В началото на юни 2003 г. американският консервативен седмичник Human Events публикува резултатите от допитване, направено сред 28 старши преподаватели от различни американски университети и от различни социални науки, за да представи списък с десетте книги, които всеки колежанин трябва да прочете. Преподавателите са избирани на принципа „тежко име, но консервативно мислене“. Не е учудващо, че почти нито едно не е популярно у нас и дори в света като цяло – наистина Хайек изрича емпирично потвърдима истина, когато твърди, че левите интелектуалци са приватизирали идеята за промяна и за ново, а с това и цялото поле на значимото интелектуално действие. Десните интелектуалци не са оксиморон, но са невидими, защото нямат медиен потенциал. Не са интересни. Така стоят нещата и с посочените книги.
На първо място се оказва Библията, след това са „Божествена комедия“ на Данте Алигиери, „Държавата“ на Платон, „Политика“ и „Никомахова етика“ на Аристотел, „Божият град“ и „Изповедите“ на Августин. Най-модерните книги, които се препоръчват в анкетата, са „За демокрацията в Америка“ на Алексис дьо Токвил от 1835 г. и „Размисли върху революцията във Франция“ на Едмънд Бърк от 1790 г. На второ място, веднага след Светото писание, обаче са федералистките текстове на Александър Хамилтън, Джон Джей и Джеймс Мадисън от 1887-1888 г. – нещо като тълкувания на конституцията, публикувани веднага след приемането й. Сред непопадналите в десетката, но събрали много гласове съчинения са няколко християнски книги на Клайв Луис и на Честъртън, Едиповата трилогия на Софокъл, „Крал Лир“ и „Хамлет“ на Шекспир, „Илиада“ и „Горгий“, но и „Съвременността“ на Пол Джонсън, „Пътят към робството“ на Хайек и „Животинската ферма“ на Оруел.
Само преди седмица същото списание публикува продължение на това си начинание – този път анкетирайки преподаватели по темата кои са най-пакостните книги от последните два века. Това не е без значение. Защото консервативна мисъл значи точно това – най-полезните книги са писани в различни епохи, като особен акцент трябва да се даде на абсолютните класици и на онези по-съвременни автори, които ни предлагат противоотрова срещу най-големите днешни заблуди.
Списъкът се открива с „Комунистически манифест“ на Маркс и Енгелс от 1848 г. – една поема, продължава с „Моята борба“ на Хитлер от 1925 г. – опоетизирана биография на един още нестанал вожд, „Малката червена книга“ на Мао от 1966 г. – сборник със стихотворения, статии и афоризми, почти в края пък стои „Отвъд доброто и злото“ на Ницше от 1886 г. – претенциозни модернистки фрагменти, форма, много удобна за спекулации. Избрани са книги, с които е злоупотребявано, определено. Но не и невинни сами по себе си. Защото са книги, които са замислени за злоупотреба – това също е безспорно. Реторически текстове, почти винаги с магиката на „крилатите мисли“, откъснати от контекст, приписани на автор мъдрец, комуто трябва да се вярва.
Пакостните книги обикновено са манифестите, проектите. Така смятат консерваторите и не можем да не се съгласим с тяхната логика. Освен горепосочените художествени, дори твърде художествени заглавия, в списъка на Human Events са още и „Сексуалното поведение на мъжа“ на Алфред Кинси от 1948 г., „Демокрация и образование“ на Джон Дюи от 1916 г., „Капиталът“ на Маркс от 1867-1894 г., „Женската мистика“ на Бети Фридън от 1963 г., „Курс по позитивна философия“ на Конт от 1830-1846 г., „Общата теория на заетостта, лихвата и парите“ на Кейнс от 1936 г. Наистина пагубни със своя утопизъм книги. Евангелия на нови учения, които релативизират ценностите, но и утвърждават такива социални проекти, в които човекът престава да бъде висша ценност или пък хвалят до възбог един-единствен човешки социален конструкт.
Кинси демистифицира сексуалното поведение, с цифри доказва колко много считани публично за извратени сексуални прояви са всекидневие за всички (огромен процент от хората мастурбират или са мастурбирали и т. н.), затова и съчинението му служи като едно от знамената на сексуалната революция като революция срещу фалшивия морал. Дюи отрича традиционната религия, смята, че не съществуват абсолютни морални ценности. Бети Фридън е феминистка, но в онзи смисъл, в който Малкълм Х е борец за правата на черните. Радикалка, чийто лозунг спокойно би могъл да е „Домакини и майки, престанете да бъдете домакини и майки! Стига сме робували на мъжете, раждайки деца!“.
В този контекст книгите на Маркс, Конт и Кейнс (а и на Дюи всъщност) стоят едва ли не като неприемливи научни трактати. Аз все пак бих помолил съмняващите се да ги прочетат и след това да ми кажат дали в тях не преобладават интуициите и императивите, а не доказателствата и балансите. Защото Конт лишава науката от правото й да наставлява – стига сме търсили произхода на явленията, нека само ги описваме. А Кейнс уж анализира капитализма, докато в крайна сметка прави всичко само за да представи държавата като задължителен регулатор на пазара.
Най-пакостните книги крият своята художественост.