Д-р Вениамин Пеев
Религиозният плурализъм, който приравнява всички религиозни божества и представя концепцията за „трансформация” като общовалидна, всъщност унижава достойнството на християнството. Както видяхме досега в изложението на плуралистичната „Коперникова система” на проф. Джон Хик християнството е извадено от неговата позиция на централна религия за европейската история и култура и доброволно е запратено в периферията. Мотивите за това не са „догматически”, а политически и социални. Западните политици, които през последните десетилетия допуснаха груби грешки в отношението си към нахлуващите религиозни влияния от други географски и културни области, прегърнаха още по-деструктивната политическа линия на „помиряване” религиозните общности. Въпреки че на практика такова „помиряване” е невъзможно, западните политици – повечето от които са уж представители на християнската цивилизация – започнаха да налагат плуралистичната си политика предимно върху християнските лидери и общности. Оказва се, че християните днес са по-податливи на отстъпление от своята догматика и религиозна практика от другите религиозни общности. А един мюсюлманин или будист никога няма да се откаже от религиозните си принципи и няма да допусне приравняването им с християнските! Тогава кому допринася полза т.нар. „междурелигиозен диалог”, ако не преди всичко на враговете на християнството?
В настоящата статия ще разгледам темата за диалога между представители на различните религии – какво означава това и доколко е възможен той в съвременната ни действителност. Както е известно, членуващите в НСРОБ български евангелисти участваха в няколко форума на „междурелигиозен диалог”, но показаха своята богословска неадекватност в тях. Тъй като в Западна Европа отдавна се правят опити за водене на такъв диалог и вече са известни както положителните постижения, така и провалите, то за всички нас ще бъде полезно да се поучим от западноевропейския опит като християнски представители на една страна, претендираща да бъде част от обединена Европа.
Дефиниране на „междурелигиозния диалог”
Не само в неудачните изяви на някои български евангелисти в инициативите на НСРОБ, но и във форумите на европейско ниво не е достатъчно добре прецизирано разбирането за „междурелигиозен диалог”. Каква е същността му? Каква е ролята на участниците в него? Какви са целите му? Вече видяхме в предишните две статии по темата, че религиозният плурализъм на Джон Хик е предизвикан от наблюдението върху социални проблеми. Веднага обаче възниква недоумението – каква е връзката между социално-икономическите проблеми и конфесионалната догматика? Онези, които виждат пряка връзка и влияние, са чисто и просто еклектици, нямащи ясна представа за философската и теологична бездна между двете области.
Видният съвременен протестантски теолог Юрген Молтман, когото в никакъв случай не можем да обвиним в социална апатия, категорично посочва, че в нашето съвремие не съществува унифицирана концепция за същността и целите на различните идеологии, в това число и религиозните. В своята статия „Полезно ли е „плуралистичното богословие” за диалога на световните религии?” големият германски теолог анализира критично много опити за изясняване различните идеологически позиции в по-новата европейска история. Молтман илюстрира адекватно своя скептицизъм за възможните положителни резултати от „междурелигиозен диалог” (Moltmann, J. “Is “Pluralistic Theology” Useful for the Dialogue of World Religions?” – In: D’Costa, G. ed. Christian Uniqueness Reconsidered. 149-56). Като европеец, той е твърде подозрителен за изхода на християнско-марксистките форуми, проведени в периода на Студената война: в Залцбург (1965), Херенхимзее (1966) и Мариенбад (1967) (пак там, 153). Надеждите за постигане на добри резултати, които ще доведат до прехвърлянето на мостове между двата политически лагера, на които бе разделена Европа, бързо се изпаряват. Следва Пражката пролет в Чехословакия, втвърдяването на антикомунистическата позиция на папа Йоан Павел II и налагащото се убеждение, че опитът за диалог се е провалил. Според Молтман фундаменталната грешка на двете страни е, че не е бил осъществен „диалог за диалога” и не е било достатъчно да се говори за „междуидеологически диалог”. Не е станало ясно какво трябва всъщност да се разбира под „диалог”. Тук се налага да вметна наблюдението – като човек, който е свидетел на случващото се на политическата сцена през последните две десетилетия, – че социално-икономическите промени в Европа настъпиха едва след като едната политическа система се отказа от десетилетната си идеология. Ще прибавя обаче, че все още нямаме индикации за окончателно положителни резултати на продължаващия „диалог”.
Молтман настоява още, че е необходимо да се диференцира понятието за „междурелигиозен диалог” в различните части на планетата. Това е особено важно наблюдение! Има места, където „диалогът” не изисква ясно изразяване на личната или конкретно конфесионална позиция. Така например, японците не преживяват болезнено съжителството на три големи религиозни традиции: шинтоизъм, Махаяна будизъм и Дзен (пак там, 152). Но това е така, защото в тези три религии има обща религиозна основа и те се характеризират с подчертан плурализъм, от който произтича и по-голямата им междурелигиозна толерантност. Тази „толерантност” обаче не се изявява по отношение на християнството, което в съседна Южна Корея например е водеща религия, но в Япония си пробива много трудно път.
Също така и в САЩ – една мулти-културна страна, която неправилно се счита за „традиционно християнска”, могат да бъдат открити безброй религиозни представителства и варианти на християнството, както и еклектични религиозни системи, между които съществува в повечето случаи плуралистична толерантност и дори безразличие. Американската плуралистична действителност обаче едва ли може да бъде посочена като надежден съвременен модел за всяка култура по света (пак там, 155). В подкрепа на това разбиране ще цитирам становището на големия съвременен американски специалист на религиите и религиозните култове Уолтър Мартин, който е връстник на Джон Хик. Посочвайки, че САЩ са една „топилня” на различни етноси, култури и религии, които характеризират отделни групи от населението на страната, Уолтър Мартин заявява следното: „Аз съм избрал да стоя върху бастиона на Библейското християнство, както е поучавано от апостолите, защитавано от църковните отци, преоткрито от реформаторите и въплътено в онова, което понякога се нарича Реформирано богословие” (Martin, W. The Kingdom of the Cults. 11-2). Следователно позицията на истинския християнин в съвременния плуралистичен свят не може да бъде политически, културно, социално и пр. обусловена! Евангелската позиция не се влияе от идейните моди на своята епоха! Днешният християнин е изправен пред избор – или само с Христа, или с Христа заедно с другите. Първият избор е изборът на апостолите, църковните отци, реформаторите и на християни като Уолтър Мартин. Вторият избор е на изменниците на Христос, на лаодикийците и на днешните плуралистични представители на ОЕЦ у нас…
Християнският избор в съвременния „междурелигиозен диалог”
Какви трябва да бъдат съдържанието и целите на „междурелигиозния диалог” у нас? Трябва ли безкритично да подражаваме на чужди модели? Ако приемем за меродавна позицията на избора на съвременни специалисти в областта на религиознанието като Уолтър Мартин, то би следвало най-напред да се обърнем към новозаветния модел, защото той е възприет и следван стриктно от апостолите, църковните отци и реформаторите. А правилният новозаветен модел ни е предложен от Самия Христос!
Нека разгледаме от позицията на „междурелигиозен диалог” случая със „сиро-финикианката” или „ханаанката”, която потърси за помощ Христа (Мат. 15:21-28; срв. Марк. 7:24-30). В новозаветния текст е посочено, че тя бе елинка по рождение, следователно не се е покланяла на юдейския Яхве, а вероятно е вярвала в божества като Зевс, Хера, Ваал и Астарта и може би в Аполоновата потомка Хигия – богинята на магическото изцеление. Но след като не получава помощ от божествата на своята област, тази жена решава да потърси прочулия се с изцелителната си мощ Исус, смятан от мнозина Свои съвременници за юдейския Месия. Ев. Матей, който ще да е бил свидетел на срещата им, цитира нейното обръщение към Христос: „Смили се за мене, Господи, Сине Давидов; дъщеря ми зле се мъчи от бяс” (15:22). И тук – по реакцията на учениците, Христос и жената – можем да установим поне три различни подхода при „междурелигиозния диалог”. Първият подход отразява реакцията на учениците, които настояваха Исус да я отпрати без отговор (ст.23). Този подход бих определил като сектантски – част от християнството не би желало да влиза в никакви контакти с друговерци. Сектантите не се интересуват от потребностите и страданията на другите; те търсят само собственото си удовлетворение и блаженство от общението със своя Бог и своите единоверци. Този тесногръд подход е демонстриран, за съжаление, многократно през изминалите векове. Вторият подход е изразен ясно и недвусмислено от Самия Христос: „Аз не съм пратен, освен до изгубените овци от Израилевия дом” (ст. 24). Ев. Марко пък подчертава: „Остави да се наситят първо децата” (7:27 а). Видно е, че новозаветната идея за ролята на Христос е като снабдител преди всичко на духовните и ежедневни потребности на Неговите последователи – първо на Неговите сънародници, а после и на онези, които започват да се наричат „християни”. Христос не може да бъде приравняван с апатичния Буда или с агресивния Мохамед. Първият не се притеснява дали ще има желаещи да го последват при впускането му в „пустотата”, защото самият приживе не е бил сигурен дали е постигнал „нирвана”. Вторият пък извисява блестящия си от постоянна употреба меч над главата на всеки, който би дръзнал да оспори неговото пророческо достойнство. Следователно нито първият, нито вторият дава решение за неотложните човешки потребности. Само Христос заявява, че е дошъл да помогне на сиромасите, да освободи пленниците и угнетените, да изцели слепите и да прогласи на всички „благоприятната Господна година” (Лук. 4:17-19; срв. Ис. 61:1, 2). Но ако Христос, Който е готов да помага на всеки нуждаещ се Свой последовател, бе отказал помощ на сирофиникианката, която се помоли за изцеление на болната си дъщеря, Той по принцип не би бил различен от Буда и Мохамед. Затова езичничката продължи да настоява: „Така, Господи; но и кученцата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им” (Мат. 15:27; Марк. 7:28). Оттук започва „междурелигиозният диалог”, който е предизвикан от една друговерка. Сирофиникианката става инициатор на третия подход към „междурелигиозен диалог”, който бих искал да посоча като модел и за нашата постмодерна действителност. Този диалог започва и се провежда между човек от нехристиянска вяра и Христос – Основателя на християнството. Мотивът за провеждането му е една крещяща социална нужда. В известен смисъл това напомня за социалните проблеми в Бирмингам, които карат младия Джон Хик да се замисли за смисъла и центъра на всяка една религия и дали различията могат да спомогнат за разрешаването на наболелите проблеми. Но докато Хик прекрачва неправомерно от сферата на иманентното, земното, битовото в сферата на трансцендентното, където може да има само Един истински Бог, а не много и равнопоставени божества, сирофиникианката показва почит и признание към Христос. Тя Го признава като „Господ”, т.е. като Единствения Бог на вселената и човечеството. Обръщайки се към Него за помощ и то на територията на своите божества, тази жена косвено признава безсилието и нищожеството им. Тя не оспорва облагодетелстваната позиция на „децата, които се хранят на Господната трапеза”, но апелира за същото отношение на милост и грижовност към своята дъщеря и себе си, защото е убедена, че християнският Бог не е племенно или културно обусловено божество, каквито са Зевс, Ваал, Вишну, Аллах и т.н. Ето защо Самият Христос дава висока оценка за нейното благоговейно поведение: „О жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде според желанието” (Мат. 15:28).
Истинските Христови последователи не странят от „междурелигиозен диалог”. Той несъмнено ще включва хуманния отклик на социално-икономическите нужди на хора от други вероизповедания. В световен мащаб християнските организации са едни от най-дейните в областите на благотворителност и хуманитарни помощи в страните на Третия свят. Църквата – в различните си конфесии и поделения – също така е в челните редици на миротворците. Но християнската позиция е свързана винаги с издигането на знамето, че Христос е Единственият Господ, Който е несравним с другите представи за божества. Тъкмо затова Той помага на нуждаещите се! Наред с всяка социална инициатива ние сме призовани да отнесем и истината, че само Той е Бог!
Възхитен съм!
Бог да ти дава здраве и мъдрост
Благодаря за възторжената оценка. Всички от екипа ще се радваме по-често хора като теб да се включват с коментари и насърчение. Българската евангелска интелигенция е жизнена и продуктивна с идеи и мнения.
Уважаеми г-н д-р Пеев в последния си абзац ме насочвате директно към „Аллах Акбар“. Няма как да се постигне мир на земята ако всяка религиозна общност воюва така самоотвержено и фанатично за своя Бог. За какъв междурелигиозен диалог да говорим, при положение, че всяка религия смята своя Бог за най-велик и единствен. Къде според вас се намират на земята онези милиарди последователи на другите религии и Богове различни от Вашия /нашия/ Господ Иисус Христос ? В обора ли ? Моите мисли дотук, естествено, могат да се отнесат и до всички поклонници на Исляма. След като прочете човек такива есета съвсем естествено си задава въпроса нужен ли му е Бог въобще. Живей си живота според земните закони и не мисли за другия на небето. Така или иначе всички ще стигнем до него, а дали сме достойни да застанем пред вратите на Рая или пред огъня на Ада това не знам кой Бог ще го реши, но със сигурност ще го решат всички онези, които са останали тук след нас на земята и ни помнят.
Погледнах през прозореца и се успокоих – навън е 21 век, общо взето Европа и за щастие теолозите не определят взаимоотношения та между хората. Живеем в континент, където няма теологични държави и взаимоотношения та между религиите се определят от ЗАКОНА, а не от религиозните предписания на тази или онази вяра.
Разбирам, че християните са подразнени, че религията им не се радва на особена популярност в модерна Европа. А и е поделена на толкова парчета, че дори вярващите уж в един и същи бог не могат да се разберат. 😉
Прочее, без значение дали на някои представители на някоя религиозна деноминация се харесва или не, хората в съвременна Европа избират религиозната си принадлежност според своите предпочитания, разбирания и интелект.
Междурелигиозни ят диалог не се състои в откликване на социално-иконом ически нужди и хуманитарна помощ. Той се състои в равноправен обмен на ИДЕИ и взаимно уважение, тъй като това са съвременните европейски ценности.
Невъзможно е да не се изрази дълбокото недоволство към изложената теза относно религиозния плурализъм и предполагаемата му заплаха за християнството. Авторът, в опитите си да демонстрира своята позиция, създава един изключително ограничен и идеологически предубеден нарратив, който не само игнорира, но и минимизира сложността на съвременната религиозна динамика. Както посочва Юрген Молтман, в съвременното общество ‘не съществува унифицирана концепция за същността и целите на различните идеологии’, което поставя под въпрос самото основание на аргументацията на автора. Опитът за сравнение между Христос и други религиозни фигури, без задълбочено разглеждане на контекста и специфичните културни условия, е крайно некоректен. Нещо повече, тук се наблюдава очевидна тенденция към утвърдителна валидизация на християнството като единствено валидна форма на религиозност. Възможността за ‘междурелигиозен диалог’ не бива да бъде отхвърляна поради страха от загуба на идентичност; напротив, тя предлага шанс за взаимопонимание и учене от различията. Както отбелязват автори в сферата на религията, ‘диалогът между различните вероизповедания може да доведе до по-добро разбирателство и мирно съществуване’. Затова е необходимо да се преосмисли подхода към плурализма не като заплаха, а като предизвикателство за развитие и адаптация в постоянно променящия се свят.
Като читател с висока академична подготовка, не мога да се въздържа от критичен анализ на представената позиция относно Религиозния Плурализъм и Междурелигиозния Диалог на Пилев и Пеев. Публикацията, в която се подчертава предположението, че Християнството е унизено от плуралистичните теории на проф. Джон Хик, явно игнорира сложността на съвременната религиозна динамика и социалните контексти, в които се осъществява такъв диалог. Както отбелязва Юрген Молтман в своите трудове, „не съществува унифицирана концепция за същността и целите на различните идеологии“, което подчертава необходимостта от диференциране в подходите към различни религиозни традиции. Вместо да се противопоставят християнските догми на плуралистичния подход, би било по-полезно да се извлече максимална полза от диалога чрез взаимно разбиране и толерантност. Липсата на ясно дефинирани цели за междурелигиозния диалог поставя под въпрос самата му стойност и ефективност. Както е посочено в ресурсите като protestantstvo.com, „истинските Христови последователи не странят от междурелигиозен диалог“, но той непременно трябва да бъде свързан с истинската природа на Христос като единствения Бог, а не като Пеев.
В заключение, постулирането на крайните негативни последствия от междурелигиозния диалог не само че отслабва аргументите на Пеев за необходимостта от такъв, но и рискува да затвори християнството в собствена изолация без реална перспектива за взаимодействие с многоликия свят.
В контекста на разглеждането на Религиозния плурализъм и неговото отражение върху Християнството, не може да не се отбележи важността на подхода към Междурелигиозния диалог, който е поставен в статията. Както посочва проф. Джон Хик в своята „Коперникова система“, християнството не само че е извадено от централната си роля, но и е поставено в ситуация на непрекъснато отстъпление спрямо други религии. Тази трансформация, ако можем да я наречем така, не е само философски или теологичен проблем, а социален и политически феномен, който изисква задълбочено проучване. В контекста на българската действителност, участието на НСРОБ и българските евангелисти в Междурелигиозния диалог показва тяхната богословска несъстоятелност и недостатъчна подготовка за подобни форуми. Според Юрген Молтман, необходимостта от диалог между различните религиозни традиции не трябва да бъде подценявана; обаче той подчертава необходимостта от ясно дефиниране на целите и същността на такъв диалог. Без адекватна философска рамка рискуваме да паднем в еклектизма – явление, което не само че компрометира християнската идентичност, но и води до деструктивни социални последствия. Както посочва Уолтър Мартин: ‘Аз съм избрал да стоя върху бастиона на Библейското християнство’. В този смисъл, задаването на критични въпроси относно нуждите и потребностите на другите религии е необходимо условие за успешен междурелигиозен диалог. Само по този начин можем да запазим автентичността си като християни без компромис с догматичните принципи.
Изложението на д-р Вениамин Пеев относно Религиозния Плурализъм и неговите последици върху Християнството е не само повърхностно, но и дълбоко манипулативно. Както твърди Юрген Молтман, „в нашето съвремие не съществува унифицирана концепция за същността и целите на различните идеологии“, което подчертава необходимостта от критична преценка на философските основания зад Религиозния Плурализъм (Moltmann, J. „Is ‘Pluralistic Theology’ Useful for the Dialogue of World Religions?“). Неправилно е да се приравняват всички религии с общовалидни критерии, особено когато става въпрос за християнството, което исторически представлява централна точка в европейската култура. Затова изразеното недоверие към „междурелигиозния диалог“ от страна на автора показва не само липса на разбиране за сложността на социалните динамики в контекста на религиозната идентичност, но и откровена непоносимост към концепцията за толерантност. На фона на различията между религиите, опитът да се наложи единен подход е не просто невъзможен, а и вреден. В допълнение, примери като тези от Япония или САЩ сочат как плуралистичната среда може да бъде конструктивна, а не деструктивна. Според Уолтър Мартин: „Истинският християнин в съвременния плуралистичен свят не може да бъде политически обусловен“, но такава позиция сама по себе си предизвиква изолация и догматизъм. Вместо да осъждаме опитите за диалог с представителите на други религии като актове на предателство спрямо Христовата догматика, трябва да разгледаме потенциала им за разширяване на разбирането ни за Божието действие в света. Днешният християнин е изправен пред уникалната възможност да утвърди своята вяра именно чрез взаимодействие с разнообразието от вярвания и практики.
Въз основа на представеното изложение, можем да направим извод, че религиозният плурализъм, както е описан от проф. Джон Хик, не само че подкопава основите на християнството, но и поставя под съмнение самата същност на междурелигиозния диалог. В контекста на тези дискусии е необходимо да се отбележи, че „необходими са ясни дефиниции и граници за всяка от религиозните позиции“ (протестантство.com). Тези граници са особено важни в светлината на опитите за синкретизъм между различните вероизповедания, които често не само че не водят до истински диалог, а вместо това задълбочават конфликти и недоразумения. Молтман правилно поставя акцент върху недостатъчната философска и теологична подготовка на участниците в подобни форуми, което е очевидно в случаите с българските евангелисти. Както той посочва: „дискусиите често завършват без конкретни резултати“, тъй като участниците не са готови да приемат или дори уважават различията помежду си (bojidarmarinov.com/bgrecon/). Следователно, ние сме изправени пред необходимостта от строго разграничаване между истинския християнски подход към междурелигиозния диалог и тенденциите към безкритично възприемане на чужди модели. От една страна стои нашата задължителна позиция като последователи на Христос – „единствения Господ“, а от друга страна – опитът ни да се впишем в глобалния контекст без компромис с истината. Според мен ключовият момент е именно в осъзнаването и приемането на факта, че християнството не може да бъде приравнявано с другите религии – такова действие всъщност би изкривило неговата същност.
Както изтъква д-р Вениамин Пеев, темата за религиозния плурализъм и т.нар. „междурелигиозен диалог“ е не само актуална, но и крайно противоречива в контекста на съвременната християнска теология. Интересното е как авторът с особена упоритост настоява на значението на християнската догматика, като противопоставя „правилния новозаветен модел“ на плуралистичните тенденции, докато си сади пипери и доматки в русенско. Те според него произтичат от социално-икономическите проблеми.
Въпросът остава: до каква степен можем да приемем подобно схващане за „диалог“, който не само че не е адекватен на реалността, но и демонстрира известната му теологична самодоволност?
Както споменава Юрген Молтман в своите трудове, подобни диалози често завършват в духовен фалит, защото не се вземат под внимание основните различия в концепцията за Бога между различните религии (Moltmann). Да не забравяме и позицията на Уолтър Мартин относно необходимостта от твърдо стоене върху основите на Библейското християнство – идеализмът в междурелигиозния контекст може да бъде само форма на интелектуална еклектика без истинска философска дълбочина.
Дали постулатите му за диалог не са просто опит за омекотяване на конфронтацията между различните ц-ви?
Стремежът към хармония между религиите често се оказва лицемерен, особено когато конфликтите произтичат от фундаментални различия в самата природа на божествата. Тук идва въпросът: какво всъщност означава „помирение“ в свят, където всяка религия претендира за уникалност? В заключение, бих добавил и скептичната нота относно бъдещето на този диалог: обаче споделеното човешко страдание никога не бива да бъде подценявано като катализатор за автентичен обмен. И както се вижда след 10 години, статията е просто отминал шум от сън в бяла лунна вечер, сянка от далечен нереален антиподен свят. Като в стар забравен мит с цвят на младостта.
Хубаво е д-р Пеев, но самата статия е доста слабичка. А много от нещата в нея са екуменически еретични. Това е поредният пример за дълбока концептуална неадекватност и идеологически екстремизъм, който оставя много въпроси без отговор. Обсъждането на религиозния плурализъм като инструмент за унищожаване на християнството е не само неправилно, но и дълбоко манипулативно. Както посочва Юрген Молтман, „не съществува унифицирана концепция за същността и целите на различните идеологии“, което означава, че опитите за диалог не трябва да се свеждат до простото противопоставяне на конфесионални идентичности. Твърдението, че християнството е поставено в периферията на европейската култура поради политически и социални мотиви, е грубо опростяване на сложните взаимодействия между религия и политика. Всъщност, плурализмът не означава отхвърляне на истината, а признаване на многобройността на човешкия опит с божественото. Следователно диалогът между религиите не би следвало да се разглежда като загуба на идентичност, а напротив – като възможност за обогатяване чрез разбиране и взаимно уважение. В заключение, необходимо е да приемем критично анализа на „междурелигиозния диалог“ не само през призмата на християнската догматика, но и в контекста на една глобализирана реалност, в която разнообразието е неизменна част от човешкия опит.
ВЕЛИЗАР
С оглед на многобройните изразени позиции относно Религиозния Плурализъм и неговото влияние върху Християнството, е необходимо да се подчертае, че концепцията за „междурелигиозен диалог“ не само не бива да се идеализира, а напротив, поставя християнската догматика в контекста на деструктивна социална интерпретация. В статията на Д-р Вениамин Пеев недвусмислено се отбелязва, че плуралистичният подход води до „унижение“ на християнството, което вече е установено от редица известни теолози, включително Юрген Молтман. Както той самият посочва: „не съществува унифицирана концепция за същността и целите на различните идеологии“ – нещо, което категорично се потвърдило в неуспеха на опитите за диалог между религиите през Студената война. Въз основа на анализа на Молтман и позицията на Уолтър Мартин можем да направим извода, че религиозният плурализъм не е просто философски концепт, а реалност с дълбоки социално-политически последствия. Следователно, всякакви опити за приравняване на християнството с други религии могат да бъдат считани за теологически неприемливи и дори опасни – именно защото те заплашват основополагащите принципи на християнската вяра. Липсата на адекватно дефиниране и осмисляне на термина „междурелигиозен диалог“ само задълбочава проблема и поставя под съмнение автентичността и уместността му в контекста на съвременната българска действителност.
Статията на д-р Вениамин Пеев поставя на вниманието на читателя важни и сложни въпроси относно Религиозния Плурализъм и Междурелигиозния Диалог, които изискват задълбочено размисъл и критичен анализ. Както Пеев изтъква, „помиряването“ между различните Религиозни Общности не само че е практически невъзможно, но то също така може да доведе до унижаване на Християнството, което е централна религия в Европейската История и Култура. Тази теза е подкрепена от Юрген Молтман, който категорично посочва, че в нашето съвремие не съществува унифицирана концепция за различните идеологии, включително Религиозните. Важно е да подчертаем, че разбирането на „Междурелигиозния Диалог“ не трябва да бъде основано на повърхностни политически или социални мотиви, а трябва да произтича от дълбоко теологично осъзнаване на уникалността на Христос. Статията предизвиква необходимостта от нов прочит на Новия Завет като основа за нашите взаимодействия с представителите на други религии; така например случаят със Сиро-Финикианката демонстрира как истинската вяра и нужда могат да иницират диалог между християнството и нехристиянските традиции. Наблюденията върху опитите за междурелигиозен диалог в Европа показват както положителни постижения, така и провали; следователно ние сме призовани да учим от тези уроци и да се стремим към автентичен диалог, който поставя Христос в центъра. Това подчертава важността от защита на християнската догматика и практики срещу влиянията на плуралистичната политика.