Борислав Скочев, сп. Диалог, Холандия
В настойчивите напоследък опити за реабилитация на Тодор Живков се чува, че закрил концлагерите. В това твърдение има 20% истина. Защото Живков един път ги закрива, но четири пъти ги открива. Закрива ги през 1962 г., а ги открива през 1956, 1959, 1964 и 1984 г.
20% истина са чиста лъжа, защото концлагерите в България – с които ректорът на Софийския университет си направи майтап по повод “научното” честване на Людмила Живкова – функционират от първия до последния ден на комунистическия режим (с изключение на годините 1953-1956 и 1962-1963) и това е една от разликите с режимите в Полша, Чехословакия или Унгария, където те са закрити след смъртта на Сталин (в Унгария отново са открити след Унгарската революция и са закрити в началото на 60-те) и една от приликите със Северна Корея, Съветския съюз и Китай.
Това не е разлика в същността на тоталитарните режими – и по-либералните от тях пазят концлагерите в резерв за кризисни ситуации. Например режимът на Кадар в средата на 1961 г. изработва списъци с имената на 10 000 унгарци, които трябва да бъдат въдворени при криза на режима. Но въздържането или използването на концлагера след сталинистката ера показва културни разлики в отношението комунистически елит – общество.
Към средата на 50-те години концлагерите са изпълнили предназначението си да бъдат експериментална лаборатория на тоталното господство, по определението на Хана Аренд. Приложени първо зад телените мрежи, всички механизми на поставянето на човека под пълна зависимост вече властват извън тях.
Защо тогава режимът на Живков нарежда България до Съветския съюз, Китай и Северна Корея, а не до Полша, Чехословакия и Унгария, където е мястото ни? Мисля, че за това има обективни и субективни причини, както казваше др. Живков.
Дължи се на по-ниското културно ниво и исторически сложеното по-слабо национално чувство на българската комунистическа върхушка. След Познанското въстание и Унгарската революция полските и унгарските комунисти издействат “свой път към социализма” и известна автономия от Москва, а българските завършват първи от източноевропейците колективизацията, както им е наредил Хрушчов, и успяват в това не на последно място с помощта на ТВО Белене.
Субективната причина е, че като възкачен от Москва на поста първи секретар Живков не се опира нито на особен авторитет в комунистическата партия, нито на съветските войски като колегите си в Будапеща и Варшава, а след 1968 г. – и в Прага. Той разполага със съветското благоволение, собствената си ловкост и репресивните възможности на МВР – министерството, което вижда като гарант на властта си и което успява бързо да овладее чрез кадрови смени.
Ето кратък преглед на концлагерната история на комунистическа България.
Първият концлагерен период започва с началото на съветската окупация през есента на 1944 г., когато местни органи на Народната милиция създават незаконни, тайни лагери. От януари 1945 г. лагерите функционират съгласно наредба-закон на Министерски съвет и указ на регентите. През 1945 г. съществува един лагер в с. Зелендол за германски и унгарски поданици и за техните жени и деца; три лагера на Униформена милиция, в които изпращат хора отделите Криминален, Административен и Стопански в Дирекция на Народната милиция; и три основни лагера на отдел Държавна сигурност.
Първите, които са изпратени в концлагерите на Държавна сигурност, са представители на онези професионални съсловия и политически групи, които могат да организират съпротивата на българския народ срещу съветската окупация и установяващия се комунистически режим. Тоест същите групи, които подлежат на физическо – в масовите убийства през есента на 1944 г. – или съдебно – чрез Народния съд – убийство. Най-многобройна е групата на униформените полицаи, полицейските разузнавачи и полицейските сътрудници, следвана от противниците на ОФ и от легионерите, бранниците и ратниците. Като противници на съветския комунизъм и хора с нелегален опит, анархистите също са едни от първите хвърлени в концлагерите.
В свой доклад от края на 1946 г. инспекторът от ДС Желязко Троев, който отговаря за концлагерите (а през 70-те е началник на отдел “Затвори”), много прегледно излага тяхната задача да репресират онези, които са избегнали убийствата през есента на 1944 г. и които няма за какво да бъдат съдени:
“Близо двегодишното съществувание на трудовите общежития ни показа ясно, че тяхното образуване е било една необходимост за новата О.Ф. власт и едно ефикасно средство в борбата за обезвредяване враговете на днешната власт. Чрез тях наказахме голяма част от фашистките елементи неосъдени от Народния съд, неоткритите навреме по една или друга причина врагове на народа, непосредствено след 9.ІХ.1944 год. По-късно през втората половина на 1945 год. и през настоящата година чрез трудово-възпитателните общежития обезвредихме и наказахме останките от старите кадри на фашистките организации: легионери, отец паисиевци, ратници, бранници и терористичната македонска организация ВМРО, за които нямахме достатъчно данни за подвеждането им под съдебна отговорност. Също чрез тях обезвредихме и наказахме злостните и реакционни прояви на членове от опозиционните и някои О.Ф. партии. Навреме въдворявайки някои врагове на О.Ф. власт ние предпазихме страната от шпионски афери, вредителски диверсионни саботажни действия. В това отношение, предпазване сигурността и спокойствието на страната, трудово-възпитателните общежития имат голям дял и за в бъдеще в това отношение ще играят голяма роля.”
Голямата роля на концлагерите наистина предстои. Когато Троев пише това, все още не е проведена забраната на опозиционните партии, чистката в армията, национализацията и най-вече отнемането на земята от селските стопани.
Всеки от тези етапи на съветизацията ще изпраща към концлагерите животински вагони с натъпкани в тях хора.
Незабавно след смъртта на Сталин икономически несъстоятелната съветска концлагерна система е силно съкратена, а в съветските сателити в Източна Европа трудово-възпитателните общежития са закрити. У нас това става през есента на 1953 г.
През първия период на българските комунистически концлагери през ТВО преминават около 18 000 души.
Но наред с ТВО съществуват и други концлагерни форми. Такъв е специалният лагер “С” в стария пазарджишки затвор, който е извън закона и е под властта на отдел ІІ в ДС.
Такива са и лагерите за трудово мобилизирани, които съществуват в периода 1946-1949 г. Годишно те експлоатират труда на 3-4 000 души. Създадени със Закона за трудово мобилизиране на „безделниците и празноскитниците”, на практика те са използвани за репресия и изолация на дейци на Земеделския младежки съюз, а също на изключени при чистките в университетите студенти и дори на почитатели на “американската музика”, като големия джазов музикант Людмил Георгиев, който като създател на “Джаза на младите” е изпратен в лагера в Чомаковци. Повечето от тези лагери са сезонни и с по-лек режим от трудово-възпитателните общежития. Младежите работят по корекции на река Искър в лагери по поречието на реката, а момичетата са в лагери в с. Куртово Конаре, ДЗС Тутракан, ДЗС “Георги Димитров” (чифлик “Клементина”), Плевенско, с. Тузлу-Алан (дн. с. Майско), Еленско, с. Прослав, Пловдивско, с. Садово, Асеновградско, с. Оброчище, Балчишко, ДЗС “Васил Коларов”, Шуменско, и др. Безпартийните са изпращани около София, а членовете на опозиционни партии – на по-тежките обекти. Законът е отменен през октомври 1950 г.
И при трудово-възпитателните общежития, и при лагерите за трудова мобилизация превъзпитанието е само лозунг, куха дума, зад която стои агентурно-оперативната работа, а възпитателите по правило са резиденти на ДС.
Другояче стоят нещата с труда. Принудителният труд не е задължителна характеристика на концлагера, както се вижда в случая с лагер “С”. Но безплатната работна ръка ентусиазира МВР, изпълнението на производствените планове е голямата задача пред лагерните началници, а неандерталските условия на труд и гладът правят принудителния труд смъртоносен. Но опитите да се създадат големи селскостопански комплекси първо в Ножарево, а след това в Белене се оказват голям стопански провал. Наказателната система на МВР не достига етапа на съветския лагерно-производствен комплекс, а остава при ранната съветска концепция за самоиздръжка и то благодарение само и единствено на отдаването под наем на каторжната работна сила. МВР получава само керемидени фабрики, фабрики за гребени и копчета и обущарски работилници и не се превръща в производствено министерство като НКВД.
Провалили се като стопанско начинание, концлагерите изпълняват успешно основната си, историческата си задача – да изолират и репресират противниците на съветизацията.
За тази цел въдворяването върши отлична работа като административна мярка, налагана от МВР без присъда. Към нея МВР прибягва винаги, когато режимът има нужда от бърза и масова репресия или когато не разполага с доказателства за престъпна дейност. Някои от индивидуалните въдворявания са наказателни, например при близките на бегълци.
Но при масовите въдворявания репресията има изключително превантивен характер. Тя трябва да осигури изборния успех, колективизацията, насилственото преименуване, контрола върху църквата.
Или да предотврати “унгарски събития”.
В тези случаи не се прилага като наказание за действителна политическа или криминална дейност, а поради принадлежност към определена социална, политическа, религиозна, етническа група или към вражеския или криминалния контингент.
Вторият период на концлагерната система започва с откриването на ТВО Белене през ноември 1956 г. след като съветските войски смазват Унгарската революция и завършва със закриването на Ловешкия лагер през април 1962 г. Няколко неща го отличават съществено от първия концлагерен период.
Сега политическата репресия не е масова, а фокусирана върху непримиримите лидери. Не е демонстративна, а прикрита, като при въдворяването на турци и помаци през август-септември 1958 г., или е замаскирана в акция срещу хулигани и криминални елементи, каквато е Хулиганската акция. Изоставена е сталинската амбиция МВР да бъде министерство със собствени стопански мегаобекти, а се търси печалба от “все по-рационалната експлоатация” на лагеристкия труд в местни предприятия и ТКЗС или оползотворяването му в строителни обекти на МВР и БКП.
Най-съществената разлика е, че през втория период концлагерът е административно подчинен на окръжното управление на МВР-Плевен и не съществуват централни структури за неговото
административно, стопанско и агентурно-оперативно ръководство.
Тези функции на практика са поети от отделение “Въдворяване и изселване”, а то е ръководено от назначения през май 1957 г. за заместник-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов. Докато в първия период контролът и ръководството на концлагерната система се разпределя между отдел (по-късно управление) “Затвори и ТВО”, Стопански отдел при фонд “Затвори и ТВО”, Трето управление на ДС, отделение “Въдворяване и изселване”, специалната комисия по въдворяването и изселването и няколко заместник-министри, ръководещи тези поделения, сега тя става еднолично подчинена на Мирчо Спасов – и на неговия патрон Тодор Живков.
Ролята на Спасов и Живков се проявява още в първата половина на 1957 г., когато мнението на Мирчо Спасов (който по това време е само началник на Софийско градско управление на МВР), че ТВО е основното средство в борбата с престъпността и хулиганството, надделява над мнението на министъра на вътрешните работи Георги Цанков и неговите заместници Кумбилиев и Колчев. Естествено, това става и с братската помощ на съветските съветници.*
Намаляването на мащаба на политическата репресия, прикриването й като борба с хулиганството, мащабните акции срещу “хулигани” – всичко това работи за внушението, че концлагерът е нужен за спокойствието на обществото, същевременно запазвайки страховитата му, респектираща обществото слава.
През януари 1959 г. влиза в сила конвенция на ООН за забрана на принудителния труд. ТВО Белене започва да тежи върху отношенията на режима с външния свят и закриването на концлагерите става условие за западноевропейските заеми.** От чл. 14 на Закона за Народната милиция е премахнат текстът за въдворяване в ТВО.
ТВО Белене продължава да съществува незаконно до есента на 1959 г. и е формално закрито, а всъщност по идея на Мирчо Спасов и Тодор Живков е преместено с ръководния си и надзорно-охранителен състав и част от лагеристите край Ловеч.
Съществуването на Ловешкия лагер извън закона, под контрола само на Мирчо Спасов, с овластяването на лагерния персонал да разполага с живота на лагеристите, обявени за социални паразити и отрепки – всичко това го превръща в най-страшния лагер, в който дехуманизацията и садистичните убийства нямат равни на себе си в концлагерната история на България. Убийствата стават още повече на брой след пълното му засекретяване през август 1961 г., когато от ТВО лагерът става Трудова група, престава да съществува на хартия, а процедурата на въдворяване не подлежи дори на формалния преди прокурорски надзор. В Ловешкия лагер са убити разказвачите на вицове за Живков Александър Николов (Сашо Сладура) и Любен Паунов. (На снимката – окръжното на Мирчо Спасов, с което извежда Ловешкия лагер в пълна секретност.)
Лагерът в Ловеч е закрит през април 1962 г., само защото Живков се страхува, че ужасяващите разкрития ще бъдат използвани от противниците му в ръководството на комунистическата партия. През втория концлагерен период през лагерите преминават 5300 души – 3800 през Белене и 1500 през Ловеч.
Неизвестният трети период
Ако през април 1962 г. Тодор Живков все още има силни съперници в ръководството на БКП, то към края на същата година със съветска благословия вече е отстранил Вълко Червенков, Антон Югов, бившите министри на вътрешните работи Георги Цанков и Руси Христозов и бившите заместник-министри на вътрешните работи Георги Кумбилиев, Иван Райков, Христо Боев и Апостол Колчев. Въпреки това в БКП и в обществото на Живков се гледа като на посредствен, случаен човек, който ще си отиде с падането на Хрушчов.
За онова време Георги Марков пише в “Задочните репортажи”:
“Интелигенцията, която вероятно съдеше за него от речите му, го смяташе за обидно елементарен. В София имаше дузина хора, които го имитираха много сполучливо. Особено гласа и смеха му, който сякаш падаше на етажи, започвайки от най-горния. И ако интелигенцията изпитваше презрително отношение към него и даже си позволяваше да забелязва колко висококултурен бил Червенков, широките маси имаха най-подигравателно отношение. Цялата страна беше залята от вицове за Тодор Живков, при което той неизбежно бе рисуван като прост, ограничен, примитивен човек. От трета страна, както вече казах, в самата партия имаше силно пренебрежение към него. “
Овладял комунистическото ръководство, Живков може да си позволи отново да използва пълния репресивен инструментариум на МВР*** срещу обществения присмех и антиживковистките гласове в БКП.
В началото на декември 1963 г. изселването, което също е преустановено през април 1962 г., е възобновено. На 17 декември 1963 г. министърът на вътрешните работи Дико Диков съобщава на ръководството на МВР мнението на партийното ръководство, че има отстъпление пред враговете и хулиганите:
“Вражеските елементи са раздвижени, активни и нагли в свойте действия срещу властта и нейните мероприятия. С вицове те опорочават нашите успехи и постижения в строителството на социализма, говорят против Правителството и ЦК на БКП, особено против първия секретар др. Живков. Тук има пръст врага, има пръст чуждестранната разведка. Целта е да се създаде неверие в нашата власт, в дружбата ни със СССР, да се компроментира правителството и ЦК на БКП, нашия Първи секретар – др. Тодор Живков.”****
От декември 1963 г. до края на 1965 г. са изселени около 600 души по линия на Народната милиция и около 320 души по линия на ДС. Повечето от изселените от ДС са “вражески настроени хора, които са правили изказвания против партийните и правителствените мероприятия”, а деветима изселени през 1965 г. са офицери, замесени в заговора на Горуня.
Концлагерът в Белене отваря отново врати на 19 януари 1964 г., този път като наказателно общежитие за изселени. Министърът на вътрешните работи Дико Диков твърди:“Ние се спряхме на с. Белене, но това не е лагер, тъй като последния предвижда охрана, храна, легла и т.н. Но в новия указ и този въпрос за лагерите трябва да се реши, за да имаме ние в ръцете си законна форма и в случай на усложнена обстановка да действуваме.”
Но общежитието напълно отговаря на определението за концлагер: място за лишаване от свобода без присъда, по административен ред от органите на МВР като репресия и наказание за политическо инакомислие и действия или като превантивно изолиране на членове на политически, етнически, социални, религиозни и други групи и на лица с криминални и противообществени прояви.
Изселените лица се намират на Втори обект под контрола на милиционерската охрана на затвора. Имат свобода на придвижване само в района на Втори обект, без право да влизат в контакт със затворниците на Първи и Трети обект. Не могат да напускат острова без разрешение на началника на охраната на затвора. Имат свиждане с близките си. Това са ограничения, които не съществуват в принудителната административна мярка изселване, а са характерни за концлагерния режим. Ще видим също, че част от въдворените са репресирани като представители на определени групи при различни кампании или кризи на режима.
До края на 1965 г. през общежитието преминават около 100 души. Няма достатъчно информация за състава им, но част от тях са помаци от Рибново, изпратени в концлагера след като на 30 март 1964 г. селото се разбунтува срещу първия опит за насилствено преименуване. По същото време са изселени и хора от Корница и Якоруда, където на 31 март също има демонстрации срещу преименуването, но тъй като само в Рибново комисията по преименуването е прогонена от селото, а един милиционер е бит, съпротивата е квалифицирана като “метеж” и изселените от това село са изпратени директно в Белене в нарушение на правилника, според който там се презаселват лица, нарушили условията на изселването.
Броят на въдворените в общежитието на острова се увеличава значително с една нова вълна на административни репресии през 1968 г., когато в началото на годината са увеличени цените, а през лятото се провежда Световният младежки фестивал. За тази кампания началникът на под. 10001-МВР (“Въдворяване и изселване”) полк. Семко Ковачев казва:
“Приложението на чл. 14 от УНМ е важно средство в ръцете на МВР. При всички случаи, когато вражеските елементи се надигнат – прилагането му дава добър ефект.Така беше през януари 1968 г. във връзка с корекцията на цените на някои стоки. След като бяха изселени стотина човека – вражеските изказвания изведнаж секнаха. Във връзка с фестивала също се взеха известни мерки като се изселиха към 200-300 души по линия на ДС и НМ – това също даде добри резултати.”
От 1 май до 15 август 1968 г. в подготовка за Световния младежки фестивал 58 мъже са изпратени в Белене – директно, а не като презаселване. 14 от тях са хора, които дори нямат наложена принудителна административна мярка, а са предупредени да напуснат “доброволно” София и другите големи градове по време на фестивала, но не са го направили.
Жените са изпратени в Ножарево, където е също е открито общежитие.
Младежкият фестивал ражда репресии, но и надежда светът да научи за концлагерите. През март 1968 г. охраната на изселените на острова получава сведение от информатор, че “един от въдворените е имал свиждане със сина си и се уговорили синът му да се свърже с младежи, знаещи чужди езици, за да напишат листовки и ги разпространят по време на фестивала. Съдържанието на листовките щяло да бъде такова, че да се каже на чужденците, че в остров Белене има лагер, в който се инквизират изселниците, че такива лагери има на много места в страната, че се изпращат и младежи, които имат връзки с чужденци. Синът му щял да направи възможно да заведе някой чужденец в Белене да покаже острова.”
По този сигнал е уведомено ръководството на КДС Плевен и оперативното управление при МВР, за да вземат мерки.
През 70-те общежитието в Белене продължава да функционира. От 1972 г. то е общежитие за групово принудително установяване (изселване). Такива общежития са създадени след един опит на Секретариата на ЦК на БКП, на министъра на вътрешните работи Ангел Цанев и главния прокурор Иван Вачков де факто да възстановят ТВО за борба с “моралната разпуснатост”.
Тъй като ТВО няма законово основание, разпореждането на Министерски съвет се връща към изселването по чл. 14 от УНМ. С промени в правилника за приложението на чл. 14 са създадени общежития за изселени с точно определен капацитет и към определени държавни предприятия, държавни земеделски стопанства и държавни горски стопанства. Общежитията, както и щатовете на общинската милиция за тяхната охрана са на издръжка на окръжните народни съвети.
Първите пет общежития са в с. Милчина лъка, Видинско – за жени, с. Ножарево, Силистренско – за жени, с. Калейца, Ловешки окръг, с. Гурково, Старозагорски окръг, и Белене. По-късно – в с. Главановци, с. Долна Диканя, Пернишко, на язовир Ботевград и в гр. Елин Пелин. От тях само съществуващите отпреди Белене и Ножарево имат характеристиките на концлагер. Останалите нямат постоянна охрана и ограничителен режим в рамките на общежитието. В Ножарево са въдворявани жени както по линия на Народната милиция, така и по линия на Държавна сигурност.
За общежитието в Белене нищо не се променя. Новоназначената охрана от 6 общински милиционери и един офицер е придадена все така на ръководство на затвора. Въпреки отпуснатите от окръжния народен съвет в Плевен средства за легла, одеяла и дюшеци, битовите условия остават крайно мизерни – няма баня, няма дюшеме на циментовия под, нито шкафчета. Изселените по линия на ДС, които разчитат на зле платената сезонна работа в горското стопанство на острова и не могат да излизат с групата, която работи в химкомбинат “Свилоза”, гладуват.
През 70-те средният моментен брой на въдворените в общежитието е около 100 души по линия на НМ и 20-40 по линия на ДС. Въдворените по линия на ДС са за “бягство през границата” или подготовка за бягство, за “вражеска агитация и пропаганда”, за “контрареволюционна дейност”.
Най-много са въдворените за “националистическа дейност”. Зад това обвинение се крие отказът на българи мюсюлмани да сменят имената си. Изпращането им в Белене започва през 1970 г., няколко месеца след решението на ЦК на БКП от юли 1970 г. за „класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на българите с мохамеданска вяра“ и за „доброволна и убедена смяна на имената“. Пикът на въдворяванията е след насилственото преименуване в Родопите през пролетта на 1972 г. и след кървавото смазване на съпротивата в гоцеделчевските села Лъжница, Корница и Брезница на 28 март 1973 г. По свидетелството на един от въдворените в Белене, през септември 1973 г. той заварва в общежитието 31 помаци.*****
За разлика от 1964 г., когато въдворяването е наказателно и след вече отмененото преименуване, сега то трябва преди всичко да постигне изолацията на авторитетните и непримиримите за успешно завършване на преименуването. В Белене е извършена служебна смяна на паспортите на тези помаци, които така и не се съгласяват със смяната на имената. Което през 80-те ще бъде направено и с въдворените турци.
Нямам данни кога и дали въобще е закрито общежитието в Белене. След приемането на Заключителния акт от Хелзинки е приет нов закон за Народната милиция, в който изселването е премахнато. Би трябвало третият концлагерен период, започнал през януари 1964 г., да е приключил с влизането в сила на ЗНМ през март 1977 г. Тогава е разрешено изселените в цялата страна да се завърнат, с изключение на изселените “за постоянно” със семействата им помаци, на които е отменен изселническият режим, но са регистрирани на новите местожителства. Въпреки това има сведения (“Българският Гулаг”) за изпратени в затвора в Белене без присъда и през 1981 г. Ако си позволя една преценка въз основа на много оскъдните данни за движението на въдворените, от 1964 до 1977 г. през Белене преминават не по-малко от 400 и не повече от 800 човека. Трябва да прибавим към този брой и жените от Ножарево, които вероятно са между 200 и 450.
Неспособността на милицията да се справи с престъпността и на ДС – с “вражеските прояви” довежда до възстановяване на изселването в превантивните административни мерки по чл. 39 в Закона за Народната милиция през 1983 г. Добавен е и чл. 40а – също изселване по административен ред, но с решение на районния съдия по предложение на окръжния началник на МВР в случаи на неупражняване на общественополезен труд и нетрудови доходи. Любопитното е, че местните управления на МВР предпочитат да изселват по чл. 40а. Една от причините е, че ¾ от предложенията на окръжните началници за изселване по чл. 39 са отхвърляни от централната комисия в МВР, докато местните съдии уважават 96% от предложенията им по чл. 40а. Друга причина е, че чл. 40а дава възможност да се прикрива политическата репресия и да се реагира спешно, тъй като процедурата по прилагането му е много бърза. През юни 1984 г., само 3 месеца след като изселването е възобновено, на съвещание на ръководството на МВР началникът на VІ управление ДС ген. Петър Стоянов съобщава, че чл. 39 и 40а са използвани за изселване по политически причини на 11 лица. Между тях Стоянов посочва Володя Наков, който година по-късно е убит в Пазарджишкия затвор, Янко Янков и петима “най-активни националисти” от Рибново. Прилагането на тази мярка към обекти на ДС е с цел “да не правим политически герои“. Тази практика продължава до последните дни на режима, например през март 1989 г. чл. 40а е приложен и спрямо Николай Колев – Босия ден преди обявеното събрание на Подкрепа в Стара Загора.
Възобновеното изселване има и стопански цели. От края на 60-те комунистическата власт се тревожи от недостига на работна сила в производството – селското стопанство вече е изчерпано като резерв. Местата за изселване и труд, които се определят по чл. 39 от министъра на вътрешните работи, а по чл. 40а от министъра на правосъдието, са при големи предприятия на строителната, химическата и минната промишленост. В началото на 1985 г. най-големи са общежитията за изселени в Колош, родното село на Станко Тодоров (205 души), Трояново (174), Бобовдол (170), Дебелт (163), Радомир (161), Равно поле (147), Девня (135) и други. Те обаче нямат постоянна охрана и режим.
Четвъртият концлагерен период започва през декември 1984 г., когато при първия опит за смяна на имената на турците режимът се сблъсква с протести и спешно започва да изолира техните лидери и авторитетните турци. Първата група е изпратена в Белене на 28 декември 1984 г. и е от участници в протестите в Момчилград и Бенковски, които режимът е окървавил. От февруари 1985 г. започва и превантивно въдворяване от Североизточна България, където “възродителният процес” предстои. В началото МВР няма идея как да узакони концлагера. Едва в края на януари 1985 г. той е определен за място за изселване по чл. 39 от ЗНМ и тогава са издадени заповеди, с които се оформя вече извършеното въдворяване. До април 1985 г. обаче режимът и изолацията на въдворените отговарят на най-тежкия затворнически режим – специалния.
Те са изолирани в постоянно заключени килии, без контакти със съседните килии, без да бъдат извеждани на работа и разходка, без кореспонденция и свиждане с близките, които дори не знаят какво се е случило и къде се намират арестуваните. След това въдворените са преместени от затвора на Първи обект в изоставените сгради на Втори обект. Режимът е облекчен, но остава концлагерен, с ограничения, които нямат нищо общо с административната мярка по чл. 39.
В този период през концлагера Белене преминават 439 турци и 14 българи.
По редица причини – изтичане на Запад и в Турция на информация за концлагера, гладни стачки на въдворените и оформянето на лидери – през април 1986 г. започва ликвидирането на лагера. Повечето от въдворените са изселени поединично в села в Западна България, но 85 от тях са изпратени в затвора в Бобовдол, отново без присъди, откъдето от есента на 1986 г. до май 1987 г. на етапи са презаселвани в околни села.
Бобовдол обаче не е последната концлагерна форма.
През лятото на 1989 г. българите мюсюлмани от някои родопски села организират масови демонстрации с искане да им бъде разрешено да се изселят в Турция, както на българските турци. На 15 август 1989 г. на съвещание на ръководството на МВР зам.-началникът на Шесто управление ген. Силянов предлага групи от тези места да бъдат изпратени на селскостопански бригади, а “най-активните екстремисти и подстрекатели” да бъдат военно мобилизирани “с цел изолация и пресичане на дейността им”.
Министър Георги Танев нарежда извеждането на групи да стане чрез военна мобилизация, а „най-враждебно настроените” да бъдат задържани от органите на МВР за 30 дни на основание тяхна дейност. Този план търпи промяна по време на изпълнението му. След няколко дни на лицата от предварително изготвените списъци са връчени заповеди за гражданска мобилизация и незабавно са отведени в местните управления на МВР, а оттам – в затворнически производствени предприятия в други градове. Но 2-3 дни по-късно са транспортирани във военно поделение в Сливница. По спомени на свидетели в поделението са докарани 105 души от Родопите и Гоце Делчевско. Всички са помаци с изключение на двадесетина турци от Грохотно, Гьоврен и Борино, които поради разположението на селата в Западните Родопи са третирани като помаци и са преименувани през 1975 г.
Така ДС замесва армията в нечистите си дела (подобна “мобилизация” е направена и по време на насилственото преименуване през зимата на 1985 г. и имената на мобилизираните са сменени във военните поделения). Но за чест на българския армейски офицер няма репресии и изолацията по нищо не се отличава от обикновен “запас”. Офицерите бързо разбират, че справките от ДС за “безделници, които организират въстание” не отговарят на истината и пред себе си имат трудови хора, които буквално са отведени от работните си места. След около 30-35 дни, в средата на септември хората са откарани с автобуси на автогара Овча купел, за да заминат направо към родните си места, без да се срещнат с все по-активните правозащитни групи в София.
*
Днес опитите за реабилитация на Живков съвсем не са най-обезпокоителната проява на тоталитарните мераци. Далеч по-тревожна е безцеремонната намеса на политическата власт в съдебната система. Или опитите да се свири на струната на колективната идентичност с обвинения в поругаване на националните символи а ла Путин. Или процесът в Пазарджик – първият показен колективен процес срещу религиозна общност след процесите срещу католиците през 1952 г. Или почудата на МВР защо да не събира незаконна информация по здравен признак в името на сигурността.
Историята на комунистическите концлагери е преди всичко история на репресивната машина, която успява да държи българския народ в подчинение на Москва.
Но за жадуващите завръщането на системата на бързите силови решения историята трябва да разкаже и за изкушението пред МВР да използва административните мерки като средство за бърза и масова репресия, заобикаляйки съда. За кампанийността, в която се изпълняват планове и се погубват невинни и случайни хора. За деградиращия професионализъм на криминалната милиция и Държавна сигурност, които работят за изпращане в ТВО, а не за изправяне пред съд. За разчистването на лични сметки и лично облагодетелстване в масовостта на репресията. За опитите на ръководството на МВР да се пребори с произвола на местните началници чрез централен контрол и същевременното производство на нови и нови репресивни кампании.
За развитието от равнопоставеност на съда, прокуратурата и МВР в тоталитарната правоохранителна система до доминация на МВР в края на режима. За местното разбирателство между милиционерски началници и съдии в политическото или лично преследване. За престъпването на собствените закони, довело до садизма и дехуманизацията на Ловешкия лагер. За превръщането на обществото в мълчалив съучастник в репресиите чрез представянето им като грижа за спокойствието на гражданите. За унищожаването на солидарността в обществото чрез обявяването на нови и нови групи “врагове на народа”. За подмяната на чувството за национално единство с класовата, етническа, религиозна омраза. История на провали и самоунищожение.
_ _ _ _ _
* Лагерите като начин за справяне с престъпността и дисидентите са били препоръчани от съветските съветници. Това е разказвал Живков на следователя Владимир Стойков извън протоколите при разпита. Христо Христов. “Секретното дело за лагерите”, Сиела, София 2012, стр. 197-201
** Това става по искане на български емигрантски организации, според предаденото от следователя Стойков. Пак там.
*** Административните репресии на МВР са прекратени, но през август 1962 г. е издаден указ за административни мерки, прилагани от изпълнителните комитети на народните съвети и от съда. През същото лято са проведени няколко показни съдебни процеса срещу недоволни от повишението на цените.
**** Тези думи са почти буквално повторени през януари 1964 г. в обвинителния акт срещу , известния автор на вицове пловдивския архитект Боян Чинков: “…използва някои трудности, които нашият народ среща по пътя на своето социалистическо развитие, за да умаловажава постигнатите успехи и да клевети партийните и държавните ръководители, както и Великата Съветска страна.”Един от вицовете на арх. Чинков бил за бащата на Тодор Живков – най-големият мичуринец в България, тъй като създал говореща тиква, хибрид от тиква и микрофон. Арх. Чинков е осъден на 5 години затвор.
***** “Горчиви разкази. Тяхната истина за “възродителния процес”. Благоевград, 2003 г.