Калин Янакиев: ПИТАМ „НАШИТЕ“ ПРОТИВНИЦИ НА ПРОТЕСТА

Неколкократно в последните си текстове в Портала признавах, че в настоящите протести има нещо ново в сравнение с всички предходни и истински масови (онези от 1990 г., 1996-1997 г. и 2013 г.). За първи път те – вярно е – не искат оставката на правителства и коалиции, доминирани от БСП. В тях следователно наистина не участват само хора от т. нар. „градска десница“.

Прави ми впечатление обаче, че въпреки ясното за всички основание защо днес това е така, немалко (включително пишещи) хора продължават да са против протеста, смутени именно от тази негова „новост“. Ще трябва да призная също, че техните гласове сериозно започват да подриват (най-малкото интелектуалното ми) уважение към техните автори. Струва ми се – ще го кажа открито – много елементарно (а в определени случаи и маниакално) е да се смята, че всеки масов протест, всяко масово недоволство в България, които не са насочени срещу „комунизма“, със самото това от тук нататък и сякаш завинаги – са неоправдани, неразумни, та даже и опасни. Че щом не са срещу „комунистите“, следователно са… „леви“ – анархистки (или направо „анархо-комунистически“); не са „граждански протести“, „гражданско неподчинение“, а… „революция“, а пък „революцията“ е по определение „лява работа“.

И ето – ще си позволя да запитам въпросните „твърдо десни“ критици на протеста днес (особено онези, които смятат себе си за интелектуалци): мислят ли, че комунизмът е последното зло в нашата, а и в световната история, което може да ни сполети и с което единствено, след като все пак сме успели да се справим, ще трябва да воюваме оттук насетне до края на този свят? Никога повече никакво зло освен „комунизма“ дори в България не може да се роди и всяка обществена девиация, всяка политическа деградация, всяка социална катастрофа, щом не е „комунизъм“ (и щом в дъното ѝ не стои БСП) не би могла да е зло, срещу което гражданското общество ще има основание да реагира масово и радикално? Струва ми се, че да се утвърждава такова нещо е безспорно неинтелигентно. Всъщност, именно ако сме (поне умерено) консервативно мислещи – особено пък ако сме и християни – ще трябва да сме наясно, че няма надежда общественото и политическото зло някога да ни изостави напълно, тъй че след като сме победили една негова форма (да речем – именно комунизма), да сме сигурни, че никога няма да ни се наложи да се борим, та дори и да въставаме срещу други негови форми, които биха могли и никак да не приличат на „комунизъм“.

Ще запитам тези „твърдо десни“ критици на днешните протести – твърдят ли те, че днешната политическа ситуация в България (която, да – не може да се охарактеризира като „комунистическа“) все пак не е безобразна? Биха ли могли да отрекат, че поне от последния мандат на ГЕРБ нас ни управлява една широко разклонена групировка, която вече въобще не е „политическа партия“, а държавно протектирана клиентела на люде, които си купуват (на цената на партийната лоялност) бизнеси и служби, изтръгват бизнеси и служби от чуждите на тази „клиентела“, създали са (и неизбежно са попаднали в зависимост от) олигархични кръгове, които, а не вече „десни“ или „леви“ политици кадруват в министерства, в държавни агенции, в банки, в съдилища и прокуратури? Не е ли скандално, ще попитам още, че от поне четири-пет години в България имаме безспорно министри не тъкмо „на ГЕРБ“, на „патриотите“ и т. н., а на… „Шиши“, на „Домусчиев“, на „Вълка“ и т. н.? Не е ли безобразно – и политически, и даже естетически, че имаме министри с образоваността и словесността на един Данаил Кирилов и „остроумници“ като министъра на спорта? Не е ли направо зловещо, че у нас действат истински задкулисни централи като „Осемте джуджета“ на Петьо Еврото, които са способни да разбият тотално живота на своите жертви, защото имат „свои хора“ по върховете и на прокуратурата и на полицията? Не е ли ориенталско (или Путинско) безобразие да ни показват снимки на кичозните имения и палати на полуграмотни държавни чиновници (но с по 36 хил. лева заплата на месец) и да научаваме, че такива са вече повечето от държавните чиновници? Не е ли отвратително да имаме за главен прокурор човек, който отчетливо се държи като – именно комунистически – милиционер, да търпим създаването на лично негова „преторианска гвардия“, от която утре можем да очакваме всичко? Не е ли нетърпимо да имаме за министър-председател вече близо десет години човек, за когото успешно забравихме, че е израснал в мутренските групировки от Берово и Виденово време – бивш слуга на някой си „Пашата“ и говорещ ни вече публично – именно като мутра от онова позорно време?

Нека ми отговорят: всичко това – което, да – не е „комунизъм“, все пак не е ли зло, което хората (включително младите, които „не помнели комунизма“) въобще не са длъжни да търпят и което имат пълното право да искат да „изстържат“ от обществения ни живот, независимо, повтарям, че не е „комунизъм“?

Всъщност нека го кажа честно – ако бъдат трезви, ще трябва да признаят, че последната битка собствено с комунизма в България приключи през… 1997 г., когато бе съборено онова правителство, което отчаяно се опитваше да задължи последните остатъци от социалистическата стопанска система и да осигури заможния „нов живот“ на оцелялата комунистическа номенклатура. През 2013 г. хората (по-възрастната част са същите, които са на площада и днес) вече се бореха не тъкмо с „комунистите“, а с новородилата се олигархия, без идеологически „цвят“. Събаряха задкулисната империя на Пеевски и тогава – видите ли – бяха „антикомунисти“, защото той беше в коалицията на БСП и ДПС, днес обаче са „анархокомунисти“, защото се опитват да съборят същата империя, на същия човек, който обаче крепи коалицията на ГЕРБ.

Като съборят обаче ГЕРБ – казват ни – днешните протестиращи щели да докарат на власт „комунистите“, за които, понеже са млади, „нищо не знаят“. Кои „комунисти“, нека попитам? Тези на Нинова, чиито възгледи за либералната демокрация, за Европа, за мигрантите и т. н. не се отличават по нищо от тези на „патриотичните“ коалиционни партньори на ГЕРБ, които се определят като „консерватори“? Или тези на формения „капиталист“ Георги Гергов? Не става ли твърде, твърде разтегливо понятието „комунисти“ (почти толкова широко, ще кажа, колкото бе за същинските комунисти преди 1989 г. понятието „фашисти“). Или пък: сега било страшно опасно да събарят Бойко Борисов, защото щял да дойде Радев и чрез служебното си правителство (за два месеца) да върне „комунизма“. Нека попитам – как по-точно ще върне именно комунизма? Ще извърши национализация на всички производствени мощности, на цялата икономика, ще върне член 1-и от Живковата конституция, ще остави легитимна само БСП и ще отвори лагера в Белене? Вярват ли в това, което говорят? Във всеки случай и да го вярват, на тях никой няма да повярва, защото то действително е болезнена фобия.

На въпросните „твърдо десни“ ще кажа още: ако искаме да бъдем в крак с историята и да запазим уважението към себе си като действително били борци с онова страшно зло, би трябвало да се огледаме и да (с радост) да видим, че комунизмът умря – и в световен мащаб, и с малко повече усилия дори у нас. Днес той е само в (незрелите) умове на шепа академични любители на западните интерпретатори на Маркс и на шепа радикални младежи, огледално противоположни на свръхконсервативните си връстници, и за които както комунизмът, така и консерватизмът са постпубертетни увлечения, които ще отшумят щом въпросните им адепти се оженят и започнат да обгрижват семейство и дом. Да, отделни единици от въпросните млади „левичари“ биха могли да бъдат видени и на днешните протести, но да се мисли, че при успех на тези последните именно въпросните хлапетии „ще вземат властта“ или ще установят „анархокомунизъм“ на мястото на „мутренско осем-джуджешката“ държава на Борисов, ми прилича на опасенията на едновремешните комунисти от дългокосите хипита като агенти на новия фашизъм и империализъм.

И тъй, ако сте разбрали защо според мен днешният протест действително не е, но и не може да бъде „антикомунистически“, ще добавя и още нещо – този протест действително не е и „десен“, както „ни обръщат внимание“ определени политолози. Само че ще кажа – и това нито е странно, нито е – поне в този момент – опасно. Доколкото това е протест срещу тоталната корумпираност на държавата (и на трите ѝ власти, плюс „четвъртата“ – медиите), доколкото, дори да не могат да го артикулират така участващите в него, е протест, желаещ възвръщането към парламентарната демокрация, към идеологически (а не олигархично) съперничещите си партии, към върховенството на правото, той действително събира на едно място и определени десни, и определени леви. Само че докато те искат онова, което искат днес – освобождаване от мафията, съкрушаването на олигархичния плен на държавата – техните искания (все още) не са нито „десни“, нито „леви“. Те са, тъй да се каже, преди „дясното“ и „лявото“; те са искания за възможност и на „дясното“, и на „лявото“, която понастоящем е тотално „запушена“ от корпоративния бандитизъм в България. А аз не виждам нищо неоправдано в подобни искания. И ще попитам критичните към тези протести политолози: искането за оставка на правителството на корупционния кръг ГЕРБ „дясно“ или „ляво“ е? И защо да е например „ляво“? Искането за оставка на Иван Гешев и милиционерщината му „дясно“ или „ляво“ е? И защо да е например „ляво“? Защото ГЕРБ и Гешев все пак не са „комунисти“? Връщаме се отново към онова, с което започнах – има, казвам, и други злини освен „комунизма“, в чиито ментален плен някои, изглежда, са останали тридесет години след неговото рухване.

И знаете ли какво накрая? Не прави чест на определени хора сред вас да ни поучавате за „левия“ характер на този протест с приказки за майката или дядото на Христо Иванов, на този или онзи от „протестърите“. За дядовците, бащите и майките ни, ни питаха, ако помните, именно комунистите. За тях ние бяхме носители на „наследствена вина“, те мислеха в категориите на политическото „прераждане“.

Прочее: бабаитът, който вече десет години „ни пази от комунистите“ и на който вие, изглежда, имате повече доверие, отколкото на „сина на Бойкикеви“, нека ви припомня, сам, лично е бил член на БКП (и след 1989 г.); част от министрите му днес са започнали политическата си кариера в БСП. Той сам, лично твърди, че общуването му с Тодор Живков, чийто охранител бе след 1989 г., е за него „повече от университет“.

Е?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).