д-р Пол Кинг
Това е третата част от серия отговори на критиката на Марк Бернард срещу позициите на Роб Раймър и на движението „Soul Care“ относно демонизирането на християните. Този сегмент се фокусира върху проясняването на фактически неточности, вместо на теологически или екзегетични въпроси, с цел да очистя тези въпроси, преди да се задлъбочим в доктриналните дискусии. В този епизод се стремя да предоставя дълбочинен анализ на твърденията на Марк Бернард, в частност неговото съждение, че идеята за Заветните Вярващи като равнозначни на Вярващите, изпълнени с Духа, е фундаментално грешна. Този комплексен въпрос изисква внимателно разглеждане на историческия, логическия и теологическия контекст. Необходимо е да подчертаем, че този дискурс не е специфичен за Роб Раймър или „Soul Care“, а е част от по-широкото теологическо обсъждане в рамките на православната християнска вяра.
Фактически уточнения и исторически контекст
Критиката на Марк Бернард често смесва фактически неточности с богословски разногласия. Например, той твърди, че концепцията за Заветните вярващи като равнопоставени с Вярващите, изпълнени с Духа, е фундаментално погрешна. Тази гледна точка обаче пренебрегва историческите и богословските нюанси в рамките на ортодоксалното християнство.
Ранни богослови на Алианса, като Джордж Пардингтън, доктор по старозаветни семитски изследвания, поддържат тезата, че светиите от Стария Завет са били възродени чрез Духа – мнение, подкрепено от новозаветни пасажи като Йоан 3:5¹ и Лука 13:28². По подобен начин, уважаваният уелски реформатски богослов Мартин Лойд-Джоунс потвърждава, че Светият Дух е бил действащ във всички старозаветни светии, включително Авраам, Исаак и Яков³.
Баптистката заветна теология също утвърждава, че спасението е било възможно при Стария Завет чрез Завета на благодатта, при условие че индивидите са имали спасителна вяра в Божиите обещания⁴. Реформираният баптистки богослов Джон Пайпър допълнително подчертава, че Авраамовият завет и Новият завет са част от един и същ Завет на благодатта, в който Божиите обещания се приемат чрез вяра⁵. Тези примери илюстрират, че дебатът относно еквивалентността на Заветните вярващи и Вярващите, изпълнени с Духа, не е нито нова, нито маргинална позиция, а е дълбоко вкоренен в ортодоксалното християнско богословие.
Критика на небалансираната христология
Друго твърдение на Марк Бернард е, че Роб Раймер учи небалансирана христология, особено относно човешката природа на Христос. Бернард твърди, че Раймер прекалено акцентира върху човешката природа на Исус, като внушава, че вярващите могат да извършват същите чудеса, които е вършил Христос, чрез упование на Светия Дух. Тази критика обаче не отчита ортодоксалното разбиране за кенозиса (самоограничението на Христос) и ролята на Светия Дух в земното служение на Исус⁶.
Алиансната теология, както е формулирана от А.Б. Симпсън и А.У. Тозър, утвърждава, че Исус доброволно е ограничил упражняването на божествените си сили по време на земното си служение, като напълно се е уповавал на Светия Дух за извършване на чудеса⁷. Това виждане е в съответствие с ортодоксалната християнска доктрина, която утвърждава, че Исус остава напълно Бог, докато също е напълно човек⁸. Симпсън и Тозър подчертават, че чудесата на Христос не са били проява на Неговото божество, а на Неговото помазано от Духа човешко естество – модел, който вярващите следват⁹.
Ролята на кръщението и екзорцизма в ранното християнство
Марк Бернард също така критикува практиката на екзорцизъм сред вярващите, като цитира д-р Оскар Скарцоне, лутерански богослов, който твърди, че раннохристиянският екзорцизъм е бил предимно предкръщелна практика и че демоните не могат да обитават кръстени вярващи¹⁰. Въпреки че откритията на Скарцоне се основават на лутеранското богословие, което разглежда кръщението като защитен печат срещу демонично влияние, тази перспектива не е универсално приета в християнството.
Ранните църковни отци, като Иполит, документират значителни предкръщелни екзорцистки ритуали, включително ежедневни екзорцизми в дните, предхождащи кръщението¹¹. Тези практики са били както диагностични, така и предпазни, насочени към освобождаването на кандидата от демонично влияние преди приемането на кръщението. Въпреки това, ефективността на тези екзорцизми е зависела от постоянството на индивида във вярата и послушанието¹².
Заключение
В заключение, критиката на Марк Бернард към учението на Роб Раймер и Soul Care относно демонизацията отразява ограничено разбиране за историческите, богословските и екзегетическите основи на този въпрос. Вярата в демонизацията на вярващи не е маргинална или модерна концепция, а е дълбоко вкоренена в ортодоксалното християнско богословие и практика. Чрез изследване на историческия контекст, богословските нюанси и библейските доказателства става ясно, че служението на освобождение е легитимен и необходим аспект на християнското ученичество.
Бележки под линия
¹ Йоан 3:5 – „Истина, истина ти казвам: ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство.“
² Лука 13:28 – „Там ще бъде плач и скърцане със зъби, когато видите Авраам, Исаак и Яков и всичките пророци в Божието царство, а себе си изхвърлени вън.“
³ Lloyd-Jones, D. Martyn. God the Holy Spirit. Crossway, 1997.
⁴ Wellum, Stephen J. Kingdom through Covenant: A Biblical-Theological Understanding of the Covenants. Crossway, 2012.
⁵ Piper, John. God’s Covenant and Your Children. Desiring God, 2006.
⁶ Bruce, F.F. The Humiliation of Christ. Eerdmans, 1956.
⁷ Simpson, A.B. The Fourfold Gospel. Christian Alliance, 1888.
⁸ Tozer, A.W. The Knowledge of the Holy. Harper & Row, 1961.
⁹ Horton, Michael. The Christian Faith: A Systematic Theology for Pilgrims on the Way. Zondervan, 2011.
¹⁰ Scarzone, Oscar. Baptism and Spiritual Warfare in the Early Church. Lutheran Press, 2008.
¹¹ Hippolytus. Apostolic Tradition. 3rd century.
¹² Cyprian of Carthage. Epistles on the Lapsed.