В първата лекция, която изнасям пред студентите в курса си по академично писане за първокурсници, ги приканвам да „обмислят източника“ на своето писане. Твърдя, че писането започва от градивните елементи на езика – думите. Обяснявам им моята убеденост, основана върху библейската ми вяра, че всички думи произлизат първоначално от Словото – Иисус Христос, Който „беше Бог“ и „в началото беше у Бога“ (Йоан 1:1–2) и Чието първо дело е да изговори вселената в съществуване (Бит. 1:3). Макар да им обещавам, че през семестъра ще усвоят важни техники, процеси и принципи на писането, ги призовавам още в тази първа лекция да се свържат с Източника на езика като най-добрия път към усъвършенстване на собствената им езикова употреба. „За да подобрите писането си — казвам им — опитайте молитвата.“
Библията има много да каже относно начина, по който използваме думите, подчертавайки дълбоката отговорност, която носим като носители на езика, чрез който Бог е изговорил и оформил вселената, която обитаваме. Самият Иисус заявява: „Аз ви казвам, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в деня на съда; защото по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:36–37). Разбира се, твърде лесно е да изопачим добрите Божии намерения, вложени в дара на езика. Виждаме това изопачение, според мен, в разказа за Вавилонската кула или когато не успяваме да държим езика си „възплан“ — както съветва Яков (Яков 1:26).
Но когато се свържем със Словото, с Източника на самия език, придобиваме удивителната способност да използваме думите не само мъдро и умело, но и красиво, и възвишено. Учителите неизбежно прибягват до мистичен език, когато описват най-добрите образци на писане. Оценъчните рубрики никога не успяват напълно да уловят онова, на което поезията е способна. Преподавателите пишат в полетата: „Впечатляващо“, „Блестящо“; или подчертават някое изящно изречение и го хвалят като „сublimе“ или „изтънчено“. Текстът е надхвърлил рубриката, защото студентът по някакъв начин е достигнал до този мистичен извор, тази непресъхваща кладенчова вода, този чист източник, където езикът бликва винаги богат, винаги изненадващ, винаги искрящ и преливащ отвъд чашите на нашите очаквания.
Отдавна съществуват санкции за най-безотговорните употреби на езика — лъжа, клевета, плагиатство, реч на омразата. Но тези явления традиционно се възприемат като дефекти на характера, а нормите са сравнително ясно очертани. Новото предизвикателство пред студентите е в известен смисъл по-фино — подобно на змията, увита около Дървото на познанието. Генеративният изкуствен интелект ги изкушава със способности, които обещават да ги направят почти богоподобни, отваряйки вратите към вселената на интернет-дискурса, обещавайки да погълне, подреди и състави този необятен склад на човешка мъдрост в параграфи, есета, сценарии, а дори и, за техните преподаватели, в учебни планове. Но като посягаме към този плод, не се ли отказваме от отговорността, която Бог ни е дал — да се грижим за дара на езика? В какъв нов Едем ще се окажем извън?
Някои сравняват генеративния ИИ с калкулатора в математиката. Както калкулаторът е механичен помощник, който спестява време при изчисления, така и ChatGPT е механичен помощник при езиковата композиция. В математиката, ако познавате уравненията, чрез които да постигнете целта си, няма нищо нередно в използването на машина за събиране, умножение и деление на числата.
По подобен начин, ако знаете идеите, които желаете да предадете в едно есе, можете да въведете своя тезис и опорни точки, както и параметрите на изследването, в генеративната система, и тя просто събира думите — подобно на числата — за да изгради текста. Но, разбира се, думите не са същото като числата. Макар и двете да са абстракции, числата носят малко или никаква многозначност. Символичните качества на някои числа — като три, седем или дванадесет — са напълно заличени в контекста на математическите задачи, където те обозначават само количества. Всяка дума, отвъд най-базовите членове или предлози, носи върху себе си тежестта на културния контекст, историята и конотацията, което превръща построяването на всяко изречение в изкуство. Дикцията — изборът на думи — е по-близка до художника, който подбира цветове от палитрата си, отколкото до студент по математика, който въвежда числа във формула. Вземете например това съвсем просто изречение: „Аз вървях към магазина.“ Помислете за множеството вариации, които могат да се получат чрез замяна на „вървях“ и „магазина“ със синоними. Може да „крякам“, „шляпам“, „крача“, „припълзявам“, „подтичвам“, „тътря се“, „блуждая“ към „супермаркет“, „емпориум“ или „бутик“. Диззиращото множество от възможности за формулиране на почти всичко, което казваме или пишем, ни призовава към изключителна отговорност.
Но отговорността ни към езика не се изчерпва само с плурипотентността на думите и широкия спектър на техните конотации. Употребата на езика ни въвлича в изкуството на идеите, а независимо дали съществува или не някакъв платонически свят, в който идеите пребивават сами по себе си, в човешкия опит е трудно, може би невъзможно, да се разсече възелът, който свързва думите и идеите. Поради тази причина мислители като Колридж и Хегел говорят за поезията като за най-духовното от изкуствата. Докато художниците използват боя, скулпторите — мрамор, а музикантите — звуци, поетите използват думите като своя среда. Думите са много по-слабо привързани към физическата реалност от мрамора или боята, или дори звука, и са много по-тясно преплетени с идеите — духовните реалности — които изразяват. По тази причина езикът е медиумът, който най-естествено изразява човешкия дух. Какво се случва, когато този медиум бъде прехвърлен в софтуерни програми?
В „Политика и английският език“ Джордж Оруел изобличава проникването на колективистко мислене в писането в епоха, когато всичко е политизирано. Оруел твърди, че политическата правилност (в нашата терминология) „ще построи изреченията вместо вас — дори до известна степен ще мисли мислите ви“. ChatGPT издига проблема на Оруел на ново равнище. Неговата тревога произтичаше от масмедиите на XX век и бръмчащия рояк от гласове, които непрестанно изпълват слуха ни. Оруел казва, че е твърде изкушаващо да „отваряш ума си и да оставяш готовите фрази да нахлуват“. Той сравнява тези готови клишета с бутилка аспирини „под ръка“, примамваща ни с обещание за облекчение от напрежението при търсенето на точните думи. ChatGPT е същата бутилка аспирини, превърната в стероиди — обещаваща да създава новели, сонети, петдействени пиеси и мащабни изследователски проекти само от няколко кратки подкани.
И все пак Словото — Христос — стои неизменно. Словото продължава да казва, че ще бъдем съдени по думите, които изричаме. Но кой ще съди думите на ChatGPT? Ще носим ли ние отговорност за това, което то произвежда? Оруел твърди, че отварянето на себе си към колективисткото мислене на политическата правилност ни грози да се превърнем в нерефлективни роботизирани марионетки. Възможно ли е, когато се дистанцираме от собствената си употреба на езика, да създаваме разцепление вътре в себе си — между тяло и дух, между форма и съдържание, между вещ и идея? Когато машините уловят душата, ние самите се превръщаме в машини. Ще има ли тогава Едем за нас?