През 2020 г. пенсионерите ще бъдат половин България
Целта на настоящия материал не е авторът му да се прави на демограф, какъвто откровено не е. Предлаганото е опит, стъпвайки главно върху прогнозите на НСИ, да се покаже как посредством обмислена държавническа политика, подплатена със съответни финансови средства, бихме могли духовно и на практика да разкъсаме досегашния „кръг на констативността“. Въпросният новоизкован термин е за обозначаване на обичайното у нас констатиране на някакви негативни тенденции, след което идва управленско бездействие и логично сбъдване на предвиденото, последвано от ново фаталистично предсказание и респективно – ново нищонеправене, като по този начин естествено се получава перманентно и дългогодишно свличане по спиралата надолу.
В годините на прехода населението на България намалява с 1,1 млн. човека
в което число отрицателният демографски прираст възлиза на 400 000 човека, а остатъкът от 700 000 се дължи на икономическата по своя характер емиграция. В резултата на визираното развитие в края на 2003 година населението на страната ни е едва 7,801 милиона човека.
През 1990 година раждаемостта у нас е 12,1 на хиляда, а общата смъртност съответно 12,5. През 1995 година „ножицата“ вече е по-широко отворена и посочените показатели са 8,6 на хиляда и 13,6. Негативният тренд продължава и през 2000 година – 9,0 и 14,1, и през 2003 година – 8,6 и 14,3. С други думи редуциращият общия брой на населението разрив между раждаемост и смъртност от -0,4 на хиляда през 1990 година нараства на -5,0 на хиляда през 1995 година, а след това отива на стойности от съответно -5,1 за 2000 г. и -5,7 за 2003 година. В абсолютен размер намалението на населението вследствие на отрицателния демографски растеж през миналата година е било 44 568 души.
Предварителните демографски предвиждания на НСИ сочатза 2010 г. общ брой на населението на България между 7,3 и 7,4 млн. души, а за 2020 г. – 6,5 млн.
Тенденция за по нататъшно намаляване би следвало да продължи и след това до равнището от някъде над 6 милиона души към 2030 година.
Към 2020 година се очаква делът на пенсионерите, който сега е 23,7% от населението да се удвои, сиреч броят на хората от „третата възраст“ от настоящите 1,8 милиона да достигне 3,1 милиона. При евентуално запазване на сегашното съотношение (1:3)между населението в трудоспособна възраст и това под нея, въпросното развитие означава броят на работоспособните през 2020 година да бъде около 2,6 милиона, или
на един работоспособен да се падат по 2,5 човека в неработоспособна възраст
Това би било съществено влошаване по отношение на сегашното демографско положение у нас, при което съответното съотношение между неработоспособни и работоспособни е 0,6. Ако през 2003 година 26% от населението в нашата страна „издържа“ останалите упражнявайки труд, то при запазване на аналогична на настоящата структура на заетостта след петнадесет години същата функция би трябвало да се изпълнява от 17%.
Но описаната в най-общи черти картина не е най-катастрофално възможната, защото една евентуална ударна емиграция в посока на ЕС за броени години и в обозримо бъдеще би могла да „разпадне“ и българската икономика, и респективно самото българското общество. Избягването на подобна нежелателна имплозия (тоест на своеобразен „взрив-навътре“) наред с „дежурните“ държавнически мерки по отношение стимулирането на раждаемостта, подобряване на детското здравеопазване, увеличаването на пенсионната възраст до 68 години за мъжете и 65 за жените и пр., изисква също така разработването на състоятелна национална политика по имиграцията.
В случая се касае на първо място за репатриране на живеещите българи от териториите на Молдова, Украйна, Румъния и Русия. Като ориентировъчен общ целеви брой за репатриантите до 2020 година може да бъде възприет 0,7-0,8 милиона човека, което прави имиграционен поток по 45-55 000 на година. Бюджетните средства, които следва да се осигурят за финансиране на демографски жизнено необходимата за българското общество и икономика държавна политика по имиграцията могат при днешната икономическа ситуация у нас приблизително да бъдат оценени на около 500 милиона лева годишно, в които се включва и по 10 000 лева помощ платима на лице с български произход при заселването му у нас. Впрочем, една голяма част от тези средства може да бъде получена по европейски структурни проекти от съответните фондове.
В резултат на въпросната
национално отговорна имиграционна политика
демографските показатели на България през 2020 година биха могли да се подобрят, като примерно общо населението остане на летвата от кръгло 7,3 милиона (тоест на нивото от 2010 година), а съотношението пенсионери/ работоспособни от предвижданите 1,2:1,0 отиде на далеч по-оптимистичното 1,0:1,0, а това неработоспособни/ работоспособни от посочените по-горе 2,5:1,0 съответно на 1,3:1,0. Всичкото би било съществено положително разминаване спрямо сегашните негативни прогнози направени без репатриацията. Ефектът от преселването върху българската икономика ще бъде мултипликационно положителен: тези хора ще произвеждат и ще плащат данъци, ще пазаруват и ще усвояват слабо заселени региони, ще спомогнат за преодоляване кризата в селското ни стопанство и пр.
Така, ако се опрем на Фаустовия превод на Бибилята – за истинско начало следва да се счита не широко разпространеното у нас денгубно наукообразно слово, а – смисленото дело.