречие в съответния регион, се прилага и през следващите столетия и е възприет от Британското библейско дружество за валиден във всяка една страна. Така можем да обясним старателната предварителна работа на чуждестранните мисионери, свързана с изучаването на различните български наречия и консултации с видни книжовници като Неофит Рилски, К. Фотинов, Христодул Костович Сичан-Николов и П. Р. Славейков, преди да вземат окончателното решение за езика на българския превод. Така в процеса на подготовка Ригс се убеждава, че правилният избор за езика на Библията е източното или „тракийското наречие”.[8] До този важен тактически ход американецът достига след продължителна обиколка със своя колега Байингтън по земите, населени с българи, по време на която двамата мисионери се съветват с представители на тогавашната интелигенция – учители и книжовници. Постепенно надделява убеждението, че източният български диалект е по-перспективен от западния.
Напълно логично е, че инициаторите за библейски превод на български език ще се опитат да приготвят най-напред Новия завет, преди да организират превода на Стария. След няколко неуспешни опита за издания на Новия завет или части от него, направени по инициатива на Британското библейско дружество и със съдействието на търновския митрополит Иларион Мъдри[9], най-сетне чуждестранните издатели попадат на подходящия преводач, който може да се справи успешно с поставената му задача. Ето защо през 1836 г. Британското библейско дружество отново се обръща към митрополит Иларион, който препоръчва като най-подходящ за това дело йеромонах Неофит Рилски (ок. 1793–1881).[10] Отец Неофит и пълномощникът на британците Бенджамин Баркър подписват договор за превод на четирите Евангелия и Деяния апостолски (март 1836 г.). В договора изрично е отбелязано, че езикът не трябва да бъде църковнославянски, а говорим за местното население. Под това определение чуждестранните мисионери са разбирали западнобългарския говор. Въпреки опитите на Цариградската патриаршия да осуети превода на о. Неофи,[11] ентусиазираният книжовник успява да завърши превода на целия Нов завет и да го предаде на издателите. Работата по отпечатването се осъществява в арменската печатница на Ант. Дамиана в Смирна, която получава славянски букви със съдействието на Баркър. В ролята си на надзорник на изданието влиза Константин Фотинов, който е натоварен по-късно от Библейското дружество и с първия превод на Стария завет. Отначало Евангелията и Деянията излизат в отделни свезки (1838–9 г.), а пълното издание на Новия завет се появява на бял свят през 1840 г., т.е. три десетилетия преди издаването на целия библейски текст на български език. Този превод на Новия завет жъне забележителен успех сред българските читатели, за което свидетелства петкратното му преиздаване през следващото десетилетие.[12] Пълният превод на Новия завет се оказва удачен тактически ход на чуждестранните мисионери и съвсем оправдано предизвиква голям интерес сред българското население.[13] Мисионерът Ригс е много насърчен от положителния отклик на българите и у него назрява идеята за по-целенасочена подготовка за изучаване на езика, културата и религиозната нагласа на българското население. От съществено значение са положителните впечатления на Ригс от местните хора, каквито добиват и други американски мисионери в резултат от преките си контакти и които изразяват чрез различни свои публикации. Сайръс Хамлин (1811–1900)[14], който е автор на обемистия пътепис Сред турците (англ. Among the Turks), прави много ласкави оценки на българската природа, морала и обичаите на българите. За нас е ценно цитираното от него признание на много българи, които споделят с Хамлин потребността от просвета и християнска книжнина: „Нямаме никакви книги на нашия език и не ни се разрешава сами да си отпечатаме. Без литература сме, без училища и може да се каже, без език”. Ригс дотолкова взема присърце идеята да се помогне на българите с духовна книжнина, че сам започва да изучава езика и дори подготвя през 1844 г. кратка граматика на българската реч за английски говорещи студенти, за да бъдат по-полезни в мисионерската дейност. (…)
[1] Изследователката Диана Иванова основателно смята, че въпросът за новобългарските преводи на Библията в научната литература е „недостатъчно проучен”, при което авторите, писали по тази тема, обикновено се занимават с културно-исторически тези. Според нея липсват достатъчно обосновани лингвистични изследвания (Иванова, Д. За новобългарските библейски преводи. – В: Език и литература, бр. 5, 1992, 117).
[2] По данни на д-р Илайъс Ригс до началото на 90-те години на ХХ в. са били разпродадени около „сто хиляди тела” от превода на Неофит Рилски (Ригс, Е. Точността на българский превод на Святите писания”. – В: Зорница, ХV, 6, 10.II.1890. 21.
[3] Българският превод на цялата Библия за периода 1871–90 е бил разпродаден в „около петнадесет хиляди тела” (пак там).
[4] Вж. напр. Стойков, В. Уроци за днес от българската библейска преводна традиция от XIX век. Годишник на ВЕБИ, т. 5. С., ВЕБИ, 2011/2012. 309-332; Донев, Д. Българската протестантска Библия днес, пак там. 333-368; Василева, Е. Американската протестантска пропаганда в Османската империя и българите. – В: Християнство и култура, XVI, 8 (2018). 34-41.
[5] Става дума за изданията на Новия завет в превод на архимандрит Теодосий (1922 г.), П. Сапунов (1928 г.) и Неофит Рилски (1840 г.). Изданието на Неофит Рилски се смята за значително по-добро постижение от първите две.
[6] Хол, У. У. Пуритани на Балканите. С., Нов човек, 2008. 34.
[7] Missionary Herald, v. XXXVII, 287 (Хол, пос. м., бел 3).
[8] Хол, У. У. Цит. съч., 52-4.
[9] Вж. Христов, Хр. Протестантските мисии в България през XIX в. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски”. Т. XXVI, 3, 1976/7. С., СИ, 1981. 22-3.
[10] О. Неофит се ползва с доверието на търновския митрополит, който две години по-рано го е изпратил в Букурещ, за да се запознае с Бел-Ланкастъровата система за обучение (Шишманов, Ив. Нови студии из областта на българското възраждане. – В: Сб. БАН, XXI. С., 1926. 66; Христов, Хр. Цит. съч., 24).
[11] На 19 юли 1836 г. патриаршията изпраща до митрополит Иларион писмена забрана за преводаческата работа на о. Неофит, която обаче остава без последствие (Шишманов, Ив. Цит. съч. 66-7; Христов, Хр. Цит. съч.ь 25).
[12] Петте допълнителни издания за периода 1850–9 г. се осъществяват в различни градове – Смирна, Букурещ и Лондон (Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина 1806–1878. Т. I. С., 1957, № 5614; Христов, Хр. Цит. съч., 26).
[13] То е евтино и с това става достъпно за много българи.
[14] Американецът Сайръс Хамлин е основател на Бебекската семинария и директор на Робърт колеж (1863–1877).