Рафаел Хадас-Лебел*
Има някаква ирония във факта, че Франция се кани да отбележи стогодишнината на закона, с който на 9 декември 1905 г. църквата беше отделена от държавата, точно в момент, когато безредици тормозят градовете й.
Борбата между църквата и държавата за политическо надмощие датира от Средновековието, когато юристите на Филип Хубави се мъчеха да подчинят френската Римокатолическа църква на кралската власт. Столетия по-късно Френската революция донесе свобода на съвестта и вероизповеданията на цяла Франция.
Страстни дебати белязаха секуларизацията на училището, водеха се и битки срещу религиозните общности. Аферата „Драйфус“ превърна религиозния въпрос в главен политически проблем.
Законът от 1905 г., смятан от много за основополагащ документ на френския секуларизъм, бе кулминация на този дълъг исторически процес. Макар да звучи като обявяване на война на религията, законът всъщност прави отстъпки. Първият му член гласи, че Републиката утвърждава свободата на съвестта и „гарантира свободното практикуване на вероизповедание, стига то да не ощетява интересите на обществения ред“. Вторият член уточнява, че „републиката не признава, не заплаща и не субсидира никакъв култ“.
Иначе казано, държавата гарантира свобода на вероизповеданието, но не се намесва във функционирането на различните религиозни организации. Висшият съд на Франция, Държавният съвет, е приел следния ключов принцип: налагането на рестрикции върху вероизповеданията в интерес на обществения ред е легитимно, но то не трябва да пречи на хората да практикуват вярата си. Така законът от 1905 г., който осигурява светския характер на държавата, в същото време балансира и ролите на държавата и религията – той отхвърля контрола на държавата върху религията, но и контрола на религията върху държавата.
Франция е единствената страна в Европа, която е включила светския характер на държавата в своята конституция. Основният закон на Германия например споменава Бога, а ирландската конституция се позовава на Светата троица. Отношенията между държавата и църквата в Европа са изключително разннообразни. Някои страни, като Великобритания, Дания, Финландия и Гърция, издигат своя държавна църква. Други, като Испания, Италия, Ирландия, Швеция и Португалия, дават специални преференции на дадено вероизповедание, макар че те се съчетават с принципа на разделяне на държавата от църквата. Трети, като Германия, Белгия, Австрия и Люксембург, гарантират специално признание на едно вероизповедание. На практика обаче общото между всички държави-членки на ЕС е повече, отколкото изброените различия.
През последните години френската визия за светска държава все по-често бива оспорвана заради нарастващото влияние на исляма. Днес той е второто най-масово вероизповедание във Франция, а дебатите за носенето на забрадки от ученичките-мюсюлманки през последното десетилетие доведоха до нови противоречия в тълкуването на френския секуларизъм.
Мнозинството от френските учители смятат, че носенето на мюсюлмански забрадки е дело на организирано движение, което има за цел да оспори религиозния неутралитет на училищата и даже принципите на Просвещението. Именно тази провокация принуди законодателите да реагират, за да предотвратят социалното разединение в образователната система. След двугодишни експерименти поредното потвърждаване на върховенството на светската държавност във Франция изглежда като безспорен успех.
Напоследък бяха подновени призивите за промяна на закона от 1905 г. така, че да улесни финансирането на строителството на джамии във Франция. Склонността на французите към идеологизация на политиката утежни още повече поляризираните дебати, от завършека на които зависи много.
Законът от 1905 г. уреди една битка, която не трябва да се води наново. Във Франция няма място за нова религиозна война.