Доний К. Донев
Практически невъзможно е в едно цялостно изследване на историческия текст на Библията да се пропуснат латинските преводи. Дали разгледани от секуларна гледна точка като начин на запазване на латинския език, или пък като основополагащи богословски трудове, латинските преводи и най-вече преводът на Йероним, Вулгата, имат основно място във всички области на западната култура. Традиционният богословски речник на римокатолическата църква е построен на базата на Вулгата. И протестантските, и католическите църкви са наследили богословска терминология, която Йероним сам изобретява или преоткрива с нов богословски смисъл. Такива са думи като спасение, освещение, регенерация, оправдание, тайнства и много други, някои от които са пренесени и в българския език. В този смисъл, изследвания, които игнорират значението на латинските преводи на Библията, остават без извинение.
Историята на старолатинските преводи на Библията започва с отговорите на трудните въпроси къде, кога и кой се заема първи с направата на латински преводи. До средата на 3 в. Римската църква използва гръцкия език. Така че старолатинските преводи водят началото си от ранохристиянски общества, в които се говори предимно латински и които, поради непознаване на гръцкия език, биха имали нужда от автентично латински текстове.
Първото споменаване на латински текст на Библията датира от 180 г. В текста, известен като Деяния на скилийските мъченици, един от подсъдимите за вярата признава, че притежава текстове на Павловите послания, преведени на латински език. Около края на 2 в. старолатински преводи се използват и в северна Африка. Тертулиян (150 – 220 г.) и Киприян (200 – 258 г.) цитират дълги пасажи от латински преводи на Библията, съхранявани в Картаген. Това съвсем не са унифицирани преводи, тъй като еднакви библейски пасажи често се различават значително един от друг. Никоя от библейските книги не е преведена от един единствен преводач, а някои от книгите са превеждани многократно. Старолатинските преводи на Стария завет използват не еврейския оригинал, а гръцката Септуагинта, включена в Хексаплата. Важно е да се отбележи, че често е следван текстът на кодекс Беза, както и някои старосириакски преводи на Библията.
Латинските преводи, които са правени в северна Африка, като цяло следват общоприетия текст, съдържащ само минимални разлики от по-късно публикувания Текстус Рецептус, докато европейските преводи съдържат чести корекции, наследени от минорните текстове. Разликите между текстовете могат да бъдат обяснение с факта, че в множеството случаи преводачите са чувствали свободата да използват текста интерпретативно. Преводите са правени с множество промени и корекции, основани на личното разбиране на текста, което в определени случаи излиза от параметрите на лингвистичните умения и навлиза в сферата на богословско доктриналното значение. Такъв метод на превеждане се забелязва и при самия Йерони, който защитава интерпретативния превод на базата на ограничеността на латинската граматика и невъзможността й да предаде гръцкия текст в пълнота при един буквален превод (вж. Йероним: „За начина да се превежда“).
Няколко паралелни превода също дават информация за начина на превеждане от гръцки на латински. Ръкописите са приготвени в две колони, съдържащи гръцки и старолатински текст, често подредени в къси (кола) и дълги (комата) редове за по-лесно визуално разделение на фразите при богослужебно четене.
Повечето от латинските версии преди Йероним са буквалистични и без допълнителна редакция. В ръкописите a, b, d, e, ff, q и r евангелията следват следния ред: Матей, Йоан, Лука и Марко. На места се срещат забележителни промени в текста. Например, Матей 3:16 в ръкописа чете, че при кръщението на Христос в Йордан, „голяма светлина излиза от водата“. Различни ръкописи дават и различни имена на двамата разбойници, разпнати с Исус, а в Марко 16:4 ръкопис к добавя: „а изведнъж в третия час на деня настана тъмнина над целия кръг на земята и ангелите слизаха от небесата и когато той [Господ] бе възнесен в славата на живия Бог, в същото време те се възнесоха с Него и веднага бе светлина“.
До средата на 4 в. разнообразието между различните латински преводи на Новия Завет започва да причинява сериозно объркване. По този повод Августин Блажени пише: „възможно е да се преброят тези, които са превеждали Писанията от еврейски и гръцки, но не и тези, които ги превеждат на латински. Защото в ранните дни на вярата, всеки, който се добереше до гръцки ръкопис със съзнанието, че има представа от двата езика, колкото и малка да е тя, се опитваше да превежда“ (De doct. christ., II, xi).