Шумът, който се вдигна около филма на Мел Гибсън за Иисус, говори само едно: „Страстите Христови“ е задължителен за гледане
„Страстите Христови“ е независим филм – независим от Холивуд, големите студиа и техните източници на финансиране, базиран на събитията от Новия завет и в частност – последните 12 часа от живота на Иисус, заснет в Италия от интернационален екип, изговорен акуратно на мъртвите езици латински и арамейски, финансиран с
25 милиона долара от джоба на режисьора
и ревностен католик Мел Гибсън.
Списъкът може да се допълни с още много вълнуващи за едного или другиго факти: например, че това е първият истински голям филм с българско участие в главни роли (Христо Шопов като Пилат Понтийски е истински повод за национална гордост, Христо Живков, почти без реплики, кръжи около Моника Белучи като апостол Йоан); че очите на синеокия титуляр Джим Кавийзъл са били затъмнени до кафяво по цифров път, защото Иисус е ваклоок (в началото на филма обаче има гаф – няколко кадъра със сини); че светкавица тресна екипа по време на снимките в Италия и липсата на жертви си беше чист късмет; че папа
Йоан Павел II гледа филма три месеца преди премиерата
и макар Ватиканът да запази мнението му в тайна, „Страстите Христови“ получи публичното одобрение на Римокатолическата църква, а пък Джим Кавийзъл – аудиенция при светия отец; че двама души до момента са умрели на прожекция – американка от Уичита, Канзас, и бразилски презвитериански свещеник; че на нюйоркския „Таймс Скуеър“ имаше протестно шествие срещу филма, а трима френски евреи дадоха Гибсън под съд и загубиха; че тексасец, убил 19-годишната майка на детето си, се предаде в полицията след като гледа „Страстите“; че Ясер Арафат го хареса; че четири английски енории изкупиха билетите в местните кина, за да ги раздават безплатно на паството си, и заявиха, че „това е най-добрата възможност за църквата да увеличи богомолците си през последните 30 години и скоро друга такава няма да има“.
„Страстите Христови“ е също и
най-касовият филм, в който не се говори на английски
в историята на киното. С реализирани приходи от близо половин милиард долара, от които 361 млн. само в САЩ, това го прави по-гледан в Америка от „Властелинът на пръстените: Двете кули“, „Джурасик Парк“, „Търсенето на Немо“ и всички „Матрици“. Мел Гибсън едва ли е подозирал, че онези 25 милиона от личните му спестявания ще се окажат най-добрата инвестиция в живота му…
Наскоро ми попадна една добра статия, в която идеше реч за това как в западния свят Коледа е по-големия празник, а в нашия – Великден; как там празнуват рождения ден на кралицата или Мартин Лутър Кинг, а тук отбелязваме датата на обесването на Васил Левски. В този смисъл „Страстите Христови“ прави добро дори на невярващите сред нас – той е повод
да си припомним какво точно празнувахме на Великден
Въпреки че програмирането му в киносалоните две седмици след християнския празник е малко „след дъжд качулка“ – в САЩ например го пуснаха точно преди началото на постите, а в много европейски страни премиерата беше на Разпети петък.
Поводът за всичко казано по-горе бяха тоновете мастило, изписани в световната преса за „Страстите Христови“, както и появата му в централните емисии на Си Ен Ен и БНТ. Той многократно се превърна в събитие от новините и повод за междурелигиозни схватки (често и с удари под пояса и търсене на теле под вола), но България не е Америка, нито е Франция, нито е Израел. Тук публиката се вълнува от това, какъв филм ще гледа. Ето какъв:
„Страстите Христови“
гарантирано ще е основен прендент
за тираж 2005 на „Оскарите“. Той е мащабен и майсторски филм, направен в пълно съответствие с кодекса на чекиста – „с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце“. Макар да не е съвършено предан на библейския текст, както се писа на разни места (Мел си е позволил някои изменения и допълнения, като например дъщерята на Челентано в образа на Сатаната), той се отнася с респект към най-важната личност за изповядващите християнската религия. Освен това е и исторически верен – не само заради диалога на латински и арамейски, към които са склонили да добавят субтитри едва в последния момент.
„Страстите Христови“ е режисиран компетентно от Гибсън, който е постъпил много мъдро, че не си е измислил роля и за пред камерата. Младият (на знаковата възраст 33) и непохабен още от холивудските клишета Джим Кавийзъл се вживява в ролята на Иисус до последна капка кръв. В повечето сцени – буквално.
За Христо Шопов и националната гордост вече стана дума (възможно е да останете леко изненадани от начина, по който Мел е оправдал неговия герой Пилат Понтийски).
А румънката Мая Моргенщерн в ролята на Богородица и
Моника Белучи – единствената възможна Мария Магдалена
на планетата – са си направо откровение.
„Страстите Христови“ е много, много брутален филм. Насилието в него е потресаващо. Сцените с бичуването и разпятието на Христос не са за хора със слаби нерви, сърца и стомаси. Дори и тези със силните ще отклоняват поглед от екрана понякога. Драматизмът идва оттам, че всяка капка кръв и всяко парче месо изглеждат истински, а не ефектни като във филм на ужасите. Обаче това е положението. На Сина Божи наистина са му забивали пирони в плътта. Или поне един милиард жители на планетата го вярват. Мел не си го е измислил, прочел го е. Той само е направил филм – така, както си го е представял.