Процесът на отваряне на досиетата застигна и църквата. Последните разкрития засегнаха няколко известни богослови (Иван Желев, Димитър Киров), като бивш депутат в Народното събрание беше оповестен Старозагорският митрополит Галактион, а Американският митрополит Йосиф сам призна съпричастността си към комунистическите тайни служби. Наскоро Комисията по досиетата оповести, че вече е започнала проверката на висшето православно духовенство, както и на ръководствата на другите религиозни общности, резултатите от които се очаква да бъдат оповестени в началото на следващата година. Тази проверка отново ще постави на общественото внимание въпроса дали и как Църквата може да осмисли комунистическото си минало.
За разлика от годините на разкола, общественият климат днес е много по-благоприятен за този разговор. Разколът нанесе труднопоправими щети върху публичния образ на православната църква, тъй като нито един от висшите духовници не остана незасегнат от разпространяваните за него „достоверни слухове”. Този път публичната оценка няма да се основава на слухове, а на факти. Въпреки че вече е ясно, че дори лидерите на разкола, които бяха сред най-гласовитите привърженици на „обновлението на църквата”, са били сред най-големите сътрудници на комунистическия режим. Ясно е също, че точно тези скрити зависимости са били сред основните причини както за самия разкол, така и за ожесточените страсти, вложени в този конфликт. Което се отнася и за двете спорещи страни.
Какво може да се очаква от разкритията на Комисията по досиетата? През 1980 г. отдел Трети на Шесто управление отчита, че разполага с 32-ма агенти сред православното духовенство, от които 12 работят в Духовната академия, 8 – в Синода, 2-ма – в задграничните епархии, а останалите в други структури на православната църква. Две години по-късно, през 1982 г., същият отдел обобщава, че разполага с 58 агенти сред всички деноминации, от които сред православното духовенство те отново са 32. Най-много са агентите отново в Духовната академия – 12, следвани от Синода – 10-има и 3-ма в задграничните епархии. За сравнение, агентите в „сектите” (както ДС нарича всички протестантски деноминации) са 18, а сред католиците – 7. На пръв поглед бройката не изглежда особено внушителна. В нея обаче не са включени агентите на другите структури, които имат право да работят по линия на духовенството – Културно-историческото разузнаване и окръжните управления на МВР.
Какви са били задачите, изпълнявани от тази агентура? Първата задача е очевидна и тя е информационна – чрез тях ДС контролира настроенията сред духовенството, което традиционно и до края на комунизма се ползва с подозрението на тайните служби. Тази задача е централна до края на 60-те години, след това тя продължава да съществува, но от привлечената агентура се очаква и активно съдействие в пропагандата на комунистическия режим в няколко основни насоки. В началото на 70-те години, след същинска бюрократична война, Държавна сигурност успява да измести Комитета по църковни въпроси като водещата държавна институция, определяща политиката към църквата. Тази промяна съвпада и с появата на нова структура в ДС, която започва да се намесва в политиката към църквата. Това е 14-ти отдел на Първо главно управление, по-известно като Културно-историческо разузнаване. Негов заместник-началник е полковник Христо Маринчев, чието цивилно прикритие е като заместник-председател на Комитета по църковни въпроси.
Едно от направленията, по които ДС очаква активното съдействие на агентите от църковната общност, е за налагане на държавната политика по отношение на Зографския манастир в Атон. Кулминация на тази политика е кражбата на оригинала на Паисиевата „История славянобългарска” от манастира в края на 80-те години. Другото направление е работата по българската емиграция и основно по постоянно създаващите проблеми български църковни общини в Америка. Вероятно това е била задачата, с която е бил вербуван настоящият Американски митрополит Йосиф – един от малцината бивши сътрудници на ДС, извинили се публично за това сътрудничество.
Но най-важното направление, за което се изисква активното съдействие на православните духовници и богослови, е икуменическото движение, чиято най-важна и представителна структура е Световният съвет на църквите. Създаден през 1948 г., той обединява представители на протестантски и православни църкви от целия свят, като през 1961 г. към него се присъединяват и всички православни църкви от Източна Европа. Замислен отначало като място за богословски диалог с цел сближаване на разнородните християнски деноминации, в епохата на Студената война Световният съвет на църквите постепенно се превръща в организация, която се занимава с основните социални проблеми в света. Принос за това без съмнение имат представителите на църквите от Източния блок, които инициират и подкрепят многобройните решения и резолюции на тази организация срещу расизма, бедността, ограничаването на религиозните свободи в Западния свят и в подкрепа на деколонизацията на страните от т. нар. Трети свят. Един единствен път, през 1975 г., организацията отправя критики срещу положението с религиозната свобода в страните от Източния блок. Реакцията на представителите на църквите от комунистическия блок е толкова остра, че този въпрос повече никога не е повдиган в официалните документи на организацията.
Това голямо влияние върху решенията на ССЦ става възможно чрез внимателно изградена система за координация. Единодействието се постига, като всички важни въпроси се съгласуват предварително на няколко равнища – на държавно равнище това са съответните отдели на държавна сигурност и на комитетите по църковни въпроси, а на църковно – отделите за външни връзки към администрацията на съответната църква. От началото на 70-те години до края на комунистическия режим този отдел към Синода на Българската православна църква е оглавяван от Старозагорския митрополит Панкратий, вербуван през 1971 г. с кодовото име „Бойко”. Както може да се очаква, на върха на тази пирамида се намират съответните структури в Съветския съюз и руската църква, а всички важни икуменически въпроси се съгласуват предварително с Пети отдел на КГБ (еквивалент на българското Шесто управление). Резултат точно на такова взаимодействие е и издигането на най-известния български представител в икуменическото движение – Тодор Събев, до поста заместник-генерален секретар на Световния съвет на църквите през 1979 г. Държавният контрол върху тази дейност през комунизма е и най-вероятната причина през 1998 г. Българската православна църква да вземе решение за прекратяване на членството си в Световния съвет на църквите.
Икуменическата активност и многобройната агентура в Духовната академия може да обясни защо днес Богословският факултет към Софийския университет проявява най-голяма активност за осмисляне на комунистическото минало на църквата. На 10 ноември 2011 г. факултетът организира конференция, посветена именно на този проблем, на която беше оповестено, че по искане на факултетния съвет Комисията по досиетата вече е направила проверка на преподавателите в него. Малко по-рано същата проверка по искане на Пловдивския митрополит Николай беше направена и на целия клир от Пловдивска епархия.
По-важно беше, че тази конференция очерта основните проблеми, породени от съпричастността към бившата Държавна сигурност, и начина за тяхното преодоляване. Проблемът беше обобщен от богослова доц. Павел Павлов, според когото основното наследство на Държавна сигурност в църквата е „разпадането на общността”. Това е валидно и за всички други професионални общности, но в случая с църквата това се усеща по най-драматичен начин, тъй като без общността църквата е немислима. А проф. Калин Янакиев описа начина, по който е възможно да бъде осмислено това минало – като християни ние сме длъжни да прощаваме, но това опрощение може да бъде дадено само след публично извинение. Видимо този процес изисква усилие и от двете страни, но е напълно немислим без разкаянието на хората, които са сътрудничили на Държавна сигурност. Въпреки че през годините въпросът за съпричастността към структурите на Държавна сигурност беше целенасочено неглижиран, последните събития показват, че той не може да бъде избегнат, както и че все още има време и надежда това неудобно минало да бъде осмислено както от Църквата, така и от цялото общество.
Момчил Методиев е историк, автор на книгите „Между вярата и компромиса”, „ДС – машина за легитимност”, главен редактор на сп. „Християнство и култура”.