Всички действия на пасторите, които са интерпретирани в обвинителните актове като престъпления срещу държавата, са се случили между 1944 и 1947 г., когато България е била под контрола на СССР, Великобритания и САЩ. Като че ли за да подчертае факта, че българското правителство разглежда България като неразделна част от Съветския съюз, при съветската окупация… Така Ангел Динев чрез обвиняемия Чернев е предал информация на чуждо разузнаване относно местоположението на съветските войски в София, движението на съветските войски в района на Ямбол, както и информация относно производството и дейността на определени фабрики в южната част. Този човек Динев, въпреки че е несъмнено толкова малко замесен в „шпионаж“, колкото и другите обвиняеми, любопитно получава присъда от само една година — и дори тя е условна — заедно с глоба от 10 000 лева и конфискация на имущество на стойност и лишаване от политически и граждански права за срок от две години. Непосредствено след процеса му бе разрешено да възобнови работата си като пастор в Петдесятната църква. Доста наивно изявление, направено от него след освобождаването му, обяснява тази снизходителност към един „професионален шпионин“ и също така илюстрира ефективността на „политическото обучение“, проведено по време на предварителния разпит.
„Бях разпитван в продължение на два месеца — каза той — преди да направя окончателното си изявление. Още в началото ми беше казано, че ще получа по-лека присъда, ако призная. След като направих признанието си, получавах по-добра храна и по-меко легло. Моето изявление в съда, че съм бил добре третиран, беше напълно искрено. Бях добре нахранен и ми даваха много книги за четене. … В началото бях разпитван за сравнително кратки периоди, но с течение на времето и тъй като бързаха, разпитите ставаха по-продължителни, понякога до късно през нощта.“
В допълнително обяснение на признанията пастор Динoв заявява: „Ние не знаехме нищо за комунистите, но наистина много се страхувахме от тях. Но те се отнасяха с нас като с човешки същества. Видяхме, че дишат същия въздух като нас“ (съобщение във The Times, 9 март 1949 г.).
Тук не се твърди, че пастор Динoв е бил неискрен, или поне че съзнателно е бил такъв. Жертвите на техниките на разпит в по-голяма или по-малка степен лесно биват „кондиционирани“ в зависимост от различната си морална и физическа устойчивост. Самият факт, че човек се намира в затвора, може дотолкова да подкопае съпротивителните сили на някои, че те са готови да се поддадат и на най-слабия натиск. Техниката, както вече отбелязахме, варира в зависимост от индивидуалната психология на съответното лице. Макар че на Динoв са били необходими два месеца, за да рационализира желанието си да се предаде, не е трудно да се види, че той искрено е вярвал, че е „признал“ по собствена свободна воля, искрено е вярвал, че перспективата за свобода и разрешението да продължи да работи не са имали нищо общо с решението му. За много хора е трудно да признаят, дори пред самите себе си, че са се поддали от страх; те предпочитат, ако е възможно, да придадат на действията си по-малко неудобно тълкуване и не са непременно неискрени в действията си. Пастор А. Г. Захариев беше още един, който се оказа полезен на обвинението за скалъпването на дело срещу онези, считани за по-важни фигури, и срещу които присъдите бяха съответно тежки. Самият Захариев получи присъда, подобна на тази на Динев, заради оказаните от него услуги — не би могло да има друга причина за тази снизходителност, тъй като „доказателствата“ срещу него бяха същите като тези срещу лицата, с които се постъпи сурово.