Не проклех никога слепотата си
В. Стандарт
– Стиви, как успяваш да останеш толкова непоправим оптимист?
– Вероятно защото съм сляп и не виждам ужаса, който си причиняват хората помежду си. Тогава сигурно нямаше да вярвам, че любовта владее света, и щях да съм много по-агресивен. Вярата ми никога не е отслабвала – от расистки изстъпления, от тероризма или от катастрофата през 1973-та, която едва не ме уби. Тя е била по-силна от страха ми.
– Мислиш ли, че ако всички бяхме слепи, в света щеше да има по-малко предразсъдъци?
– Човешкото същество винаги има необходимост да се оплаква от нещо.
Слепите също имат предразсъдъци
но те са на базата не на това, което виждат, а на основата на това, което им е казано.
– Защо първият ти албум е кръстен The 12-Year-Old Genius („12-годишният гений“)?
– Тогава бях на 11 и половина и нямах право да пея на живо, затова казах, че съм на 12 и така се роди името.
– Къде се изгуби през последните 10 години? Да не би да се страхуваше, че няма какво повече да кажеш с музиката си?
– Не, никога не съм изпитвал подобно чувство. Когато спреш да живееш, тогава вече няма какво да кажеш. През последните няколко години изпитах много лична болка – почина първата ми съпруга Сайриита (певица, написала и текстовете на някои от албумите му), после умря и брат ми Лари. Но преживях и много радост. Втората ми съпруга Кай ме дари с двама прекрасни синове (шесто и седмо дете за певеца) – 4-годишният Кайланд и Мандла, който се роди на 13 май. А това е и моят рожден ден, не е ли знаменателно! Благодаря на Господ за този жест и за това, че колелото на живота ми продължава да се върти! Когато постъпваме правилно едни с други, тогава и Господ прави необходимото за нас. Така го чувствам.
– Помниш ли първия път, в който чу музика?
– Бях три или четиригодишен, слушах радио и бях много любопитен как работи това чудо. Слушах Паркър, Боби Бланд, Нийл Седака и, разбира се, Рей Чарлз. Казах си след време – щом Рей, който е чернокож, сляп и беден, може да го направи, значи всеки може.
Родил съм се с две предимства – да съм проницателен
и беден
После мама купи телевизор, аз залепвах ухото си за високоговорителя и си представях образите на екрана. Но това е нещо много различно от гледките, които зрящите виждат. При мен чувството дава живот на хора и места, които искаш да видиш, но ти ги „виждаш“ с ума си. За това за мен не е странно да употребявам този глагол. Преди няколко години посетих специалист, който ми предложи операция за възвръщане на зрението. Не се колебах и отказах. Щастлив съм такъв, какъвто съм. Никога не съм проклинал слепотата си. Не съм казвал: „Господи, защо ми причини това?“
– Кога за първи път се качи на сцената?
– На четири вече свирех на пиано, барабани, орган, бонго и хармоника. Една вечер майка ми и вторият й съпруг ме заведоха в клуб. Докато слушах музиката, барабанях по масата. „Излез на сцената и посвири на барабаните“, предложи майка ми. Полудях от радост и „забих“.
На 9 вече пеех в кварталната църква
През останалото време се катерех по дърветата, берях ябълки и круши, биех се с децата – понякога за глупости.
– Жените винаги са си падали по теб. Как си го обясняваш и кога откри любовта?
– О, животът е хубав и любовта е чудесно нещо. Открих я не толкова скоро, колко би трябвало, и не толкова късно, за да не я забележа. Не се ожених девствен. Мисля, че жените ме харесват, защото съм хубав, интелигентен съм и не съм обсебен от „аз“-а си. Много знаменитости са егоцентрични и затова са нещастни. Понякога се опитвам да им го обясня, като им наговоря всичко, което мисля за тях. В подобни случаи майка ми казваше: „Когато изпиташ желание да споделиш мнението си за някого докрай, отиди в тоалетната, заключи вратата и говори с Господ, и ще превъзмогнеш желанието си.“
– Кой от мъртвите големи поп изпълнители ти липсва най-много?
– Когато Джон Ленън беше убит преди 25 години, бях много разстроен, но не и шокиран. „Имеджин“, която пропагандираше свят без Бог, винаги ми е изглеждала опасна песен. Убиецът му каза, че го е застрелял,
защото Джон не почитал Исус
Винаги след това чуех ли тази песен, не можех да спра да плача. Липсват ми и Марвин Гей, Боб Марли, Лутер Вандрос. What’s Going On на Гей е един от най-великите албуми.
– А от днешните кои обичаш да слушаш?
– Зависи от настроението. Когато съм на романтична вълна – Бионсе и Ъшър, но не и моите албуми.
– Какви са бъдещите ти планове?
– Работя върху госпъл албум, след това ще направя джаз албум и албум за деца. Искам да играя във филм и да осъществя световно турне с умопомрачителни специални ефекти.
Когато Стийвланд Джъдкинс е малко момче, той решава да скочи от покрива на навеса в задния двор. Защо не, какво по-лошо може да му се случи от това, че е сляп. Стиви иска да живее като другите деца. Брат му го предупреждава, че майка им идва и ще го натупа хубаво за лудорията. Но той скача и попада в нейните ръце. Естествено си изяжда боя, но е сигурен, че всичко ще бъде окей. Стиви Уондър винаги е имал вяра. И до днес е яростен оптимист. Майка му го ражда в осмия месец и от престоя в инкубатора малкият загубва зрението си завинаги. Той е едва 10-годишен, когато шефът на „Мотаун“ Бери Горди вижда в него детето чудо (на англ. уондър) и променя името му. А после момчето пораства и извоюва правото си да е от малцината, които сами продуцират, пишат и избират репертоара си. И нещо нечувано в „Мотаун“ – продава над 10 млн. албума по света и става една от най-влиятелните фигури в историята на поп музиката. Преди месец Стиви Уондър издаде нов албум A Time 2 Love след десетилетие мълчание. След четиридесет години в музикалния бизнес 55-годишният сляп гений продължава да чувства същата възторжена наслада от изкуството. Песните му са пълни със светлина и ефирност, невероятен микс от госпъл и соул. Пеенето и свиренето му, придружени с тактуване с крака и вечната усмивка – всичко това внушава някаква трансценденталност. За музиката му, и за Бог с него разговаря журналистът от в. „Гардиън“ Саймън Хетънстоун.