Процесът срещу пастирите „шпиони“

Пастирските процеси са резултат от целенасочени действия и наложен терор от страна на комунистическата партия, която завзема властта в България на 9 септември 1944 г. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. На 8 септември Трети украински фронт навлиза в страната и я окупира без да срещне съпротива от българската армия, което създава предпоставки за влизането на комунистическата партия във властта на 9 септември. Комунистическата партия по това време се ръководи „дистанционно“ от Георги Димитров, който, получил съветско гражданство, се намира в Москва. Той напуска страната след септември 1923 г. и се връща в България през ноември 1945 г. Застаналият начело на новата ОФ власт, небезизвестният Кимон Георгиев, прави обръщение към нацията по Националното радио в 6 часа и 25 минути на 9 септември 1944 г. В десет точки се представят приоритетите на новата политическа власт, които той прочита пред българския народ. Сред тях са: пълна политическа свобода, свобода на словото, прочистване на администрацията от противонародни елементи и прочистване на дипломатическите мисии от вражески и противонародни елементи[^1].

На 9 септември 1944 г. от затвора са освободени много затворници, осъдени за антидържавна и криминална дейност, които бързо стават част от наказателните формирования в новата политическа ситуация. Те участват в специални групи за издирване и залавяне на „народните врагове“. По предложение на Антон Югов – министър на МВР, е издадено Постановление № 1 от 10.09.1944 г. на Министерския съвет за създаване на нова щатна милиция. Изискванията за назначаване са свързани с вярност към партията, заслуги за установяването на народната власт и препоръка от ОФ. В тази нова политическа реалност започва масово записване на нови членове в редовете на комунистическата партия, съществувала дотогава нелегално[^2].

За това явление Георги Марков пише: „На 9.09.1944 г. БКП броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой с кандидат-членовете беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти?… Мисля съвсем определено, че най-мизерната част от нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати – мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи – всичко това се юрна към партията и властта… Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната – идеологията и другата – лична необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на нисши животински инстинкти“[^3].

За този период Георги Христозов разказва: „Цветът на българската интелигенция във всички сфери на живота е ликвидиран с един замах от болшевиките. Това е „курбанът“ на окупацията, наречена от комунистите освобождение… Селекцията е страшна – прости хора не са убивани, бедни хора не са убивани! Убивани са хора с над гимназиално образование, били са известни в обществото, свещеници, кметове, секретар-бирници, бакали, журналисти, банкови служители, участъкови полицаи, адвокати, фелдшери, лекари, учители, средно ниво интелигентни хора, които са били проводник на интелигентност, на ум, на разум, на морал… Те са били унищожавани, за да се обезличи този пласт от населението. Всичко това е организирано от ЦК на БКП“[^4].

Отношението на новата власт към църквата

„Политиката на БКП към БПЦ може да бъде разделена на три основни периода, които се подчиняват на собствена логика и в най-широки граници следват общата периодизация на комунистическия режим… Трите основни периода в политиката на БКП към църквата са маркирани от партийните решения, взети от Политбюро или от ЦК съответно през 1946, 1957 и 1974 години“[^5]. Първият период започва от 1946 г. и не случайно съвпада с речта на Георги Димитров, произнесена на 26 май 1946 г., във връзка с честванията на 1000-годишнината на св. Иван Рилски. В нея той определя политиката на новата власт към църквата: „Нашата ПЦ, за разлика от някои други църкви, има историческа заслуга за съхраняване на националното чувство и самосъзнание на българския народ… Българската църква е минала през разни периоди, еволюирала е на дясно и на ляво, преживяла е много тежки изпитания в миналото… Нека нашите честни синодални старци и всички служители на българската църква разберат, че е настъпило ново време и по форма и по съдържание и по дух и че нашата църква трябва да бъде истинска народна, републиканска, прогресивна църква… Аз знам, има синодални старци – членове на Светия Синод, честни хора, но със закостенели мозъци и крайно консервативни възгледи… Кой от вас, наши синодални старци и църковни деятели, не се е интересувал от великата руска църква, всеки, който познава нейната история знае много добре, че ако ръководителите на РПЦ след Октомврийската социалистическа революция бяха разбрали духа на новото време, ако бяха действали в полза на свободата на руския народ и не бяха станали на оръдия на контрареволюцията, руската църква нямаше да преживее известните нещастия… Драги църковни деятели, бъдете способни да се поучите от великия руски опит, следвайте примера на великата руска църква и тогава ще има единство между Българската църква и българския народ, обединен в ОФ“[^6].

Днес в посткомунистическото общество за тези исторически факти някой би помислил, че едва ли отговарят напълно на истината. Но Димитър Пешев пише в своите „Спомени“: „Когато се препрочете обвинителният акт, човек остава изумен от лекотата и невежеството, с които се третират въпросите от историята на България след Освобождението. Всички средства за пропаганда, използвани в политическите борби от една партия, известна с безогледността си в своите ежедневни борби при различни поводи и случаи, са събрани на едно място и са положени в основата на съдебно обвинение срещу противниците в тези политически борби, които са поставени в невъзможност да се обяснят и да доказват каква е била действителността и как в действителност са се развили събитията, какви са били общите условия, как се е разсъждавало и са се вземали решенията“[^7]. Оттогава, а и до днес, продължава дълбокото противоречие и неразбиране за това, как е възможно да бъдат третирани като „врагове на народа“ хора с доказано родолюбие като синовете на Райна Княгиня, племенника на Бачо Киро, родствениците на Иван Вазов, внучката на баба Тонка и още много други, жертви на масовото избиване на българския елит[^8].

Като насилие върху българския елит могат да бъдат посочени съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ по дело № 248 на Софийския окръжен съд. Шумният процес е проведен от 26.02 до 08.03.1949 г. и са осъдени 15 души. Четири месеца по-късно под дело № 1169 от 05.07.1949 г. без много шум са осъдени още 9 души. След това в кратък период са арестувани пастири и активни църковни членове и са изпратени без присъда в лагери и затвори. Звучи странно, но животът на някои от нас е преминал в една неприемлива и враждебна среда, в която са изграждани стереотипи и стратегии за живеене и оцеляване, които са се превърнали във втора природа. Затова след промяната от 1989 г. не можем да намерим отговор на трудните въпроси: Как да разберем комунистическото минало, как да го изкажем, как да оценим това, което е било и това, на което сме свидетели сега, без да бъдем подвластни на морален и политически релативизъм? Ивайло Знеполски пише: „За хората от посткомунистическото общество комунизмът се явява все още място на работа на паметта, но не и място на памет в разбирането, което Пиер Норуа влага в това понятие. Резултат на националната история, превърнато в място, „оказващо мощно влияние върху формирането на колективната памет и върху способността да живеем заедно“[^9].

Ако крайната ни цел е да формираме колективна памет, която би ни помогнала да преодолеем политическата конфронтация и разделението, наложително е да изследваме принципите, практиките и мутациите на комунизма[^10]. В това изложение ще посоча някои от тях и ще направя опит за анализ. Наложително е да не останем в мълчание за комунистическото минало, а да се стимулират дискусии и открити дебати като тази научна конференция. „Свеждането на комунистическото минало до теоретично точна идея за характера на режима загърбва изцяло вътрешната му еволюция и еволюцията на хората, съществували в неговата рамка“[^11]. Цветан Тодоров е категоричен за моралната оценка на комунистическото минало. Той я обединява заедно с националсоциализма в едно понятие – „тоталитаризъм“, и заявява, че тоталитаризмът е „крайна форма на злото“[^12].

Идеологията на новата тоталитарна власт в основата на пастирските процеси

Каква е предисторията и идеологическата причина за да се стигне до пастирските процеси? Новата комунистическа власт по своята политическа същност е войнствено атеистична. Тя е с непримиримо враждебно отношение към всяка религия и най-вече към християнството. Това не е случайно, а е част от самото естество на комунистическия светоглед. В тоталитарната държава диктатурата е повсеместна и религиозният светоглед е голям враг. „Комунизмът иска да бъде религия, дошла да замени християнството, претендира да удовлетвори религиозните потребности на човешката душа, да даде смисъл на живота. Той е цялостен и обхваща целия живот и не се отнася към някоя единствена сфера. Затова сблъсъкът му с другите религиозни вярвания е неизбежен“[^13]. Комунистическата власт чрез своя инструмент Държавна сигурност ще се стреми да унищожи вероизповеданията и да национализира и духовната област. Християнството се явява естествен идеологически опонент на новата власт, в желанието и усилията ѝ да създаде „новия човек“. Темата за монопола върху духовното е жизнено важна, или комунистическата власт или вероизповеданията, и предизвиква и днес интереса на нашия съвременник. Въпросът е къде в пространството на ежедневния живот да бъдат положени и как да се мислят и преживяват политическото и религиозното? Този въпрос продължава да стои отворен.

След 9 септември 1944 г. вероизповеданията влизат в дневния ред на новоуправляващата власт[^14]. Дейността на БПЦ се следи много внимателно и от Москва, и при забелязване на отклонения от предварително начертаната политика се оказва ефективна намеса. Както с писмото от 13 ноември 1944 г. до Трайчо Костов във връзка с подетата акция на Главинчев, началник на отдела на милицията, за ареста на всички членове на Светия синод, с изключение на Софийския митрополит Стефан.

Въпросът за отношението към църквата се преплита с разпределението на политическите сили в България. Българската работническа партия (комунисти) (БРП (к)) възприема за необходимо сътрудничеството с останалите партии от Отечествения фронт (ОФ). От съображения за политическа целесъобразност Георги Димитров в свое писмо разпорежда да не бъдат арестувани синодалните членове, съзнавайки, че такъв акт би предизвикал негативна реакция, би могъл да бъде използван от другите партии и да окаже неблагоприятно влияние върху БРП (к).

Документалният сборник представя доклад от 4 декември 1944 г., в който се констатира: „В изпълнение на устната Ви заповед относно събирането на сведения за вероизповеданията, разните секти и верски учения в страната, докладвам следното: От проучванията се установи, че освен официалното исторично-православно изповедание на българите, съществуват множество последователи на различни секти и верски учения, някои от които развиват вредна или безвредна дейност. Повечето от тях не само изповядват изкривени християнски идеи, но и провеждат чужда пропаганда, в някои случаи – изключително умело.“

Архивните изследвания разкриват засилен интерес към евангелските църкви, като риториката срещу тях става все по-остра. В друг документ се посочва: „Докладът за извършената работа по сектора ‘Евангелско-протестантски секти’ за периода януари – август 1946 г. отчита, че Американското разузнаване в България придава значителна важност на тези евангелски деноминации – както в настоящето, така и за бъдещето – с оглед на политическите си цели сред евангелските маси. Американското разузнаване използва евангелските деноминации за усилена пропаганда на американизма, провеждана усърдно и системно от пасторите на тези църкви, които демонстрират реакционно отношение към ОФ властта, и особено към комунистите. В своите религиозни беседи тези пастори, повечето от които са възпитаници на англо-американски институции, говорят за ‘борба срещу неверниците’, ‘борба срещу властващите с насилие, терор и кръвопролитие’.“

Документален анализ разкрива и вътрешната критика на агент № 154, автор на доклад по въпроса: „Секторът ‘Евангелски секти’ по моя преценка не е добре разработен, няма никакви положителни резултати и е под всякаква критика. Сътрудниците са малко и неефективни. Те могат да бъдат използвани като посетители в църквите, но агентурен апарат няма. Работя върху двама пастори с цел вербуването им като сътрудници. Агентурно-оперативната ми работа е слаба, въпреки няколкото опита за обкръжаване на някои пастори. Основните причини за недостатъчния напредък са както обективни – липса на внимание от ръководството и инструкции, така и субективни – моята първоначална подценяваща нагласа и неумение в подхода за вербуване на сътрудници. Моето мнение за бъдещата работа в този сектор е: да се вербуват предимно пастори, дори ако са агенти на чужди разузнавания, тъй като те разполагат с най-пълна информация за дейността на църквите.“

В информационен доклад от 12 май 1948 г. се посочва: „От общо 115 пастори в страната, 50 са завършили в чужди учебни заведения. Тези лица са първокласни и квалифицирани чужди агенти.“ На 21 юли 1948 г. се утвърждава план за действие срещу тях, който води до последвалите пастирски процеси.

На 21 октомври 1948 г. е издаден „План за следствените и агентурно-оперативни мероприятия по антинародната и шпионска дейност на ОЕЦ“. Вече значителен брой агенти и помощници са ангажирани с изпълнението му. На 5 януари 1949 г. е изготвено „Предложение за приключване на следственото дело по антинародната и шпионска дейност на задържаните евангелски пастири“. В него се предлага да се организира централен публичен процес с участието на около 20 души от ръководството на сектите, както и четири допълнителни процеса за второстепенните фигури. В документа са посочени имената на 20 обвиняеми пастири. Споменава се и възможност за намаляване на броя им, като конкретно се предлага изключването на Александър Георгиев и Стефан Градинаров, поради сравнително по-слаба доказателствена база срещу тях.

Резултатът от съдебния процес е присъда № 118 от 8 март 1949 г., с която 15 пастори са осъдени с различна степен на наказания. Малко по-късно се появява нов документ – рапорт от 20 март 1949 г., в който инспектор Панайотов докладва: „Генералната линия в бъдещето следствие трябва да включва следните методи: създаване на убеждение у задържания за наличието на доказателства срещу него, създаване на силно желание за живот, даване на надежда за бързо освобождаване в замяна на признания, използване на слабите му места, твърдост и увереност.“

Пастирските процеси и репресивните мерки срещу църквата могат да се разглеждат като „места на памет“, които разкриват механизмите и методите на тоталитарната държава, както и човешката устойчивост пред репресиите. Историята на комунистическото управление показва, че липсата на дискусии и осмисляне на миналото води до недостатъчно самопознание и затруднява прехода към демократично общество.

Подчинение на властта чрез заклеймяване

Заклеймяването има за цел да формира у лицата, които се намират под заплаха, убеждението, че те нямат право на съществуване, като ги представя като „врагове на народа“, „шпиони“ или „бивши хора“. Това процесуално заклеймяване се разширява и върху техните близки, които също биват определени като неблагонадеждни, като им се отнемат правата, които се предоставят на благонадеждните граждани. Такъв подход води до ограничения в образованието и професионалната реализация, като техният живот е определен от вечна стигматизация. Заклеймяването унищожава личността и мечтите на засегнатите, като тези, които са наследници на заклеймени индивиди, са подложени на ограничения и обществени предразсъдъци, независимо от собствените си качества и способности. Тези, които са заклеймени, продължават да съществуват и да живеят сред другите хора, но се внушава, че тяхното съществуване е недостойно и не заслужено. Съществуването на заклеймения е възприемано като благодеяние от властта, като поддържано от нея милост, която той е заслужил. Заклеймяването е акт на властта да проникне в дълбочина в личността на индивида и да го принуди да се чувства виновен, като същевременно манипулира неговата самооценка. Киркегор описва процеса на заклеймяване като „болка за умиране“, изразявайки безнадеждността, при която дори смъртта не е утеха, а е още по-страшна от самия живот.

Животът на християнина по време на тоталитарната система

Животът на евангелските църкви през комунистическата ера след арестите на пастирите и до падането на комунизма може да бъде охарактеризиран като живот в „държава на несвободата“, термин, предложен от Христо Тодоров. Това е ситуация, в която свободата на сдружаване, словото, съвестта и вероизповеданието са силно ограничени, а свободното движение на хора е подложено на строг контрол. За евангелските християни това е период на съпротива срещу властта, която се опитва да ги изключи от обществото. Примерите за съпротива срещу комунистическата власт са многобройни, като една от основните форми на съпротива е редовното посещаване на богослуженията, въпреки натиска от властите. Това е форма на протест срещу ограничаването на основни човешки права и свободи, като правото на вероизповедание, което е фундаментално за личността. Според историка Х. Р. Кедуърд, съпротивата включва четири основни елемента: съзнание за съпротива, наследени ценности, предаване на нормите и тяхното обръщане. Съпротивата на християните в този период е свързана с тяхното убеждение, че правото на свобода на съвестта е основно човешко право. Те вярват, че християнството е не само начин на живот, но и средство за социална справедливост и равноправие. Примерите за съпротива, както документирани, така и неформално предавани, подчертават стойността на личната вяра и ангажимент в условия на репресивен режим.

Изводи и съвременно значение

Личността и моралът на човека са основните фактори, върху които се изграждат или добро, или зло, в зависимост от личния избор и ценности. Злото се проявява, когато се отправя заплаха към друг човек или когато свободата на индивида е отнета чрез политическа система. Жаждата за власт е основен двигател на действията на властимащите, като тя се реализира чрез насилие и диктатура, но също така и чрез споделена отговорност за властта с другите. Местата на памет, като тези, свързани със злото и репресиите, често са фокусирани върху личности и политически събития, които олицетворяват проявите на тоталитарния режим. Управлението чрез насилие и терор е характерно за тоталитарната система, която нарушава основните права на личността, като същевременно създава впечатление, че политическият морал се запазва и дори укрепва. Тоталитарният режим търси да създаде илюзия за морално управление, въпреки че на практика това е едно изкривено разбиране за моралността.

 

Пастирските процеси след 9 септември 1944 г. са резултат от насилственото установяване на комунистическа власт в България. След обявяването на война от Съветския съюз на България и последващото окупиране на страната, комунистическата партия успява да завладее властта, като започва репресивната си политика срещу всякакви опозиционни и религиозни групи. Комунистическата партия поставя акцент на премахването на „противонародните елементи“ и на създаването на нова обществена структура, чрез която да се осигури пълна власт и подчинение. По време на този процес, значителен брой хора, включително интелигенцията, свещеници и други представители на обществени и духовни институции, са системно преследвани и унищожавани. Репресиите не се изчерпват само с убийства, но и с изключване от обществото, като целта е да се изглади всяко възможно сопротивление срещу новия политически ред. Мястото на памет, което тези събития заемат, е ключово за разбирането на моралните и политическите съвременни дилеми, свързани с индивидуалната свобода и правото на съществуване в условия на диктатура.

За този период Георги Христозов отбелязва: „Цветът на българската интелигенция във всички сфери на живота е ликвидиран с един замах от болшевиките. Това е „курбанът“ на окупацията, наречена от комунистите освобождение… Селекцията е страшна – прости хора не са убивани, бедни хора не са убивани! Убивани са хора с над гимназиално образование, били са известни в обществото, свещеници, кметове, секретар-бирници, бакали, журналисти, банкови служители, участъкови полицаи, адвокати, фелдшери, лекари, учители, средно ниво интелигентни хора, които са били проводник на интелигентност, на ум, на разум, на морал… Те са били унищожавани, за да се обезличи този пласт от населението. Всичко това е организирано от ЦК на БКП“ (Марков, 1991, с. 211).

През април 1924 г. Върховният касационен съд обявява БКП извън закона по Закона за Защита на държавата, а през 1927 г. тя се преименува в Българска работническа партия (комунисти). С това име партията влиза в правителството на Отечествения фронт след 09.09.1944 г., а на V конгрес през 1948 г. възвръща своето предишно име БКП.

Политиката на новата власт към Българската православна църква (БПЦ) може да бъде разделена на три основни периода, които следват логиката на комунистическото управление. Тези три периода са изразени в решенията на Политбюро или ЦК на БКП, взети през 1946, 1957 и 1974 години. Първият период започва през 1946 г., като съвпада с речта на Георги Димитров на 26 май 1946 г., когато той дефинира политиката на новата власт към църквата. В речта си Димитров заявява, че Българската църква е изигравала важна роля за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ, но трябва да се адаптира към новото време, за да стане „истинска народна, републиканска, прогресивна църква“ (Димитров, 1954, с. 186-187).

Историята на комунистическата власт в България често се разглежда с доза съмнение в посткомунистическото общество, но Димитър Пешев в своите „Спомени“ изразява изумление от лекотата и невежеството, с които се третира историята на страната след Освобождението, и подчертава, че е трудно да се разберат събитията и решенията от този период (Пешев, 2004, с. 295).

Жестокото насилие срещу българския елит, проявяващо се в съдебните процеси срещу пастирите, наричани „шпиони“, е част от репресиите, осъществявани от новата власт. Сред тези процеси е шумният съдебен процес през 1949 г., по време на който са осъдени 15 души, а след това още 9 души. Четири месеца по-късно, още пастири и активни членове на църкви са арестувани и изпратени в лагери и затвори, без да получат присъда. Това насилие е част от по-широката стратегия на комунистическата власт за подчиняване на духовния живот в страната.

Комунистическата идеология на новата власт е крайно атеистична и враждебна към всяка форма на религиозна практика, като християнството се явява основен идеологически противник в стремежа на режима да създаде „новия човек“. Комунизмът претендира да изпълни религиозната роля на предоставяне на смисъл и цел на човешкия живот, като оттук произтичат неизбежните конфликти с традиционните религиозни вярвания. В този контекст, Държавна сигурност има за цел да унищожи или контролира религиозните общности и да национализира духовния живот в страната, възприемайки християнството като сериозна пречка за осъществяването на комунистическите цели (Бердяев, 1994, с. 175).

След 9 септември 1944 г. отношението към църквата и вероизповеданията става част от политическата програма на новата власт. Проблемът е сложен и преплетен с вътрешнополитическите отношения в България и с външния натиск, особено от Москва. Така например, в писмо от 13 ноември 1944 г. до Трайчо Костов се споменава необходимостта от сътрудничество с БПЦ, като се настоява да не се арестуват членове на Светия синод, за да не се създаде негативно впечатление сред другите политически сили (Калканджиева, 2002, с. 60).

 

Местата на памет предоставят ясно изразени стил и методи на работа на тоталитарната държава, както и доказателства за силата на индивида да защитава своите религиозни убеждения, независимо от високата цена, която трябва да се плати. Те живеят благодарение на осъзнаването, че „няма как днес да се поддържат и утвърдят принципи на свободата като валидни принципи, като принципи, в които искрено вярваме и които наистина сме готови да следваме, ако не се помни и ако не се осъди морално несвободата вче- ра.“ (Янакиев, 2012) Тези места на памет не само напомнят за изминалото, но и подкрепят моралния акт на осъждане на несвободата като основа за съществуването на свободни и справедливи общества.

Пастирските процеси като места на памет имат както морално, така и политическо значение, които са свързани с злото в новата политическа система. Според Калин Янакиев, „Злото в последна сметка се свежда до епистемологическа „грешка“ – вижда се като плод на ограниченост, грубост, невежество и в края на краищата – като не-знание.“ (Янакиев, 2012) Тези процеси разкриват не само анатомията на злото, но и моралните последици от участието в него, демонстрирайки как личността може да бъде извършител на насилие, подтисничество и потискане на различията в тоталитарната държава. Те водят до въпроса дали тези хора не са били подвеждани или лъгани, като вярват в идеологията на братството и равенството, докато действителността около тях е невидима и далечна. По същия начин, диктатурата на пролетариата налага необходимостта от откриване и залавяне на „враговете на народа“, като това е форма на заплашване, често комбинирана с обещания за светло бъдеще. Въпреки това, въпросът остава дали публичното поведение на властта е идентично с личните ѝ вярвания.

Липсата на публични дискусии за комунистическото минало е основна причина за непълното и изкривено разбиране на комунистическата история. Самопознанието като процес на вътрешна рефлексия е важно за осмисляне на политическата реалност. Диктатурата, съществуваща по времето на комунизма, не само че разкрива злоупотреба с властта, но също така въвежда религиозни мотиви в контекста на атеизма. За съществуването на комунистическата система е необходимо да разберем понятието за власт и как тя се е използвала, за да бъде контролирано всяко съществуване в обществото, като основата за нея е изразена в мотото „имам“ – власт, хляб и човек. Идеологията обаче поставя под въпрос каква е истинската стойност на властта, когато тя е изцяло зависима от контрол върху индивидуалните права и възможности за оцеляване (Тишнер, 2005).

Предложените от инспектор Панайотов методи на работа на новата власт демонстрират как заплахата със смърт и страдание може да бъде използвана за манипулиране на съвестта на индивидите и постигане на подчинение. Това се вижда в контекста на двузначността на злото, което създава чувство за надежда, но в същото време заплашва със страдание. Според Цветан Тодоров, злото се явява „грешка“, но не само като морална катастрофа, а и като резултат от културно-историческата ситуация. Инспекторът и неговата власт не само обещават освобождение и доверие, но и използват манипулация на чувствата на жертвата, което поставя човек в ситуация на морална дилема (Тодоров, 1994).

Подчинението на властта чрез заплахи и заклеймяване е централно за контролиране на обществото. Използването на смъртта като заплаха или на страданието като форма на психологическо насилие е част от стратегиите за изграждане на послушание сред подчинените. Според Фром, човек може да бъде принуден да избира между притежаване и битието, като това води до различия в моралните и социални отношения в обществото. Подчинението чрез заплаха със смърт или страдание е начин за установяване на социални и личностни идентичности, като принудителен избор, който уврежда личното достойнство (Фром, 1996). Възможността за съпротива, дори под такива условия, поставя основите на духовната съпротива срещу насилието на тоталитарната държава.

Въпросът за човешката съпротива по време на комунизма продължава да бъде важен, тъй като животът на евангелските християни по време на тоталитарната система може да бъде разглеждан като съпротива в държавата на несвободата. Това включва съществуването на хора, които въпреки заплахите и репресиите, продължават да отстояват правото на свободно вероизповедание, вярвайки, че християнството може да донесе социална справедливост и равенство (Кедуърд, 1994). Тези стойности на съпротива и духовно единство са основата на вътрешната лична свобода, която не се поддава на външния контрол.

 

 

1. Николова, Р. Медиите в тоталитарната държава. Общоуниверситетски семинар НБУ. 16.01.2019 г.
2. БКП е обявена извън закона с решение на Върховния касационен съд през април 1924 г. по Закона за Защита на държавата. През 1927 г. тя се преименува в Българска работническа партия (комунисти). С това име тя влиза в правителството на ОФ след 09.09.1944 г. На V конгрес през 1948 г. си връща името БКП.
3. Марков, Георги. Нови задочни репортажи за България – когато часовниците са спрели. София, 1991, с. 211.
4. Признания за червения терор в България – Георги Христозов. Достъпен на: https://www.vbox7.com/play:0c34060924.
5. Методиев, Момчил. Между вярата и компромиса. БПЦ и комунистическата държава. София: ИИБМ, 2010, с. 18.
6. Димитров, Георги. Ролята и задачите на българската църква. В: Съчинения. Т. 12. София: Издателство на БКП, 1954, 186–187.
7. Пешев, Димитър. Спомени. София: Гутенберг, 2004. с. 295.
8. Лилков, Вили. Христов, Христо. Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност. София: Сиела, 2017, 282–350.
9. Знеполски, Ивайло. Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София: Дом на науките за човека и обществото, 2004, с. 129.
10. Пак там, с. 130.
11. Пак там, с. 139.
12. Тодоров, Цветан. Памет за злото, изкушение на доброто. София: Лик, 2002, с. 11.
13. Бердяев, Н. Извори и смисъл на руския комунизъм. София: ИК Христо Ботев, 1994, с. 175.
14. В настоящото изследване, повечето документи са от публикувания на сайта на Комисията по досиетата „Документален сборник: Държавна сигурност и вероизповеданията. Част III. Протестантска църква и религиозни секти“, издаден през 2017 г.
15. Калканджиева, Даниела. Българската православна църква и „народната демокрация“. Силистра: Демос, 2002, с. 60.
16. Държавна сигурност и вероизповеданията. Част III. Протестантска църква и религиозни секти. София: КРДОПБГДСРСБНА, 2017, с. 47. Достъпен на: www.comdos.bg
17. Пак там, 54–56.
18. Пак там, 82–83.
19. Пак там, 93–103.
20. Пак там, с. 135.
21. Пак там, с. 156.
22. Пак там, с. 173.
23. Янакиев, Калин. Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически