Виктор Костов *
В този кратък обзор имам за цел да направя обобщена оценка на последните пет години в правно-религиозния живот на страната, в присъствието на „новия” Закон за вероизповеданията (ЗВ). Някои от критиките към ЗВ в статията не са нови. Ново е само положението, че тези критики са отправени от позицията на времето, което доказа несъстоятелността и неефективността на критикуваните положения и разпоредби. Нов подход е изтъкването на неспособността на закона да отчете богословския аспект на вярата и свободата за нейното упражняване.
Регулаторно-контролиращ правен акт с анонс на свободи, в които не е убеден, нито убедителен, ЗВ оправда съществуването си само по повод частичното освобождаване на контрола на държавата над вярващите. В същността си ЗВ е дискриминационен, половинчат и пренебрегван от редица държавни органи и медии, когато става дума за протекция на свободата на религия. В някои случаи този закон бе използван от държавата, за да се намеси грубо в живота на църквата.
Законът за вероизповеданията е дискриминационен като замисъл
Традицията повелява, че българският законодател и данъкоплатец очакват да „се пишат закони”. Но писането на множество закони само по себе си не означава по-добър или по ефективен правов ред. Такъв е случаят и с религиозния закон. Самият факт на въвеждането на специализиран закон за религията е вече ограничение на свободата на вярата в страната.
На първо място, подобен „религиозен закон”, със самия си опит да „урегулира” вярата на хората и нейното практикуване, разкрива желанието на държавата да продължи да наднича в душите на хората и да ги тормози за техните убеждения. За това, че вярващите в Бога хора са поставени в по-специално положение от „вярващите” с друг светоглед, говори фактът, че за другите вярвания специален закон няма.
За сравнение – никакъв закон по никакъв начин не контролира врачки, баячки, гледачки, екстрасенси, изследователи на „паранормални” явление и така наречените „летящи чинии”, извънземни и други. Тези групи често споделят и пропагандират един доста неадекватен подход към живота, хората и обществото. Но специален закон за „НЛО убежденията” и за гадателките от „Пентаграм” не е въведен от държавата. Няма Дирекция „Теории за извънземни”, която да дава становище, дали НЛО-почитателите добре са формулирали вярванията си преди да си подадат документите за регистрация в съда.
От друга страна, почитателите на вече мъртвата, но легендарна петричка врачка и подобни на нея „феномени” също необезпокоявано се ползват от конституционните си права на свобода на убежденията (колкото и налудничави да са те): свобода на словото и изразяването, и дори свобода на сдружаването без някаква особена форма на регистрация. За хората, които обаче вярват в Христос или имат друга, „традиционна” вяра, държавата е счела, че трябва да има специален закон и специален регистрационен режим уреден в него.
Още по-очевидно доказателство за анти-религиозната същност на религиозния закон в пост-комунистическа и атеистична България е и фактът, че няма Закон за атеистичните убеждения. Би следвало от историята да сме наясно, че фанатичният атеизъм е много по-опасен и страшен за човешкото битие и цивилизация, отколкото редица религиозни вярвания (някои примери: Френската революция от 18-ти век, която е всъщност касапница, мотивирана от високопарни хуманистични атеистични идеали и откровен антиклерикализъм; Великата октомврийска социалистическа революция, чиято анти-религиозна доктрина води до физическо и морално унищожение на милиони; Хитлеровият псевдохристиянски хуманизъм, в който човекът-ариец се издига наместо Христос като спасител, но без покорство към истинското Божие слово и т. н.).
В името на атеизма комунистическите режими вършеха масови престъпления и идеологическо промиване на мозъците (публична лъжа, възпроизведена многократно и пропагандно чрез държавно-контролирани средства за масова информация). Но дали този исторически опит е помогнал на българския законодател да вникне в опасността от войнстващия атеизъм за обществото? Можем да съдим от факта, че имаме закон за „регулиране” дейността на хората с религиозни убеждения, но няма Закон за контрол над убежденията и дейността на безбожното население.
Причината да съществува това несправедливо положение по отношение на религията дори в плуралистичния пост-комунистическия контекст, е простият факт, че България е атеистична комунистическа държава с официална държавна комунистическа идеология в продължение на близо петдесет години. Не можем да очакваме от общество, в което години наред се е пропагандирала безумната лъжа, че „Христос не е историческа личност”, нещо повече от един ограничителен закон за религията. Естественият законодателен продукт на пост-комунистическата държавност, при това историческо наследство, е антирелигиозно и антиклерикално законодателство, смекчено частично от факта демократични реформи след „10-ти ноември”.
Исторически разбираемата приемственост на принципите и духа на комунизма в посткомунистическото законодателство обаче не означава, че това статукво е оправдано – морално, духовно или законодателно.
За съжаление, в битката по приемането на една или друга версия на религиозен закон много малко хора зададоха фундаменталния въпрос: нужен ли е въобще закон, който да контролира вярата на хората?
Защо българският религиозен закон е ненужен
На първо място, нормативен акт за вярата на ниво „закон” е излишен поради естеството на материята, която регулира. Основните човешки права на съвестта, вярата, убежденията, свободата на изразяване са вече уредени основни свободи в основния закон и международните договори. ЗВ от 2002 г. се състои главно от два вида норми – ограничаващи и неограничаващи свободата на религия. В своите неограничителни разпоредби ЗВ само повтаря, в по-различна редакция, нормите на конституцията и Европейската конвенция. В ограничителните си норми ЗВ съдържа терминология и констатации, които са ненужни или противоречащи на тези вече съществуващи норми. Тези две характеристики на закона го правят излишен. Първо, не е нужно да се повтаря конституцията; второ, неправомерно е да се налагат допълнителни, противоконституционни ограничения на религията с под-конституционен акт.
ЗВ ограничава конституционни права и свободи
Като цяло духът на закона е пропит с колебливо отношение към свободата на религията, по-скоро въвежда държавно-регулаторен механизъм към вярата на хората. Конкретно – терминологията относно допустимите ограничения на свободата на вярата включва и „националната сигурност”, което е отклонение от Европейската конвенция:
ЗВ – чл. 7, ал. 1
Разпоредбата предвижда като основание за ограничение свободата на религията забраната тази свобода да бъде насочена срещу:
„националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица”
ЕК – чл. 9, ал. 2
„Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.”
Сравнителният анализ показва, че българският законодател е прибавил „националната сигурност” като основание за ограничение на „правото на вероизповедание. Както знаем, общественият ред се дефинира обективно – когато някой предизвиква безредици и масово насилие, това е нарушение на обществения ред. Какво обаче е „национална сигурност” е неясно, тъй като доктрината за „национална сигурност” се дефинира от специални съвети и държавни служби и често представлява тайна, а не публична информация.
В този ред на мисли, по смисъла на чл. 7 на ЗВ би следвало да се ограничат правата на вярващите. Така и стана през април 2008 г. „Национална сигурност” може спокойно да включи и „заплаха за единството на нацията”, което направиха МВР и oбщина Бургас в прословутото си априлско писмо „срещу сектите”. В него, противно на конституционната забрана да се обявява държавна идеология, представителите на тези две държавни институции обвиниха евангелските християни, че с вярата си те „застрашават националното единство”.
Ограничения чрез регистрация
ЗВ предвижда утежнена централно – двойствена система на регистрация на религиозни общности. Регистрацията е единствено пред Софийски градски съд, което е сериозно ограничение за вярващите. Тоест, ако една религиозна група желае да регистрира свое юридическо лице в Бургас, например, тя трябва да заплати не малката цена на разноски по регистрация на 400 км от юрисдикцията на местния съд. Освен това, местните поделения на деноминацията трябва да предават на кметовете по седалището си списъци с управата на местния църковен клон. Защо е нужно кметовете да имат списък с лидерите на религиозната общност, а такъв списък не е нужен за никоя друга организация или партия? Тези списъци имат информиращо значение по закон, но се e случвало някои недобросъвестни кметове да третират приемането на тези документи като една „допълнителна религиозна регистрация”. Тази централизация на регистрацията е държавен контрол над свободата на вярващите да се сдружават и да формират юридически лица.
В регистрация по ЗВ се предвижда и „експертно становище” от Дирекция „Вероизповедания”, което може да бъде изискано от съда. Отново да напомним, че за да си регистрира дружеството Асоциацията на войнстващите атеисти, например, няма нужда от никакво „експертно” мнение от, да речем, Дирекция „Атеистични убеждения”. Подобна асоциация, която ще търси да доказва и пропагандира, че „Бог е мъртъв” и че вярващите християни са „слабохарактерни хора с нисък интелект”, може да си подаде документите не пред един съд в страната само, а пред който регионален (окръжен) съд намери за добре.
Какво показва практиката? СГС стандартно изисква мнение за търсещите регистрация религиозни общности. В съвременния контекст на Дирекция „Вероизповедания”, правилната роля на държавен орган по религия не би трябвало да има властта да дава мнение по регистрацията на дадена религиозна група. Подобна дирекция би трябвало да е консултативно тяло „за вътрешно ползване”, което да съветва държавната администрация по въпросите на религиозния живот, ако тя би искала да има поглед върху него. Такава дирекция не би трябвало да има каквито и да било изпълнителни правомощия или право на преценка за „ценността” или „опасността” от една или друга вяра.
Ограничения върху сдружаването и свободното слово
Религиозният закон поставя ограничения и върху други основни човешки права в случаите, когато те се упражняват в религиозен контекст. Особено сериозно ЗВ лимитира свободата на сдружаване на религиозна основа. Освен тежка и дискриминационна форма на регистрация, законът предвижда само регистрирани по религиозния закон „вероизповедания”, формирали свои институции, да регистрират сдружения и фондации с религиозна нестопанска цел. На дело това е драконовско ограничаване на фундаменталната конституционна свобода на сдружаване.
Например. Искате да се занимавате с издателска и просветителска религиозна нестопанска дейност и за целта искате да си регистрирате фондация. В същото време имате с лидерите на дадена регистрирана религиозна институция близки, но не идентични виждания и е съмнително, че те ще одобрят вашата фондация (по каквито и да били причини – политически или богословски). Тогава вие трябва или (1) да получите въпреки всичко благоволението на вече регистрираната деноминация или (2) да си организирате регистрация на своя деноминация по ЗВ, която едва след това да „разреши” регистрирането на желаната от вас фондация. Тоест, изборът ви е между контрол от недоброжелатели и компромис със съвестта, от една страна – или драматично усложняване, удължаване и оскъпяване на регистрационния процес, от друга.
ЗВ ограничава свободата на словото – като цяло, a в частност – ограничава свободата на религиозното слово. ЗВ не позволява свободното слово на базата на личната вяра в Бога, тъй като разпорежда:
„Чл. 36. (1) Който без представителна власт осъществява дейност от името на вероизповедание, се наказва с глоба от 100 до 300 лв.”
Този текст на практика обявява, че трябва да има някаква официално-документална санкция от „централата” на религиозната деноминация, за да може даден вярващ да проповядва убежденията си. Това на практика въвежда ограничения върху свободата на съвестта и мисълта – вярващият може да изразява само мнение, предварително санкционирано от съответната религиозна централа. В тази формула верските убеждения не могат да имат „привърженици” или „поддръжници”, а безкритична членска маса, тъй като са разрешени само назубрени и заповядани понятия. Търсенето на истината и дебата по нея, което е част от вярата и от свободата на вярата, са де факто забранени от ЗВ. Целта на закона е постигната – има „съвършено единството” в църквата и държавата, институциите тържествуват, хорът пее тържествени оди. Това разбира се не е така в действителност.
„Вероизповедание” обаче, не е само регистрираната институция, но формираното лично убеждение, а и групово такова. (Фундаменталната истина, че държавната регистрация е ирелевантна за формирането на вяра е половинчато уредена в закона, по-скоро като недоглеждане отколкото като целенасочено философско разбиране за същността на вярата). Вярата предполага вътрешен духовен живот, който не e просто регистрация и образуване на религиозна йерархия и институция. Дори, бих казал, институционалността е най-незначителният елемент от вярата.
Богословска недостатъчност
Според цитирания текст (чл. 36, ал. 1 от ЗВ), ако вярата, която проповядвам, не е официално одобрена от религиозната управа, която се счита за най-главен източник по въпросите на определена вяра, тя (управата) може да ми забрани да формирам моята вяра и да ме глоби, ако споделям убежденията си или практикувам вярата си! Това е законодателно уреждане на недопустим контрол не само над религиозното слово и съвест, но и над свободата на словото въобще. В средните векове основанието за ограничаване на съвестта е било точно същото, само че тогава вместо глоба от 100 до 300 лева, са налагали наказание смачкване на палците с нарочно за целта менгеме или изгаряне на клада. Веднага следва въпросът, кой е най-висшата задължителна инстанция за формиране на вяра и религиозно убеждение? Кой дава „представителна власт за осъществяване на вероизповедна дейност”? Синодът на БПЦ? Алтернативният синод? Дирекция „Вероизповедания” или парламента? Пасторът на моята евангелска църква или Eвангелският Aлианс? Или Бог?
Естествено, че когато става дума за духовни дела и вяра в Бога нещата надскачат хуманистично-атеистичните представи за вярата и трябва да отчитат, че вярата не е само обществено явление. Тя е връзка с духовния свят, връзка с Бога – и човешко-социалният елемент има своята роля във формирането й. Но има и един друг, основополагащ фактор, който трябва задължително да имаме предвид: БОЖЕСТВЕНОТО ОТКРОВЕНИЕ.
Когато включим и тази категория, „Божествено откровение”, без което всъщност не можем и да говорим за „вяра”, виждаме, че един обикновен закон не може да обхване съдържанието на свободата на религията. Той може да се простре до даване на препоръки за това, как в рамките на даден политически режим може формално да се осигури или ограничи външната организация и практика на религиозната вяра. Но законът е лишен – по същността си – от всякаква чувствителност и рецептори за Божественото откровение. Такава чувствителност може да се прояви в законодателството единствено като отражение на моралните принципи и стойности на законодателите, основани на техните религиозни убеждения, вярвания и преживявания. Законът е богословски необмислен.
Неадекватна терминология
Предвид богословската недостатъчност на закона, терминологията му не се съобразява също и с международните изисквания за деноминирането на човешките права в сферата на религията. Можем да открием съществена разлика между “свобода на религията” и “право на вероизповедание”. Първият термин обозначава, че същността на съдържанието му е свободното упражняване на вярата; в него се съдържа неотменимото иманентно правo да вярваш в Бога и да си свободен за това. Правото е класифицирано като “свобода”.
Вторият термин, “право на вероизповедание”, формулира правото на вяра по същия начин както е с правото на труд, право на социално осигуряване, право на събрания и т. н. В тези определения се съдържа и “ограничимостта” на правата, защото те са давани при някакви условия от човешкото общество и гарантирани от държавата и социално-политическото устройство. Но вярата, като право дадено от Бога, надскача квалификациите на обществото да “дарява” права.
Вярата не е продукт на социалния договор или на политическата воля на лидерите. Вярата е трансцедентна и свързва човек с Бога, с вечността, с един нов ред и свят, който в крайна сметка надскача видимия свят. Поради това, че вярата произхожда от Бога, а не от държавата, (последната може само да гарантира свободното упражняване на вярата, ако зачита гражданите си), вярата не е точно “право” като всички останали права. Вярата е свобода, която няма как да бъде ограничена във вътрешното състояние на човека, а само по принудителен път може да бъде ограничено външното й изразяване. Затова и тя не е просто “право”, а е именно “свобода”. Аз съм свободен да вярвам в Бога, дори държавата и обществото да ми отказват това “право”.
Ето тази дълбочина на схващане за вяра и свобода отсъства от буквата и духа на Закона за вероизповеданията. Съответно – и от законовата терминология.
Средство за държавна намеса в делата на църквата
Съвсем мимоходом ще трябва да споменем, че законът бе приет и за да се реши така нареченият „разкол” в православната църква. Всеизвестен е фактът, че формулировките относно правата православна църква в ЗВ (чл. 10) бяха използвани по най-безцеремонен и брутален начин от държавата през 2004 г., когато силите на реда внесоха безпорядък в църковния живот на православието и 250 храма на Алтернативния синод бяха насилствено опразнени. Скоро българският данъкоплатец, съвсем справедливо, ще трябва да обезщети със стотици милиони евро пострадалите от тази безумна акция на държавата. За изготвянето на добър закон, зa внимателното и продължително консултиране със специалисти в сферата на правата на човека и религиозната свобода по казуса един милион евро щяха да са предостатъчни.
Един добър принос на ЗВ
Той е по-скоро в перифразата в закона на вече действащи правни норми, които защитават свободата на религията и съвестта. Така че, това положение не е точно заслуга на религиозния закон.
Може да се отчете като напредък фактът, че законодателят се съобразява с разликата между институцията и общността при съвместното практикуване на вярата. Тоест, законодателят, макар и мълчаливо, се съгласява, че правото на свобода на вярата е абсолютно в смисъла, че човешката личност е носител на вярата, а не правната фикция “регистрирано юридическо лице”. Това става, като държавната власт (поне централната) признава, че регистрацията на юридическо лице по закона не е условие за упражняване на вярата, поотделно или заедно с други. Това е съществен напредък, защото регистрационният процес в тоталитарните религиозни и атеистични общества има смисъл на де факто “разрешително за вяра” от държавата. Тоест, ако държавата е регистрирала даденото верско сдружение, счита се, че това е основанието, което поражда правото на членовете да вярват. Сегашният регистрационен режим, дискутиран отчасти по-горе, има същността само на частично разрешително за вяра.
Макар и с недомлъвки законът за вероизповеданията прави крачка в посока на признаване на свободата на личността да вярва без държавно разрешително. Естествено, ограничителните разпоредби в други части на закона омаловажават тази важна стъпка напред.
Заключение
С оглед на тези общи наблюдения, можем да изведем, че добрите черти на закона са всъщност повторения на вече съществуващи разпоредби, a че лошите страни на закона пък са леко видоизменени отрицателни наслагвания в отношението на държавата и обществото към вярата от годините исторически атеизъм. Поради тази причина най-добрият подход към този религиозен закон е неговото отменяне изцяло.
За да не бъдат дискриминирани религиозните общности, те трябва да бъдат приравнени с нестопанските организации от всеки друг вид, религиозни или не. Регистрацията трябва да е по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, а не по специален ред, с който се дискриминират църквите и другите верски общности. Няма основание, вярата на хората да ги прави по-приемливи или по-недостойни участници в обществото. Действията са тези, които определят, дали даден човек е извършил престъпление или закононарушение, а не неговите убеждения. Това трябва да е отношението на държавата, а не толериранетo на нерелигиозни атеистични организации и налагане на ограничения за верскитe такива.
Ако не би бил отменен Законът за вероизповеданията, то не би могло чрез промени в него да бъде изведено по-нататъшно законодателно ограничаване на свободата на хората да вярват в Бога. Конституцията, Европейската конвенция и законодателството за организациите с нестопанска цел са напълно достатъчна законова основа за гарантиране на свободата на религия и правата на вярващите в страната.
Българската държава бе сериозен длъжник на религиозната свобода през комунизма и продължава да бъде такъв и в пост-комунистическите условия. Време е законодателят да отстъпи от претенциите на държавата и чиновниците да бъдат регулатор на вярата на хората. За целта, Законът за вероизповеданията следва да бъде отменен и забравен.
* Виктор Костов е адвокат, главен редактор на електронното издание за свободата на религията, съвестта и словото Свобода за всеки към фондация „Преображение”. Доктор по отношенията църква – държава във Fuller Theological Seminary, САЩ.
ОЩЕ по ТЕМАТА:
[…] Ретроспективен анализ на българския религиозен закон […]