„Когато капиталът се превърне в идол, който направлява избора на хората, когато алчността за пари доминира икономическата система, тогава това разрушава обществото, обрича хората на робство, прави братските взаимоотношения между тях невъзможни, поражда конфликти между народите.“
Не – това не е Маркс, въпреки че можеше да е цитат от „Капиталът“. Нито пък социална утопия на прогресивен западен либерал. Това са думи на папа Франциск, изречени от него във филма на Вим Вендерс от 2018 г. „Папа Франциск – мъж на своята дума“. С енцикликата си Fratelli Tutti – „Всички сме братя“ папата, зарекъл се с живота и делото си да олицетвори христовото учение, призовава за не по-малко от нов световен ред. Избра да оповести призива си на 4.10. – в деня на своя патрон Св. Франциск от Асизи, наричан Христовия подражател (imitatio Christi). Основната теза е, че само с радикална промяна на ценностите в живота на хората и обществата човечеството ще се справи с предизвикателства на съвремието като социалното отчуждение, разрухата на природата, демонтажа на демокрацията, а от там и на човешките права и човешкото достойнство, новата олигархизация, заплахата от оръжия за масово унищожение, омразата, подклаждана в социални медии. „Ако някой смята, че просто трябва да подобрим това, което вече правим, или че посланието ми се ограничава до това просто да подобрим съществуващите системи и правила, погрешно ме разбира“, пише Франциск в 7-ма точка на отвореното си писмо към света.
Причина за споменатите предизвикателства папата до голяма степен вижда в неолибералния капитализъм – икономическия модел, който от края на 70-те години на 20-ти в. завладя света. Според неолибералното кредо егоизмът в името на максимална печалба трябва да е гарант за материалното и емоционално благосъстояние на цялото общество. Видимите резултати обаче не дават повод за оптимизъм. Предводителят на католическата църква цитира древните християни, които вярвали, „че ако на някой нещо не достига за достоен живот, то е защото друг някой го е присвоил“. Папа Франциск се противопоставя на „догмата на неолибералната идеология“, залегнала в теориите за преливане/spillover или прокапване надолу/trickle-down. Според тях колкото по-либерални са условията за увеличаване благосъстоянието на богатите, толкова повече от тяхното богатство ще „прелее“ или „прокапе“ и към долните слоеве на населението.
Върху тази логика например е изградена икономическата политика на президента Доналд Тръмп. Като резултат от нея обаче не „преля“ пищно благосъстояние за масите, а диспропорцията в разпределението на националния доход между бедни и богати американци продължи стремглаво да расте. И то до такава степен, че в 2020 г. американското общество е толкова разделено и разбунтувано, колкото никога не е било в историята си. Нещо повече. Вътрешните кризи помрачиха и външния блясък на САЩ.
Според римския понтифекс пандемията COVID-19 е тест за неолибералната идеология, който тя не е издържала. Показала е, че отдалечава човечеството от устоите на общочовешкия морал, крие потенциал за кризи и предизвиква социален разпад. Особено загрижен е папата за уязвими части от населението на планетата – хора с ниски доходи, малцинства, мигранти и възрастни. Често те са лишени от достъп до качествено здравеопазване. Освен че дават най-много жертви на вируса, тези прослойки са и първите, които губят препитанието си при масовите уволнения, причинени от него. „Изглежда допустимо“, пише аржентинският отец, „че част от човечеството бива пожертвано“.
Не толкова страшни са материалните поражения за средната класа и хора с висок доход. Понижението в температурата на междучовешките отношения, превръщането им от неолибералния егоизъм във взаимно плячкосване, помрачава обаче и на тях радостта от живота.
Същевременно, според предвижданията на меродавни икономисти, с кризата COVID-19 идва и финалът на неолибералната фаза в дългосрочния цикъл на капитализма. След нея предвиждат организиран капитализъм.
Енцикликата на папа Франциск Fratelli Tutti е становище в дебата за реформа на модерния капитализъм. Особено след финансовата криза от 2008 г. този дебат се задълбочава във всички западни общества. У нас е все още слабо застъпен. При това като че ли по-скоро се води инцидентно и пунктуално, а не систематизирано – с включване на широката общественост. Ако вземем за пример Германия, там има цели университетски катедри, посветени на Критиката на капитализма (Kapitalismuskritik). Целта на дебата не е отмяна на пазарната икономика или още по-малко на правото на собственост. Критиката на капитализма по-скоро търси решения за ексцесиите на неолибералния икономически модел, които сами по себе си застрашават както свободния пазар, така и демокрацията.
Осъзнавам, че у нас да се критикува капитализма е все още неблагодарно и трудно разбираемо начинание. В светоусещането на немалко по-възрастни българи, живели в терминологията на травмиращия тоталитарен период до 1989 г., дихотомията капитализъм – комунизъм не е просто словесен обект за разсъждения. Тя е асоциация с миналото деление на света от „желязна завеса“. От едната страна е либералната демокрация с прилежащата ѝ пазарна икономика. От другата – тоталитарният комунизъм с дефицитна планова икономика. Съответно много представители на по-възрастното поколение грешно възприемат Критиката на капитализма като позиция срещу либералната демокрация, гарантираща човешки права и свободи, а чрез пазарната икономика и разнообразие от качествени стоки и услуги. От изложеното по-горе се разбира, че не това цели дискусията в Западна Европа и САЩ, водена под надслова Критика на капитализма.
БСП има още по-малко общо с тази дискусия и по никакъв начин участието в нея не е знак за симпатия към наследницата на БКП. БСП все още е много повече анахронистичен клуб, бранещ непрозрачни материални интереси на старата номенклатура и потомството ѝ, отколкото модерна лява партия и източник на прогресивни идеи. Прогресивна лява партия според европейските представи у нас липсва.
През критиката на неолибералния турбокапитализъм енцикликата на папа Франциск има връзка и с протестите у нас. Те са местно явление и досега анализаторите винаги са ги разглеждали като такова. Те са преди всичко бунт срещу беззаконието и моралния нихилизъм на паралелната държава. Срещу тайно настанилия се неофеодализъм, скрит зад демократична фасада. Не бива да забравяме обаче, че важна движеща сила на протеста бяха завърнали се от чужбина българи. Някои от тях студенти, други – реализирани професионалисти. Те направиха връзката с идейния хоризонт на Европа и САЩ. Тази група протестиращи, следяща или дори участваща в обществения дебат на западните демокрации по местоживеене, също издигна плакати, на които изписа своите искания. Нерядко тези искания касаеха преосмисляне на поражения от неолибералната икономическа политика – напр. в областта на образованието, здравеопазването, културата, социалната дейност и много други области на обществения живот. В съчетание с родната корупция тези поражения допринесоха за упадъка на демокрацията и чувството за справедливост в държавата. Допринесоха и за социалния хлад в обществото. Като че ли призивите на българската диаспора останаха почти незабелязани. Ако протестът има за цел дългосрочно да излекува обществото ни, водачите му и подкрепящите го партии е добре да ги осмислят.
Във филма си за папа Франциск Вим Вендерс показва сцени от негово посещение в САЩ. Вижда се кортежът, в който водачът на Римокатолическата църква се движи със скромно, малогабаритно MINI. То е почти незабележимо между големите черни джипове на охраната, подсигурена от правителството на САЩ. Няма ролекси, няма мерцедеси S-клас. Няма навъсено лице, няма строг поглед и високомерна дистанцираност. Има я вечната усмивка и чувството за хумор. Как да не повярваш, че човекът Франциск е искрен, когато учи, че имащите „трябва да се разпореждат с богатството си за благото на всички“? Подобно нещо пише всъщност и в конституцията на Германия: „Чл. 14 (2) Собствеността задължава. Ползването ѝ трябва едновременно да служи за благото на всички.“
Ако наистина се стигне до Велико народно събрание, което да промени нашата конституция, защо да не включим и ние в нея такъв член?