Царица Йоанна: Поисках да ги видя един по един преди екзекуцията
На 1 срещу 2 февруари е извършена потресаваща касапница на политици и интелектуалци в България. Тогава са изпълнени смъртните присъди на Първи и Втори върховен състав на т. нар. Народен съд срещу регентите, бивши министър-председатели, царски съветници и депутати от ХХV Народно събрание.
От 2011 г. 1 февруари е обявен за Ден за признателност и почит на жертвите на комунизма.
Oткъс от книгата „Спомени“ на царица Йоанна Българска (1907-2000) , в която тя разказва за зловещата нощ. Мемоарите на съпругата на цар Борис III са публикувани за първи път през 1964 г. в Италия. През 1991 г. Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ ги издаде и на български. Книгата се предлага само в антикварните книжарници.
Из „Спомени“ на царица Йоанна
„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията
Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“.
И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове.
Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.
Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб.
Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Никой никога не ми каза нещо.
Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.
Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на тридесет и осем години.“