Или какво стои зад съпротивата на някои държавници срещу решение на Европейския съд
адв. Иван Груйкин, Гражданска инициатива „Справедливост”
http://www.mediapool.bg/show/?storyid=150160
От няколко седмици медийното пространство непрекъснато се облъчва с негативни новини за решението на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) по „църковното” дело.
Първо президентът Първанов поиска помощ от новоизбрания руски патриарх в създалата се след решението ситуация. Според Първанов решението е опасен не само за България, но и за световното православие прецедент. И направо заяви, че от произнасянето на съда не следват никакви директни последици за българското правителство.
В същото време той благосклонно предостави резиденция „Бояна” за провеждане на конференция на различни православни поместни църкви за подкрепа на патриарх Максим и оглавяваната от него Българска православна църква (БПЦ).
Председателят на Комисията по правата на човека и вероизповеданията в Народното събрание (НС) Огнян Герджиков категорично заяви, че преговори и компромиси с „разколниците” не може да има. Независимо от факта, че според решението на съда държавата следва да положи усилия за компенсиране на причинените вреди, и че в същия момент министърът на правосъдието наистина води преговори със спечелилата делото страна.
Друг професор – зам.-председателят на НС Любен Корнезов, с религиозен плам, съмнителен за политическата му биография, отсече, че „…патриархът е един, една е Българската православна църква, един е Синодът”. Решението на съда в Страсбург той окачестви като погрешно и неотчитащо факти и доказателства, които е бил длъжен да вземе предвид.
За Първанов надали някой е изненадан. Един обикновен доносник може от убеден социалистически интернационалист да се превъплъти в образцов ОКЗНИ-националист, от върл противник на НАТО – в негов защитник, от приятел на Милошевич и Саддам Хюсеин – в партньор на Запада (нищо, че от „осветляването” на Гоце почти никой не го кани).
Но един истински комунист не може да си обърне езика и дори да спомене думата „Бог”. Като компенсация – задължително ще опита да държи изкъсо земния му наместник. Още повече, когато последният и без това е поставен от ЦК на БКП. И най-вече, когато такава е повелята на „другарите” от Москва.
Огнян Герджиков е здраво стъпил на земята. Не е изключено и в неговата глава да витае употребеният за пръв път от покойния Андрей Луканов оксиморон „православен атеист”. Широко скроеният професор по всяка вероятност си мисли, че това е възможно.
Любен Корнезов се слави като добър юрист. Ако това е вярно, най-вероятно не е чел решението на съда. Ако пък го е чел и въпреки това говори по този начин – или не е добър юрист, или умишлено твърди неистини. Ако пък последното е вярно, вече няма значение какъв юрист е професорът и дали изобщо е чел решението.
Онова, което обединява думите и делата на коментираните държавни мъже, е съпротивата и настройването на общественото мнение срещу акт на правосъдието. Правосъдие, с което България е обвързана още от 1992 г., с ратифицирането на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Правосъдие, което за разлика от родното, не се поддава на натиска, ухажването или обикновеното купуване от приятелите във властта.
Именно затова задружният им отпор е толкова силен. И затова те, доколкото зависи от тях, никога не биха допуснали промяна на правилата и истинско разделение на властите, което би подложило на риск всесилните днес приятелства във властта, които са другото име на мафията.
Това, което господата си позволяват, е все едно президентът утре да организира съпротива срещу решение на Конституционния съд, прекратяващо предсрочно се пълномощия му, премиерът публично да игнорира решение на ВАС, отменящо постановление на правителството, а председателят на НС да агитира за излизане на България от Съвета на Европа и да не признава решенията му. Дали пък днес не сме на генералната репетиция на шедьовър, който управляващите ще ни поднесат скоро?
Каноничните доводи и правният спор
И тримата господа изтъкват, че решението на Европейския съд не отчитало каноничните доводи и аргументи и се намесвало в независимостта на БПЦ. Пълни глупости, чието многократното повтаряне като мантра цели психологическия ефект на най-добрите образци на тоталитарната пропаганда.
Решението казва едно – през юли 2004 г. държавата е нарушила религиозните права на неприемащите Максим за патриарх, като чрез прокуратурата и полицията насила ги е отстранила от храмовете, в които са служили. Решението приема, че при наличие на спор този спор може да бъде разрешен само от независим съд, а не от прокуратурата и полицията. А спор има – независимо от нескопосаните опити да се обоснове противното.
Всички т.нар. „канонични доводи”, в т.ч. и „всеправославния събор” от 1998 г. са единствено правни доводи за евентуалната неоснователност на претенциите на т. нар. „разколници”. Правни доводи, които обаче може да преценява единствено съдът, а не да се отказва правото изобщо да се повдига правен спор и решаването на проблема да се предрешава от силови институции.
БПЦ и нейните актове не са извън юрисдикцията на съда. България не е теократична държава (като Иран например), а правова (съгласно чл.4, ал.1 от конституцията) и актовете на органите на БПЦ също се подчиняват на законите, в това число и на ЕКЗПЧОС.
За наличието на правен спор е достатъчно да има поне един несъгласен, а в коментираното дело пред Европейския съд жалбоподателите са повече от 800.
Коментираните български държавници отричат процесуалната допустимост на правния спор с доводи за неговата основателност по същество, които доводи обаче не са преценени от независим и безпристрастен съд. Така, както изисква не само ЕКЗПЧОС, но и българският закон. И затова България е осъдена в Страсбург.
И за да е съвсем ясно за какво точно е осъдена България, ще си позволя един хипотетичен пример със столетната партия на господата Първанов и Корнезов.
Нека си представим, че на следващия конгрес на БСП се получат две спорещи ръководства (централен комитет – ЦК), всяко от което претендира, че е легитимно избрано и обвинява другото във фалшификации и нарушения (което, между впрочем, е често срещана в България хипотеза).
Едното ръководство е заело партийната централа на „Позитано”. Другото обаче е особено близко с главния прокурор, но за по-сигурно свиква заседание на Социалистическия интернационал в резиденция „Бояна”. Социнтернът излиза с ярка декларация в негова подкрепа, а според устава на партията това означавала легитимност. Веднага след тази декларация главният прокурор издава заповед прокуратурата да „осигури достъп на легитимните функционери на БСП до партийната централа”.
Полицията, разбира се, изпълнява. Няма съд, защото според „корифеите” Първанов, Корнезов, Герджиков и т.н. спор няма, тъй като Социнтернът вече се е произнесъл категорично за легитимността. И отново познатото – има един ЦК, една Партия, една България ……
Извън правните и логически доводи остава горчивината, че България е в дълбока криза на нормалността, човещината, морала и духовността. Една част от българите са онеправдани от общата ни държава (никой не твърди, че те са „ангели”), но няма принципен и честен дебат с аргументи и факти, а единствено познатото от времената на Сталинизма заклеймяване и демонизиране на врага.
Така нацията трудно може да се отдалечи от безрадостното си състояние и морален статус на късния социализъм, различаващ ни съществено от далеч изпреварилите ни днес източноевропейски страни като Чехия, Словакия, Полша, прибалтийските държави. Важни белези на същата криза е липсата на категорично осъждане на комунизма и вече пълната реабилитация на тайните служби на тоталитарния режим. Морален релативизъм, поставящ на изпитание способността на нацията ни да се справи с обезличаващите 45 години комунизъм и последвалите ги близо 20 г. перестройка на режима, популярно наричана преход.
За да защитят себе си, се отъждествяват с Църквата
Особено неморалното в случая е това, че хора като Първанов, Герджиков и Корнезов всъщност защитават себе си, представяйки това поведение за защита на Църквата. Нещо повече – те се отъждествяват с Църквата. Защитават себе си, защото те и техните политически централи организираха и осъществиха срамния за България погром над Църквата и България е осъдена заради тях.
Първанов получи награда за „единството на православните народи”, Симеон обеща разрешаване на „разкола” и изпълни обещанието си, а партията на Корнезов постигна десетилетната си мечта за справянето с „религията-опиум за народите”. И се „справиха” по начина, който единствено умеят – като подчиниха, превзеха и разрушиха Църквата. И те, за които Църква и религия довчера бяха мръсни думи, започнаха да говорят от името на Църквата.
Страшното е, че те говорят и от името на България.
Библиографични бележки:
Първанов повика на помощ руския патриарх заради делото в Страсбург
Максим събра подкрепата на православните църкви
Държавата обжалва решението на съда в Страсбург за църковния разкол
Държавата да обжалва решението на Страсбург по църковния спор