Религиозният плурализъм отнема надеждата за спасението

Д-р Вениамин Пеев

Логично – от гледна точка на религиозния плурализъм, но катастрофално за библейското учение за спасението – проф. Джон Хик и неговото обкръжение достигат до извода, че християнската сотериология (възгледът за спасението чрез Христос) трябва да бъде изоставена като заблуда. Според „кръга Хик” Исус Христос не само, че не е „единственият Спасител” на човечеството, но въобще е погрешно да се говори за „спасение”, тъй като в другите религии такава концепция не съществува и християнската сотериология е заменена с други възгледи. „Коперниковата революция” на Джон Хик разглежда християнското учение за спасението като „неработещо” за нашата съвременност, защото глобализацията е премахнала политическите, културните, технологическите и религиозните граници между държавите, обществата и отделните личности. Вече не може да се твърди, че спасителни са само истините на християнството, а трябва да се възприеме анти-сотериологичната идея за „многото пътища”, които отвеждат в „различни религиозни дестинации”.

В моята монография „Съвременни богословски системи” (С., Изд. „Бъдеще и надежда”, 2009) съм отделил място и за критичен анализ на плуралистичната система на „кръга Хик” (с. 171-7, 323-6), но в настоящата статия ще разгледам и други аспекти на сотериологичната проблематика. Важна роля в „Коперниковата революция” на Хик заема тенденцията му да демонстрира пълно пренебрежение спрямо личността и делото на Исус Христос. Оттук следва и неудачният му опит да заличи значението на християнската сотериология.

„Теоцентризмът” на Джон Хик
Ако проф. Хик бъде обвинен поне в „агностицизъм”, той веднага би се защитил, че се смята за човек, който изповядва присъствието на „божествена реалност” в заобикалящия ни свят. В нашумялата си книга „Бог и вселената на верите” Хик се противопоставя на „птолемеевото” християнско мислене, че „извън Църквата или извън християнството няма спасение” (God and the Universe of Faiths, 128). Така британският религиовед всъщност прави опит да отхвърли новозаветното учение за спасението (напр. Марк. 16:16; Лук. 2:11; Деян. 4:12) и цялата история на християнската сотериология. Известно е, че св. Киприан Картагенски (201-258) е един от първите западни теолози, който издига принципа, че „извън Църквата няма спасение”. В своята „Коперникова” радикална промяна Хик прави опит да отнеме на християнството уникалното му значение на спасителна религия. Затова той говори за такава „радикална трансформация в нашето схващане за вселената на верите и мястото на собствената ни религия вътре в нея”, щото да се постигне „промяна от догмата, че християнството е в центъра, до разбирането, че само Бог е в центъра и че всички религии на човечеството – включително и нашата – служат и се въртят около нас” (God and the Universe of Faiths, 131). Следователно „Коперниковата система” на Джон Хик премахва центъра Христос и го заменя с центъра „Бог”, представяйки обаче под „Бог” една аморфна концепция за някаква „божествена реалност”, която, както посочих в предишната статия за религиозния плурализъм, е едновременно „личност” и „не-личност”. Това означава, че такъв „Бог” не може да бъде Спасител. А щом и Христос е „прогонен” от религиозния център, то спасение на човечеството не може да бъде постигнато и всички обещания в новозаветните писания са напразни!… Следователно „тео-центризмът” на проф. Джон Хик представлява дързък опит да бъде ликвидирана християнската сотериология в самата основа на тази доктрина. „Коперниковата революция” на Хик се оказва един метеж, който целѝ да унижи хилядолетното християнство и на негово място да натрапи анти-спасителните идеи не само на източния монизъм, пропагандирани от индуизма, будизма и шинтоизма, но и да улесни марша на исляма.

Спасение или „трансформация”?
Джон Хик отлично разбира, че не може да остане само в позицията на дискредитиране християнската сотериология, защото това би дало основание той да бъде обвинен в а-религиозност. Затова той прибягва до изпитания вече трик на квази-религиозни системи като марксизма, които запазват религиозната идея, но я обличат с нови термини. Така например, марксизмът използва надеждата за райското блаженство, но я замества с фикцията за комунистическото общество. Проф. Хик изхвърля от употреба концепцията за спасението, като я заменя с идеята за „трансформация”. Тя според него може да бъде осъществена от „божествената реалност” в системата на плуралистичния „тео-центризъм”.

„Първичното, божественото, Реалното – пише проф. Хик – е онова, което прави възможна трансформацията на настоящото ни съществуване”. За адепта на религиозния плурализъм няма никакво значение дали християните ще разбират като „трансформация” концепцията за „изкупление и вечен живот” или пък юдеите – своята концепция за „идването на Божието царство”. „Трансформацията” според него обхваща и ислямския възглед за „съд и рай”, индуисткия възглед за „мокша”, будисткия възглед за „просветление и нирвана” или „празнотата (сунята)” и т.н. (пак там, 29, 33). Пътят на разсъждения на плуралиста е, че щом резултатът е един и същ, т.е. постигането на духовно удовлетворение и блаженство, то всички религиозни концепции, представящи различни цели в съответните религии, са еднакви по смисъл. Този път на разсъждения всъщност е една модернистична интерпретация на древния имперски принцип, че „всички пътища водят към Рим”. Но както в религиозния климат на римската империя плурализмът е бил една заблуда, така и модернистичният плурализъм преследва само една цел – да унижи достойнството на християнството.

Идеята за „трансформацията” на проф. Хик, която целѝ да замени християнската концепция за спасението обаче, предизвиква сериозни философски проблеми. Без да подлагам на съмнение високото ниво на философска компетентност на британския плуралист, трябва да посоча, че „трансформацията” не обхваща адекватно всички религиозни идеи, за които става дума тук. На първо място, Джон Хик видимо разбира постигането на „трансформация” в иманентен смисъл, т.е. още тук, в земния живот на човека. Тогава „трансформацията” пасва идеално на марксистката идея за изграждането на „новия човек” – представителя на социалистическото общество, строителя на комунизма. Маркс и Енгелс обявяват в „Манифест на комунистическата партия”, че „заедно с жизнените условия на хората, с техните обществени отношения, с тяхното обществено битие се изменят и техните представи, възгледи и понятия – с една дума, тяхното съзнание” (Изд. на БКП, 1958. 61-2).

На второ място, що се отнася до иманентната насоченост на плуралистичната „трансформация”, тя пасва донякъде и на будистката идея за състоянието на „нирвана”, което посветеният постига в земния си живот. Така например, според Махаяна будизъм „сунята” или „празнотата”, която се определя още като постигане на „чудесното битие”, представлява доброволен отказ от обичайния земен начин на живот, свързан с хранене, движение, работа, любов, създаване на семейство и т.н. Според определението на Робърт Лестър „нирвана е… виждане на света такъв, какъвто е той, без налагането върху него на лична индивидуалност” (Еърхарт, Х. Б. Религиозните традиции на света. 1395). Проблемът в този случай обаче е, че будистката идея представлява разрушаване на човешката личност, която се характеризира с индивидуалност, с мислене, чувстване, проява на волята, стремеж към свобода и нравствени ценности.

Следователно такава „трансформация” не се препокрива с концепциите в християнството, юдаизма, исляма, че даже и в марксизма. На трето място, религии като християнството и исляма, например, разбират „блаженството” не като атрибут на земния, а на „отвъдния живот”. В Корана липсва християнската концепция за „спасение”, защото Мохамед и Христос са представени само като „пророци”. Възгледът за „райското блаженство” обаче е запазен под силното теологично влияние на юдаизма и християнството. В Корана е подчертано, че само „праведните” (каквото и да значи това) ще отидат в „рая”. И въпреки че „Дженнета” (кораничният рай) е белязан от подчертана чувственост и сексизъм (вж. Сура 13:23; 76:11-17), то е видно, че ислямската религия все пак говори за „блаженство” в отвъдния, а не в настоящия свят. А това подсказва, че Коранът запазва идеята за съхранение на личността в отвъдното. Следователно от казаното дотук следва неизбежният извод, че плуралистичният термин „трансформация” не може да обхване различните концепции в различните религии за техните цели и не може да ги замени.

Неудачност на плуралистичната анти-сотериологична концепция
Философската тенденция в религиозния плурализъм на проф. Джон Хик е силно обвързана от модните агностични тенденции в областта на философията, появили се през втората половина на ХХ в. В този смисъл Хик не може да бъде определен като теолог, въпреки фокуса му върху „тео-центризма”, а още по-малко – като християнски теолог. Анти-сотериологичната концепция на Хик всъщност представлява плуралистичен опит да се развие понятието на екзистенциалиста Карл Ясперс (1883-1969) за Achsenzeit („осова епоха”). Ясперс тълкува антропоцентричните тенденции в историята на философията преди Христа като изместване на религиозния фокус от интереса към „космическия и социален порядък” на древните религии (God and the Universe of Faiths, 22 f.) към концепцията за „освобождение” на човека (пак там, 29-35). Така трябвало да се обясни обратът, който настъпва в историята на философията със Сократовия апел човек да „опознава себе си”.

Поставяйки този философски проблем за антропоцентризма и свободата обаче, Хик не само че не го разрешава с плуралистичните си паралели, а го усложнява и задълбочава. Първо, той предоставя на човека правото да извоюва своята религиозна „свобода”. Това разбиране веднага го противопоставя на религиозните схващания в монотеистичните религии (юдаизъм, християнство, ислям), в които „свободата” е атрибут само на божеството. Ние знаем като християни, че Христос казва за Себе Си, че той е Дарител на „свобода”: „ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Йоан 8:36; срв. Лук. 4:18). Христовата свобода не е само социална; тя е преди всичко духовна, защото освобождава от проклятието на греха и веригите на смъртта. Последното не може да бъде постигнато от никой човек, дори и от Буда или Мохамед! На второ място, ако плуралистичната „свобода” може да бъде приложена според замисъла на проф. Хик, то това ще стане в религии като индуизма и будизма, където човек сам предопределя фазите на кармата или пустотата на нирвана със своето постъпване. Но в източния монизъм има повече робска зависимост и деструктивност, отколкото освобождение на духа и тялото.

Големият съвременен протестантски богослов Волфхарт Паненберг посочва неправомерното използване на концепцията за „спасение” или „освобождение” от страна на Джон Хик (Pannenberg, W. “Religious Pluralism and Conflicting Truth Claims”. – In: D’Costa, G. ed. Christian Uniqueness Reconsidered. 101). Когато Хик говори за „действителната трансформация на човешкия живот от себецентричност към центричност на Реалното” (Hick, J. An Interpretation of Religion. 30 ff.; Problems of Religious Pluralism. 32), той в никакъв случай не разкрива смисъла на новозаветната концепция за спасението. Както Христос, така и ап. Павел подчертават неведнъж, че спасението има окончателност едва в есхатологичната епоха, т.е. в отвъдния живот, и то не зависи от човешките усилия. Паненберг посочва текстове като: Марк 8:35 и 10:26; Лук. 13:23, където Исус видимо говори за живота след смъртта. Спасителят на християнството подчертава, че никой не може да се „спаси” или „освободи” сам. Затова и ап. Павел е категоричен, че Исус Христос е „Спасител на всичките човеци, а най-вече на вярващите”, но посочва и важното обстоятелство, че вярващите „се надяваме на живия Бог” за това (I Тим. 4:10).

Християнството е ексклусивистка религия! Ние изявяваме това и се гордеем с този факт. Христос е Спасител за цялото човечество, но Той не е Спасител „като” Кришна, Буда или Мохамед. Христовото спасение не е равнозначно на „нирвана”, „карма” или „освобождение”. Христовото спасение е „следствие на вярата ни”; то е „спасение на душите ни” (I Петр. 1:9). Ето защо ние няма да приемем плуралистичните жонгльорства на речта и политическите съблазни на онези организации, които в името на модерни социални идеи размиват християнското понятие за „спасението на и в Христа”. Защото „как ще избегнем ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение, което отначало прогласено от Господа, се потвърди между нас от тия, които бяха го чули” (Евр. 2:3)?