НЯМА ГО ТУК – ТОЙ ВЪЗКРЪСНА!

Д-р Вениамин Пеев

Едва ли има по-експлоатирана тема през последните двайсет века от Христовото възкресение. Християнската Църква и теология претендират настоятелно, че тази доктрина е един от крайъгълните й камъни. Църковни авторитети като св. Григорий Нисийски й посвещават фундаментални съчинения, чиято проникновеност представлява достойно продължение на Павловото учение. Гениални писатели като граф Толстой ни показват как възкресението може да се постигне и в най-драматичните периоди от човешкия живот. Художници като Ел Греко и Рембранд се опитват да й предадат видима форма, обезсмъртявайки го, защото действителните му свидетели отдавна не са между живите. Композитори като Хендел чуват с духовния си слух ликуването на ангелите и ни карат да тръпнем пред величествения музикален апотеоз на Христовата победа над смъртта. А можем ли да изброим стотици хилядите великденски меси, литургии, евангелски богослужения и проповеди, които не само са се случили през цялата християнска история, но се случват и на днешния ден?

За мен обаче акцентът на Христовото възкресение не пада толкова върху момента на чутовната победа над смъртта, колкото върху първата вест, чута от човек: “Няма Го тук!” Убеден съм, че това е така, защото никой човешки взор, никое човешко ухо и никой човешки ум не могат да получат реални възприятия за Христовото възкресение! Ап. Павел падна ничком ослепен, когато му се яви Възкръсналият Господ. Учениците, пътуващи към Емаус, не Го разпознаха, защото зрението им не бе адаптирано към възкресенското преобразяване на Спасителя. Мнозина други се плашеха при среща с Него.

Големият художник Бенджамин Кейп е направил опит да покаже с фигури и цветове именно тази неспособност на човешката плът и сетива да се докосват до Христовото възкресение. Докато повечето художници поставят в центъра на своите композиции фигурата на възкръсналия Христос, Кейп се концентрира върху поведението на римските войници, на които е разпоредено да пазят гроба на Разпнатия. Нов момент на платното е и необикновената причина за събуждането на заспалите стражи. Картината представя самия миг, когато заспалите войници са стреснати от чудото на Възкресението и реагират по различен начин със страх, почуда и надежда. За своето нарушение на легионерския устав те заслужават смъртно наказание, защото не са останали будни на своя пост. Ранно-християнските легенди разказват, че някои от тези войници се включили в апостолските редици, прогласявайки вестта за Христос като Победител над смъртта, летаргията и бездействието. Като мощно и неоспоримо свидетелство за Христовото възкресение бил посочван фактът на опразнения гроб!

Това, че Христос ГО НЯМА В ГРОБА, е най-силното доказателство за уникалността и неземността на Неговото възкресение. Оттук можем да направим поне три извода като вярващи хора, които едновременно сме отдалечени от и стоим винаги в центъра на възкресното събитие.

Трябва да проумеем най-напред, че ЛИПСАТА НА ТЯЛОТО свидетелства за конкретни характеристики на Христовото възкресение. В различните тълкувания на Христовия живот, смърт и възкресение ще забележим много абстрактност, теоретичност, инертност, баналност. Кой ли днес не е произнесъл по един или друг начин: “Христос възкръсна” или “Наистина възкръсна” – три пъти, пет пъти, десетки пъти! И какво от това? Произнасянето, възклицаването, химнословенето довеждат ли до реалното случване на Христовото възкресение в нашия живот?… Тия дни прочетох в родната преса за една стряскаща инициатива на истински вярващи според мен хора. В родния ми град Русе членове на алианс от православни християни, наречен с войнственото име “Св. Георги”, разпространили позиви, в които се настоява висшият клир с агентурно минало да не отслужва пасхални богослужения. Такава инициатива има своите конкретни основания, защото е толкова абсурдно днешните църковници – независимо от конфесионалната си принадлежност – да възпоменават Христовото възкресение, както би било абсурдно Кайяфа и неговото обкръжение да отпразнуват този случай, след като обединиха усилията си с римската администрация срещу Божия Син. Христос възкръсна именно защото краткият Му земен живот бе свързан с редица конкретни случаи на НЯМАНЕ. Когато се роди, нямаше прием за Неговото семейство нито във витлеемската страноприемница, нито в Иродовия дворец. По-късно Той обичаше да казва, че дори дивите животни и птици имаха леговища и гнезда, а Той нямаше къде да подслони глава. Христос нямаше приятели нито във върхушката на свещеническия клир, нито пък имаше благодетели сред римските администратори. Неговите проповеди и поучения нямаха положителен отклик и не се радваха на масов прием сред религиозното население на Юдея. Той нямаше репутацията на всепризнат Пророк в един период от историята на Божия народ, когато отвсякъде бъкаха лъжепророци.

На второ място, ОТСЪСТВИЕТО ОТ ПРАЗНИЯ ГРОБ свидетелства за тотално несъобразяване на Христа с гравитацията на традиционните условности. Христос бе осъден и екзекутиран като углавен религиозен и имперски Престъпник. Осъди Го Синедрионът. Осъди Го Ирод Антипа. Осъди Го Пилат. Дори юдейският народ се отрече от Него. А какво да кажем за Петър и останалите Христови ученици? Обвиненията срещу Христа бяха в богохулство и бунт срещу властта на римския цезар. Христос бе обявен за срам и позор на целия Божи народ, който категорично заяви своето верноподаничество пред Тиберий, имплицитно отхвърляйки по този начин не само Месията, но и Бога, Който Го бе пратил на Своите избраници. По-тежки и всеобхватни обвинения не са били отправяни към никой жител на палестинската провинция през първата половина на І в. По-категорично изразена неприязън и отхвърляне няма в хилядолетната история на Израил!

Но Христос даде безукорен пример на тотално несъобразяване с всичко това. Той определи книжниците, фарисеите и религиозните дейци като “гробници варосани”. Той не помоли за милост Ирод Антипа, когото бе нарекъл безцеремонно “лисица” заради угодническото му поведение спрямо Рим. Той показа демонстративно на Пилат, че ако има някаква власт, тя му е дадена от Бога, но само временно. Христовият Дух разтроши на хиляди парченца печата на императора върху надгробната плоча, за да покаже на всички – тогава и сега! – че духът не се съобразява със земни религиозни, политически и административни условности! Духът винаги трябва да изявява по-голяма мощ от всичко останало във физическия свят, за да бъде наистина свободен, както учеше Христос. В една своя проповед, посветена на празния гроб след Христовото възкресение, Чарлс Спърджън изрича патетично предупреждението: “Дано никой от нас никога не бъде обсебен от съображения за печалба и загуба по въпросите на доктрината, въпросите на дълга, въпросите на правилното и погрешното в поведението ни”. Христос никога не допускаше човешки съображения в живота, служението и смъртта Си! И затова възкръсна!

На трето място, ВАКУУМЪТ НА ПЕЩЕРАТА е гаранция за собственото ни възкресение като Христови последователи и Църква. Този вакуум не трябва да бъде запълван с онези неща, които възкръсналият Христос бе отхвърлил. Не можем вкарваме там, в пещерата, образите на мамон или цезар. Не можем да струпваме сандъците на традиционни наслоения. Не можем да свеждаме Великия ден на Христовото възкресение до козунаци, боядисани яйца и печено агнешко. Не можем да се оправдаваме, че за да бъде ползотворно християнското ни служение, трябва да угаждаме и на политически идеологии и партии. Не можем да твърдим, че тъй като ап. Павел е рекъл преди 2000 години, че “няма власт, която да не е от Бога”, то ние трябва да угодничим пред атеистични режими и пак да си вярваме, че служим на възкръсналия Христос. Защото ако беше така, то лирическият герой балканджи Йово, символизиращ именно християнската безкомпромисност на българина, напразно се е подложил на страшните мъчения и смърт. Напразно и Тертулиан би предизвиквал римската безбожна власт с думите: “Колкото ни избивате, повече ставаме: семе е християнската кръв!”

Христовата Църква има основание да смята възкресението на Господа за един от най-стабилните си крайъгълни камъни. Но този фундамент трябва да се спусне дълбоко във вакуума на опразнената пещера на Христовия гроб. Едва тогава ще имаме основание да речем и ние: “Да, Той наистина възкръсна!”