Нейната политика ще доведе до създаването на Евроарабия под чехъла на Корана
В един и същи ден в Ирак се разиграха две коренно противоположни заложнически драми. На 19 август 2004 година ислямисти отвлякоха поотделно 12 непалци и двама френски репортери. Двата случая имаха коренно различни развръзки. Непалците бяха убити, докато французите останаха живи, макар и в ръцете на ислямистите. Въпреки различията двата случая показват колко еднакво безпомощни са жертвите и по колко различни начини може да се стече съдбата им.
Непалците бяха група от готвачи, портиери, пазачи и други нискоквалифицирани работници. Те бяха отвлечени от ислямистката групировка „Ансар ал-Суна“ след пресичането на границата с Йордания. На 31 август ислямистки уебсайт показа 4-минутен запис на тяхната екзекуция. Непалците реагираха на зверството, нахвърляйки се срещу мюсюлманското малцинство в кралството. Стотици млади непалци обкръжиха главната джамия в столицата Катманду и я обсипаха с камъни. Насилието се засили на следващия ден, когато 5000 демонстранти излязоха по улиците на Катманду. Те скандираха „Искаме отмъщение“, „Наказание за мюсюлманите“, „Долу ислямът“. Някои от тях проникнаха в джамията, изнесоха оттам вещи и предмети и ги подпалиха отвън. Подпалени бяха и няколко екземпляра на Корана. Протестиращите нападнаха магазини на мюсюлмани в Катманду, включително посолства и представителства на авиокомпании на редица мюсюлмански страни. Нападнати и подпалени бяха сградата на непалския мюсюлмански тв канал, както и домове на мюсюлмани. Тълпата безчинства и в агенции, които наемат непалци за работа в Близкия изток.
Насилието бе спряно, след като специалните полицейски части бяха хвърлени срещу протестиращите и властите наложиха комендантски час. Сблъсъците доведоха до 59 ранени, включително 33 полицаи, а щетите се оценяват на $20 милиона. Като цяло разгневената и безпомощна тълпа изля своя гняв върху властта и, общо взето, невинни хора.
Отговорът на Франция бе на другия полюс.
Заплахата срещу двамата френски репортери предизвика енергични правителствени усилия да се спаси животът им. Френската реакция не бе насочена срещу мюсюлманската общност в страната – напротив, тази общност бе включена в кампанията за спасяването на журналистите. Париж енергично накара френските мюсюлмани да осъдят отвличането, надявайки се, че техният глас ще убеди похитителите да пуснат двамата мъже.
Дори ислямските организации във Франция активно взеха да материализират френската външна политика. Те излязоха с няколко декларации и действаха така, сякаш представляват цялото френско население. Бертран Бадие от Института за политически изследвания в Париж дори се оплака иронично, че френските мюсюлмани се превръщат в подразделение на френското външно министерство.
На международно равнище Париж призова към по-категорична подкрепа за арабите срещу Израел и за Саддам Хюсеин срещу водената от САЩ коалиция в Ирак. Френските дипломати дори открито търсеха съдействие от такива терористични групи като действащите в палестинските територии Хамас и Ислямски джихад.
Всичките тези действия са кулминацията на 30-годишната френска политика на помирение, която всъщност представлява победа за ислямистите и терористите. Тази политика бе критикувана от анализатора Норбърт Липшиц. Той сравняваше френската политика с „дими“. С тази дума се наричаха християните или евреите, които приемаха мюсюлманския суверенитет срещу толерантност и закрила. Франция публично потвърди, че е готова да приеме дими статута. В замяна тя разчита, че ще заслужи да бъде защитена от терористични удари.
Историчката Бат Етор е първа, която схваща постепенния процес, при който Европа се ориентира към дими статута. Тя установява, че тази фундаментална промяна започва с арабско-израелската война от 1973 година. Оттогава континентът се обръща с лице към арабско-израелския конфликт и пропуква традиционната трансатлантическа солидарност. Историкът определя две сфери на масирано евро-арабско сътрудничество. Едната е в сферата на политиката, икономиката и религията. Другата е трансферът на технологии, образованието, университетите, медиите, издателската дейност. Според нея промяната ще има само един край – Евроарабия или Европа под чехъла на Арабия.
Да се върнем към началото. Смразяващата жестокост към непалците предизвика естествена защитна реакция у сънародниците им – ти ме удряш, в отговор и аз ще те удрям. На противоположната страна е „просветителската“ Франция – ти ме удряш, но аз те моля да спреш. Ако историята е пътеводител, непалците правят жестокостта срещу тях по-малко вероятна, французите – обратно, по-вероятна.