Много мостове някога препасваха Тунджа, но Балахурският остана завинаги в съзнанието ми. Не само заради спомените, останали от детските години, но и заради едно друго събитие.
Беше зимата на хиляда деветстотин и четиридесета година. По него време зимите бяха дълги и студени. Падаха големи снегове, затрупваха къщите чак до покривите. Виждаха се само комините. Всяка сутрин чистехме снега покрай къщите, правехме пътеки, а когато вървяхме по тях, не се виждахме от дълбокия сняг. Реката замръзваше, сковаваше се в дебел лед и чак напролет се размра¬зяваше. Не търсехме моста, а без страх минавахме по леда на отсрещния бряг. Зачервени от студ, по цял ден ние, децата.се пързаляхме, играехме на ледената пързалка. С брадви разбивахме леда по Йордановден, за да хвърлят кръста.
Скована от дебел лед, реката беше тиха и спокойна и никому не сторваше зло. Спокойни бяха и хората. Но дойдеше ли пролет, духнеше ли южнякът, стопяваха се снеговете, прииждаше реката, със сила напираше под леда, разчупваше го на големи блокове и ги отнасяше надолу по течението. Всичко помиташе след себе си. Дървета пречупваше, къщи събаряше, брега подкопаваше. Срещне¬ше ли препятствие по пътя си, натрупваха се ледените блокове, притиснати един до друг, образуваха ледена стена, която заприщваше водата и тя излизаше от коритото си, заливаше пътищата. Уплашени, хората тревожно и безпомощно обикаляха бреговете и говореха помежду си -да беше огън, ще го угасиш, а то, водата, нищо не я спира. През нея година беше отнесен Балахурският мост.
Тунджа някога естествено разделяше града на три отдела. Спуснала се откъм Ормана, прекосяваше града, отделяше го от Каргона и продължаваше надолу към Белянката. Друг един ръкав, който наричахме малката Тунджа, разделяше Каргона на две. Балахурският мост свързваше двата отдела. Третият отдел беше най-малък – от всички страни заобиколен от реката. Завършваше с голямата поляна, където ставаше сбора на Света Троица. Хората от този квартал бяха бедни, наскоро оземлени от общинските власти. Живееха в ниски кирпичени къщурки – повечето незаконно строени.
Най-много злини нанасяше реката на хората от този квартал. Името си Балахурският мост носеше от стар род, заселил се тука преди още да съм се родил. И махалата носеше същото име.
От този род запомних само две поколения. Бащата – бай Драгни, работеше в Общината – биеше барабана, известяваше на гражданите всички разпореждания, издавани от кмета. Наскоро след Девети септември бяха заловили черноборсаджия с укрити хранителни,продукти, които продавал на високи цени. Качиха го на камион, развеждаха го по улиците, а бай Драгни до него в камиона биеше барабана и съобщаваше на гражданите за провиненията му. Потънал от срам, не смееше човекът да погледне хората. При такова публично разобличаване едва ли друг път щеше да повтори грешката си.
Синът на бай Драгни запомних с лошо. Скарали се в кръчмата с някого, замахнал с нож и вместо него убил най-добрия си приятел.
Не мога да отмина хората от тази махала. Срещу моста бяха фурната и кръчмата на Панайот Шевкена. Пред тях имаше огромно дърво, клоните на което стигаха чак до реката. Близо до моста живееха тримата братя Хаджи Колеви. Богати и заможни на времето хора.. Единият търгуваше с жито и с добитък. Синът му загина в Средиземно море с параход, натоварен с добитък. Другият от братята имаше кръчма, а третият – дюкян. До моста беше фурната на Ангел Бакъра, млекарницата на Петър Косев, кръчмата на Керанов, а до нея бръснарницата на Леско. Тя беше клубът на квартала. Тук се обсъждаха големите събития, бистреше се политиката. Отсреща беше дюкянът на Борис Джендов, а отвъд на другата улица – този на Митраджиев. Наблизо „беше крларожелезарската работилница на Христо Соваджиев. Всички тези хора отдавна са умрели.
Двете най-дълги улици, които прекосяваха Каргона от единия край до другия, се събираха на Балахурския мост, сливаха се в една и навлизаха в Трети отдел.
Всички мостове, строени тогава, бяха дървени. Трудно издър¬жаха водните стихии. Бяха омръзнали на общинските власти поради големите разходи, които правеха по тях. Не издържа Балахурският мост, и той беше дървен. От единия до другия край сега го опасваха ледени блокове. Денонощно обика¬ляха пожарникарите около него и с дълги прътове с железни куки на края се мъчеха да разчупят леда, да отприщят моста, но ледените блокове все по-силно го притискаха. Все-по-голяма ставаше леде¬ната преграда и с огромна сила напираше върху моста. Не помогна¬ла пожарникарите. Дойдоха на помощ войниците. Бомби хвърляха. Разбиваха ледените блокове на по-малки парчета, издигаха се на десетина метра височина и пак падаха вътре. Войниците не помог¬наха, останаха безсилни срещу ледената стихия. Ние стояхме около брега и се учудвахме на героизма на тези хора, който с риска на живота си се мъчеха да ни помогнат. Все по-тревожно ставаше положението. Трети ден ледът все напираше. Не издържа мостът. За минута само – повдигна се нагоре, обърна се като детска играчка и полетя надолу. Отприщи се реката и ледената маса политна след моста, за да го доунищожи. Всичко стана така бързо.
Хората от двата бряга останаха разделени.
На другата сутрин осъмнахме с понтонен мост.