Отношението на Църквата към съвременните култури, в контекста на междурелигиозния диалог

27.01.2015

02_Hristo_Pisarov[1]Архиепископ Христо Писаров

Едно от най-големите недоразумения за християнската мисъл е опита да се слеят две паралелни, жизнено важни, действия на Църквата, които могат да бъдат ясно исторически проследени – изясняването на доктрината на вярата и мисионерските методи, които използва за разпространението на вярата. Ако за изясняване на догмите Църквата проявява все по-голяма стерилност към Боговдъхновеното слово, което подвежда към затваряне периметъра на писанията в рамките на каноничните текстове, то мисионерската дейност на Църквата върви към отваряне на периметъра на влиянието на универсалния Логос върху различните личности, общности и култури. За съжаление много църкви, християнски мислители и лидери на различни християнски деноминации не осъзнават тази съществена разлика и внушават сериозни съмнения във формите на благовестие на римската катедра.

Особено за тревожни се смятат контактите на Папата с другите религии и организирането на общи молитвени събрания. За да обясним, че тези прояви не са отстъпление от повелите на Евангелието, а изпълнение на апостолските методи на разпространение на вярата, ще изясним разликите между благовестието като доктрина и благовестието като мисия.

Първият проблем на който ще се спрем е самото Евангелие, като културен и религиозен феномен. Неоспорим факт е, че християнството се заражда в регион и епоха на съжителство на различни култури. В Юдея, по времето на Христос, хората ползват латински, гръцки, арамейски и староеврейски. Извън пределите на Палестина синагогите прокарват активно идеите на прозелитизма, т.е. приобщават друговерци към юдаизма. Гръцкият превод на Танах (еврейската библия) е в широка употреба и повлиява върху евангелските текстове, които са написани също на гръцки, което значително затруднява връзката с автентичната еврейската религиозна традиция (безспорен е фактът, че, евангелистите и ап. Павел развиват тезите си по гръцките текстове на Стария Завет). Самият Христос в Матей 5:43 изгражда една от основните си проповеди, използвайки слова извън писмената рел. традиция на евреите: „Чули сте, че е било казано: „Обичай ближния си, а мрази неприятеля си“. Тези факти дават основание да се смята, че Евангелието се ражда в културна среда, която интерпретира некоректно еврейската писмена религиозна традиция, твърдение разпространено сред болшинството от равините и критиците на християнството.
За да запази разбирането на християнството, че връзката между Стария и Новия Завет е в самото откровение на Бога към човека, предимно протестантските общности положиха много усилия, през вековете, да изяснят неразривната връзка между каноничните текстове на Библията. Опитите да се отхвърли всяка човешка намеса и култура, извън автентичната религиозна еврейска традиция, доведе обаче до недоумение, защо Новият Завет като инспирирано слово Божие допуска слова и логически тези извън традициите на Танах? Примери за това са полемиката на Христос (виж Матей 5:43) Думите на ап. Павел на Аеропага, когато цитира езически автор Арат, или Клеант: ( виж Деян 17:28). Посланието му до Тит, където цитира Епименид (виж Тит 1:12), като отбелязва, че свидетелството е вярно. В основната си теза за връзката с Бога Павел ще ползва елинската дума съвест, която няма аналог в Стария Завет. Ап. Петър използва думата „хадес” за ад (виж Деян 2:27), явно заемка от езическата митология. Ап. Юда ще цитира апокрифната книга Енох (виж Юда 1: 14).

За да се избегне проблема за наличието на човешки елемент и то с езически, или апокрифен-съмнителен произход, трябва да приемем, че Бог в Библията ни открива два пътя за благовестие. Единият е Евангелието, като потвърждение на Божието обещание чрез прякото водителство на Бога, което е предмет на theologia inspirata (теология на Богооткровението). Вторият, като разкриване на универсалния характер на Евангелието и връзката му с всичко добро и полезно за човека, което е предмет на theologia naturalis (естествена теология). В първият случай се потвърждава Божието откровение дадено чрез еврейската религиозна традиция. Във вторият става ясно как Църквата ражда понятия и верови определения неприсъстващи в Библията, ярък пример за което е учението за Троицата. Трябва да отбележим, че това учение не е било възприето дълго време от много древни църкви, а в първите векове не е било предмет на размисли. В този смисъл theologia naturalis – естествена-та теология служи като понятиен инструмент за разкритието на Богооткровените истини на библейския текст. „Понеже от създанието на това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така щото, човеците остават без извинение.” (Римляни 1:20). Пример за придобиване на ясна визия чрез понятия и логически заключения от философията е как Логосът от Евангелието по Йоан се разкрива като Логос индиафетос – вътрешно Слово, Логос профорикос – произнесено Слово и Логос сперматикос- осеменяващо Слово. Тази конструкция на мисълта подпомага идейно Църквата в опитите да обясни авторитетността на Христос и Неговото учение. „Знаем още, че Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаваме истинния Бог; и ние сме в истинния, сиреч в Сина Му Исуса Христа. Това е истинският Бог и вечен живот.” (1 Йоаново 5:20).

В случая с благовестието, като начин на мирно общуване и възможност за приобщаване, по пътя на свободната воля и убеждение (основен принцип на апостолската църква), Римската катедра, в днешно време, се осланя първом на theologia inspirata (теология на Откровението), ползвайки недвусмисления текст при раждането на Христос: „Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение.” (Лука 2:14). Основният принцип на благовестието се оказва наличието на мирна среда и благоразположение между хората. В църковните среди тези предпоставки са наречени с термина иринизъм (Ирини-мир). Така Църквата в контакта с другите култури и религии създава условия за свободен избор в мирна среда (най-добрата среда) за прозелитизъм (приобщаване на хора с друга вяра). В случая с молитвените събрания с други религии, логиката на благовестието изхожда от принципите на theologia inspirata-мирна среща, отдаване Богу слава и прилагане всички възможни методи на theologia naturalis- „На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон, (при все че не съм без закон спрямо Христа), за да придобия тия, които нямат закон. На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася неколцина.” (1 Коринтяни 9:21-22) Нещо повече, в тези събрания може някой от друга култура и религия да прояви по-голяма вяра от благовестителя! Евангелието ясно ни показва как Иисус похвалва един езичник за вярата му: Мат.8:5-10
5.” А когато влезе в Капернаум, един стотник дойде при Него и Му се молеше, казвайки: 6. Господи, слугата ми лежи у дома парализиран, и много се мъчи. 7. Той му казва: Ще дойда и ще го изцеля. 8. Стотникът в отговор Му рече: Господи, не съм достоен да влезеш под стряхата ми; но кажи само една дума, и слугата ми ще оздравее. 9. Защото и аз съм подвластен човек и имам подчинени на мен войници; и казвам на тогова: Иди, и той отива; и на друг: Дойди, и той дохожда; а на слугата си: Стори това, и го струва. 10. Исус, като чу това, почуди се, и рече на ония, които идеха изподире: Истина ви казвам, нито в Израиля съм намерил толкова вяра.”

Явно в този текст не става въпрос за доктринална вяра, а за проявено доверие към определен човек, носител на дадени качества. Ако беше друго, несъмнено Словото щеше да ни разкрие детайли, около тази проявена вяра. В случая реагира сърцето на човека, като обяснява ап. Павел, чрез идеята за Закона написан в сърцето: Рим. 2: 11- 16 11. Понеже Бог не гледа на лице. 12. Защото тия, които са съгрешили без да имат закон, без закон ще и да погинат; и които са съгрешили под закон, под закона ще бъдат съдени. 13. Защото не законослушателите са праведни пред Бога; но законоизпълнителите ще бъдат оправдани, 14. (понеже, когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то, и без да имат закон, те сами са закон за себе си, 15. по това, че те показват действието на закона написано на сърцата им, на което свидетелствува и съвестта им, а помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават), 16. в деня, когато Бог чрез Исуса Христа ще съди тайните дела на човеците според моето благовестие.

От тук и произлиза основанието да сме в непрекъснат, мирен и активен диалог, защото той дава възможност за многообразно благовестие за възприемане предимствата на Евангелието. В логиката на тези неща Втори ватикански събор (1962-65) в документа Пастирска конституция за Църквата в съвременния свят – Gaudium et spes можем да прочетем: „Природата на мира 78. Мирът не е просто отсъствие на война, нито се свежда само до осигуряване на стабилно равновесие на вражеските сили, нито следствие на деспотично господство, а съвсем точно може да бъде определен като “дело на правдата” (Вж. Ис. 32:17). Той е плод на вписания ред в човешкото общество от неговия божествен Основател и трябва да бъде осъществен от хората, които горещо се стремят към все по-съвършена справедливост….. Подобен мир не може да бъде постигнат на земята, ако не се закриля благото на личността и хората не могат да обменят доверчиво и свободно своите душевни богатства и дарования. Твърдата воля да се уважават другите хора и народи, тяхното достойнство и усърдната практика на човешкото братство са абсолютно необходими за изграждането на мира. Така че мирът е плод и на любовта, която отива отвъд осигуреното от простата справедливост.

Земният мир, който се ражда от любовта към ближния е образ и следствие на Христовия мир, който изхожда от Бог Отец. Въплътеният Син, Княз на мира, действително помири всички хора с Бога чрез Своя Кръст и, възстановявайки всеобщото единство в един народ и в едно тяло, уби омразата в плътта Си и в славата на Своето възкресение разпространи Духа на любовта в сърцата на хората.

Затова всички християни настойчиво са призовани да растат “с истинска любов” (Еф. 4:15) и да се обединяват с хората, които искрено обичат мира, за да умоляват за него и да го установяват….
Съгласуване на човешката култура
и християнското обучение

62. Макар че Църквата е допринесла изключително много за развитието на културата, опитът все пак показва, че поради случайни основания съгласуването на културата и християнството не винаги се осъществява без затруднения.

Тези затруднения не са непременно в ущърб на вярата, дори могат да насърчават духа към по-старателно и задълбочено разбиране на вярата. Неотдавнашните изследвания и новите открития на науките, историята и философията действително пораждат нови проблеми с последици за самия живот и изискват нови изследвания дори от страна на богословите. Така че богословите са приканени, с уважение към методите и присъщите за богословската наука изисквания, постоянно да търсят по-подходящи начини за предаване на християнското учение на хората от своето време, защото едно е хранилището или самите истини на вярата, а съвсем друго – начинът на оповестяване на тези истини, като все пак се запазят значението и дълбокият им смисъл . В пастирската грижа следва достатъчно добре да се познават и да се използват не само принципите на богословието, но и откритията на светските науки, на първо място на психологията и социологията, така че верните също да бъдат отведени към един по-чист и по-зрял живот на вяра.”

На фона на този оптимистичен църковен текст, Новият Завет ни показва, че се случва хора на Духа, важни за Църквата, да не разбират смисъла на общуване и процесите на развитие на прозелитизма. Такъв е случаят с ап. Петър (виж Гал.2:11-13). Словото обаче ни показва, как Бог използва познанията на ап. Павел, за да го направи най-успешният мисионер на древната църква и да положи на здрави основи учението за Богочовечеството в Христа Иисуса, чрез метода на убеждението и свободното приемане на вярата.

В епохата на активно пътуване и общуване между хората, Църквата трябва да разбере уникалния си шанс за благовестие, чрез всички възможни форми, за да може по пътя на мира, а не на насилието и принудата, както е ставало през вековете, да благовести Евангелието. Не случайно Карл Войтила избра, навремето, името Йоан – Павел, защото то включваше именно двете фигури с най-голям принос за развитието на християнството-евангелист Йоан (основа на християнската теология) и ап. Павел (Основата на християнското мисионерство).

Tags: , , , , , ,

12 Responses to Отношението на Църквата към съвременните култури, в контекста на междурелигиозния диалог

  1. п-р Янко Добрев-Силистра on 28.01.2015 at 15:07

    Уважаеми архиепископ Христо Писаров,не виждам как ще вървим заедно в един път,след като сме противоположни в доктрините и практиките,нито сме на един дух.Освен това пътищата ни са в различни посоки.Няма как католици,протестанти,мюсюлмани,мормони,адвентисти,източноправославни,еховисти,мормони,източ-ните учения,петдесятни християни,сциентолози и останалите вярвания, да сме заедно.При все че е възможно всички гореизброени да се обедините,(вече е започнало това),ние,които сме кръстени в Святият Дух,и сме петдесятно вярващи,не можем да се включим в това,защото зад това обединение не стои Бог.“ Лука 2:14 Слава на Бога във висините, И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.“ Мир може да има само МЕЖДУ ЧОВЕЦИТЕ,В КОИТО Е БОЖИЕТО БЛАГОВОЛЕНИЕ.А защо Бог не благоволи в тази икуменическо-политическа организация…

  2. Миглена Петрова on 29.01.2015 at 6:58

    Едно от най-големите недоразумения в статията е, че приоритетът на Вярващите в Исус Христос е мирът между хората. Или че тази цел е поне на същото равнище, като целта на доктриналното Богословие.
    Не!
    Приоритетът и на доктриналната и на мисионерската дейности (които, не би трябвало да се разграничават) е мирът между БОГА И ХОРАТА.
    Мирът между хората е съпътстващ продукт на мира между Бога и хората, а не самостоятелна цел.

    Това беше само по същността на публикацията.

  3. Veniamin Peev on 29.01.2015 at 7:31

    Темата, която преосвещеният архиеп. Хр. Писаров разглежда тук,е изключително важна за нашата съвременност. Силно се надявам, че авторът ще се включи с някои допълнителни разяснения, за да се получи полезна дискусия.

    Например,как възприема авторът тезата на католическия богослов Карл Ранер за „анонимното християнство“, която оказва влияние върху римо-католическата мисионерска концепция след Втория ватикански събор?

    Мен малко ме смущава използваната от автора категория „универсален Логос“, защото силно ми напомня за Хераклитовото ѝ разбиране като „всеобщ Логос“, който обаче не може да се отъждестви с Йоановия Логос в неговия пролог към четвъртото евангелие.

    Етиката изисква дискусията да се осъществи с автора, а не независимо от него.

  4. Миглена Петрова on 29.01.2015 at 12:10

    Контактите на Папата с другите религии и организирането на общи молитвени събрания, са повод за тревога за самия папа и за институцията, която представлява, защото, според Словото Божие изпълняват Библейските пророчества, но са от противниковата страна на Бога.
    За останалите вярващи, това е само потвърждение на Словото и повод за радост поради все по-приближаващото Пришествие на нашия Господ.

    Нека разгледаме доказателствата, които се привеждат, за да се оправдае дейността на папата в тази насока.

    Нека се спрем на „първия проблем“ – Евангелието, като културен и религиозен феномен.
    Налице е преекспониране на културния контекст.
    Евангелието, на който и език да го споделим, в която и култура да го въведем, има една и съща спасяваща и освобождаваща сила. И този факт се доказва в историята вече 2000 години!
    Гръцкият превод на Танах може да носи белези на специфични гръцки изразни форми, но по смисъл, особено в същината си, не се различава от еврейския оригинал.
    Не е гръцкият превод, който затруднявал връзката на Новозаветните християнски текстове с „автентичната еврейска традиция“ (ако имате предвид не само Танах), а е необходимостта от нова, различна традиция, изградена въз основата на Танах, но вече със съвсем различен смисъл.
    (Отварям малка скоба за уточнение – Названието „Палестина“ не е съществувало нито по време на Исус, нито по време на първото разпрострастранение на Учението на Христос. Римляните дават това название на региона, едва след въстанието на Бар Кохба, след 135 година.)

    „… недоумение, защо Новият Завет като инспирирано слово Божие допуска слова и логически тези извън традициите на Танах?“

    Единственото недоумение е в предубедените умове, неразбиращи смисъла на Новия Завет. Ключът за разбиране е в думата „НОВ“. А Старият Завет съдържа в себе си зародиша и обещанието за Новия Завет. Приведените доказателства са изключително йезуитски, в нарицателния смисъл на думата и са плод на повърхностен и натуралистичен поглед върху Писанията.
    Това, че Исус изгражда основните Си тези в Матей 5, със слова, „извън писмената еврейска традиция“, изобщо не е доказателство, че културната среда е повлияла на зараждането на Евангелието!?!

    Тук внасяте малко объркване – привидно се разграничавате от равините и критиците на християнството, а същевременно използвате за доказателство техния аргумент.

    В Матей 5, 6 и 7, става въпрос за един Нов Закон, с много по-висок стандарт от детеводителя, Мойсеевия Закон. Закон, за който се говори в Еремия 31:31-33

    И това е само началото на възраженията по доказателствата.

  5. Миглена Петрова on 29.01.2015 at 12:32

    Доказателствата с използваните гръцки думи, дори не заслужават внимание. Връзката между каноничните Писания е неразривна и се състои в същината, в духа на Писанията, а не в конкретни букви, думи и изрази.
    И никакви културни, етнически, човешки, или езикови фактори не са повлияли върху формирането на Евангелието. То е разказ за Божието благоволение към хората, изразено в спасителното дело на Исус Христос на кръста!
    Може да има подходи за представяне на Евангелието, съобразени с културата, етноса, езика, или човешкия фактор, но всичко това не е нито добавило към, нито е отнело от Евангелието.
    Вие просто създавате изкуствено несъществуващ проблем, или най-малкото не сте вникнал в тезата за Неразривност на Писанията.

  6. Kiril Petkov on 29.01.2015 at 18:45

    „Може да има подходи за представяне на Евангелието, съобразени с културата, етноса, езика, или човешкия фактор, но всичко това не е нито добавило към, нито е отнело от Евангелието.” твърди г-жа Петрова обезсмисляйки цялото дело на св.св. Кирил и Методий, Уиклиф, Тиндeл, Лутер и тезисите на Реформация, Евангелието трябва да се превежда на матерния език защото имено методът променя посланието. Според логиката на г-жа Петрова, кръстоносните походи, хитлеровото богословие, и техния дериват социалното евангелие с нищо не са променили християнството. Вие сте гений на мисълта г-жо Петрова!

  7. Veniamin Peev on 30.01.2015 at 16:38

    Всъщност г-жа Петрова е изразила в досегашните си коментари по темата за връзката благовестие-култура една много ясна консервативно-протестантска позиция. Докато авторът архиеп. Хр. Писаров се придържа към плуралистичната линия на римо-католицизма след Втория ватикански събор, то консервативният протестантизъм и евангелизъм твърдят, че новозаветното учение НЕ МОЖЕ да се влияе от културните особености на даден народ. Следователно, г-жо Петрова, Вашата теза стои на основите на Лутер и тезисите на Реформацията. Който е запознат със становищата на Лутер, Меланхтон и Калвин, не може да твърди противното!
    Няма никаква богословска връзка между мисионерското дело на братята от Солун и предтечите на Реформацията Уиклиф и Тиндейл, да не говорим пък за самите реформатори.

  8. Hristo Pissarov on 03.02.2015 at 18:18

    По отношение на замисъла на самата статия идеята бе да се обяснят контактите с другите религии. В процеса на написване се появи необходимостта да се хвърли поглед и върху проблема за Боговдъхновеността в контекста на догмата за Богочовечеството. Човешкият елемент в писанията е налице и това е факт, който не може да не се признае. Дори загубването на оригиналите е човешко действие (дали е Божие?)! По-важният извод е, че се подценява културната среда, което е монофизитство по същество. В статията се извеждат две тенденции, които смятам си противоречат, ако не се разделят-канон и мисионерство. Но те в смисъла на догмата за Богочовечеството се поддържат парадоксално в зависимост и това е проследимо в Библията и историята на Църквата. След което извеждам тази зависимост в действията на римската църква. На въпросът на д-р Пеев за анонимното християнство: то разширява значително периметъра на разбирането на духовните феномени. В катехизиса и на православната църква се отчитат три вида кръщение-водно, кръвно и покайно. Волунтаристичното разбиране на християнството отрича третото. Да не реагираш е процес познат и в Евангелието, където Йоан гледа как пробождат Христос но не реагира. Твърде интровертен е бил, но това му помага да бъде свидетел на нещо което другите не са. Явно е, че човешкият елемент от Богочовечеството ни е слабо познат. И накрая: тази статия е да провокира мислене и вдъхновение, а не да се търси пристрастност. Извадете от нея името на папата и може би ще е по-ясна.

  9. Kiril Petkov on 05.02.2015 at 20:47

    Не мисля че църквата на епископ Писаров е част от световния съвет на църквите и затова не мога да приема изказването на Миглена Петрова за чиста монета. Християнството и културата са взаимнозависими, иначе нямаше да говорим за християнска култура. Разбира се както вече се каза е най-добре самият епископ да обясни за взаимозависимостта между логос и предания

  10. Hristo Pissarov on 05.02.2015 at 21:31

    За универсалният Логос. Отците на църквата ползват наличния логически смислов апарат на своето време, иначе богословието, оформящо догмата за Светата Троица, нямаше да го има. Знаете за конструкциите на неоплатонизма, и най-вече за Логоса при стоиците и прочие. Тертулиян-бащата на тринитаризма е вярвал, че Бог е антропоморфен, ползвайки текстове от Библията и смисловия апарат на стоиците,а да не забравяме връзката му с харизматите в древната църква.

  11. Kiril Petkov on 05.02.2015 at 22:25

    Много конкретно и точно пояснение. За съжаление богословите тук или са прекалено заети или нямат какво да отговорят освен че исляма бил взел от католицизма. Никъде в исляма не откриваме библейската идея за всетворящия логос.

  12. Hristo Pissarov on 05.02.2015 at 23:03

    За да не се спекулира с църквата, която представляваме, пояснявам:
    В България ние сме група православни християни, които сключиха Конкордат за пълна уния (споразумение за пълно единство) със старокатолическа църква, която се именува Ecumenical Catholic Church of Christ. Тази църква никога не е била член на Световния съвет на църквите (за разлика от многото протестантски и православни църкви). Идеята за икуменизъм ние споделяме в границите на пълноценно общуване между класическите християнски църкви-католически, православни, англикански, лутерански, епископални, древни нехалкидонски, несториански и всички, които са склонни да практикуват даровете на благовестието и свещенодействието. Ecumenical Catholic Church of Christ е в тесни контакти с Ватикана.
    Църквата има членове по целия свят и освен икуменизма застъпва идеята за активни действия за положителни промени в практиката и съзнанието на църквите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.