ПОНЯТИЕТО „СЕКТА” В БЪЛГАРСКОТО ДЪРЖАВНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО 1879-2008

Настоящият текст е вариация от публикацията на автора: Понятието „секта“ в българското държавно законодателство 1897-2008, в. Про и Анти, бр. 3 / 2009 (23-29 януари 2009), с. 13, ISSN: 1312-255X

Христо П. Беров

Обявяването на 2008 за ‹година на сектите›

(вж. http://www.center-religiousfreedom.com/bg/col.php?id=46 и

http://www.center-religiousfreedom.com/bl/?p=24) поставя един повече или по-малко важен юридически въпрос в рамката на правната история, именно въпросът за присъствието на понятието „секта” в източниците на държавно законодателство в България.

Настоящият текст се ограничава в изследването само на легислатурата на Народното събрание, поради факта, че нормативната уредба в понастоящем 264-те общини на територията на Република България (във връзка със системата на правото на религиозните общности) е макар с малки похвални изключения, напр. произволно избраните общини: Бяла Слатина и Смолян, в голяма степен хаотична, несъобразена нито с международните договорености, нито с вътрешното законодателство на държавата, напр. конкретно общините, в които се намират фрапиращи отклонения и противоречия: Камено, Своге и Столична

(срв. http://www.center-religiousfreedom.com/bg/col.php?id=47).

І. Съдопроизводство по углавните дела, 1880 г.

За пръв път в историята на модерното следосвобожденско държавно законодателство, изразът „секта” е ситуиран през 1880 г. с приемането на Закона за съдопроизводство по углавните дела, подсъдни на мировите съдии, утвърден с Княжески указ от 25.05.1880 г., под № 226, обн. ДВ, бр. 49 от 4.06.1880 г. В неговата глава III., озаглавена: «За разглеждане на делата отъ мировия съдия» и в отделение II., определено като: «Редът за разглеждане на делата» се намира предписанието на чл. 65, който в своята алинея 2 включва в съдържанието си понятието секта. В разпоредбата четем:

Чл. 65. Отъ клетва се освобождаватъ:

1) свещениците и монасите отъ всичките християнски вероизповедания, и

2) лицата, които принадлежатъ на вери и секти, които не се кълнатъ; вместо клетва те даватъ обетъ, че ще изкажатъ съ чиста съвесть всичко, знаятъ по делото.

Приетият през 1897 Закон за углавното съдопроизводство, утвърден с Княжески указ от 4.04.1897 г., под № 65, обн. ДВ, бр. 77 от 7.04.1897 г. определя с разпоредбата на своя чл. 639, ал. 2, че съдопроизводството по углавни дела, подсъдни на мировите съдии, остава в сила, с изключение на чл. 7 , който се отменя с чл. 63 от същия Закон за углавното съдопроизводство. И така, чл. 65 от Закона за съдопроизводство по углавните дела, подсъдни на мировите съдии, включващ понятието «секта» действа непрекъснато за 71 години без други изменения за периода до 1951.

ІІ. Закон за защита на нацията, 1941 г.

Следващият по хронология законодателен текст, съдържащ термина «секта» представлява приетият в 1941 г. Закон за защита на нацията, утвърден с Царски указ № 3 от 21.01.1941 год., обн., ДВ, бр. 16 от 23.01.1941 г.

В дял I., обозначен: За тайните и международни организации, глава I., наречена Общи разпоредби се намира разпоредбата, отнасяща се до «сектите»:

Чл. 2. Подъ организации по смисъла на този законъ се разбира всеки съставъ отъ хора, съ съответно ръководство, безъ огледъ на устройството му – дружество, сдружаване, клубъ, комитетъ, общество, ложа, религиозна и друга секта, кръжокъ, фондация, институтъ и други такива – който пряко или прикрито, преследва идеални цели.

Важно е да се знае, че цитираният чл. 2 всъщност е пояснение на предходната разпоредба, а именно, че според Чл. 1. на същия закон, Тайните и международни организации, се забраняват, а съществуващите такива, се разтурят. В последващите предписания на чл. 3 и чл. 4 са разяснени понятията «тайна организация, която е преследваща скрити цели, или имаща скрито устройство, или действаща скрито, или задължаваща членовете си да пазят тайна по делата й, както и «международна организация, която е зависима от чужбина в идейно, организационно или материално отношение.

Законът за защита на нацията, носещ характерните белези на национализма от онзи период на миналия век е отменен с ДВ., бр. 50 от 2.03.1945 г. С този акт престава да действа и разпоредбата на чл. 2 от него, касаеща определянето на организации за секти, функционирал за период, по-кратък от пет години. За всеки случай на това място е необходимо да се отбележи, че последвалите 45 години, също по идеологически причини, в никой случай не дават каквато и да е по-добра възможност за третирането на българските религиозни общности, от които според мен най-силно е засегната Католическата църква в България, без разбира се да омаловажаваме факта, че религията, в резултат на което и всички изповедания като цяло са последователно преследвани, дори без законови предписания.

Останалите два законодателни акта на легислатурата в България, включващи в себе си понятието «секта» са действащи и понастоящем закони. Този факт в известен смисъл обезсмисля широко тиражирани изказвания на експерти по религиознание, че терминът «секта» не е легално дефиниран. Самият факт, че в съвременното законодателство буквално срещаме юридически неопределени съдържания от подобен тип, допълнително подсилва възможността за противоречиви действия на адресатите на правната норма. Нещо повече, в такъв случай би било наложително или точното дефиниране на правното значение на «сектата», нещо, което е абсолютно невъзможно от обективна гледна точка и особено във връзка с международните ангажименти на република България  или отстраняването на понятието от законодателните текстове.

ІІІ. Закон за народните читалища, 1996 г.

Законът за народните читалища, обнародван ДВ, бр. 89 от 22.10.1996 г., последно изменен с ДВ., бр. 108 от 29.12.2006 г., и в този си вид в сила от 1.01.2007 г. съдържа в глава І. Общи положения предписанието на чл. 3, ал 2, т. 6 допълнителни дейности, сред които се изброяват и «религиозни секти»:

Чл. 3 (2) За постигане на целта по ал. 1 читалищата извършват основни дейности, като:

1. уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки;

2. развиване и подпомагане на любителското художествено творчество;

3. организиране на школи, кръжоци, курсове, клубове, кино- и видеопоказ, празненства, концерти и чествания;

4. събиране и разпространяване на знания за родния край;

5. създаване и съхраняване на музейни сбирки;

6. извършване и на допълнителни дейности, подпомагащи изпълнението на основните им функции, с изключение на използването на читалищните сгради за клубове с политически цели, за обсебването им от религиозни секти и други дейности, противоречащи на добрите нрави, националното самосъзнание и традиции.

От самия контекст на Закона за народните читалища е видно, че съдържанието на цитираната разпоредба противоречи на антидискриминационното предписание на Чл. 2, ал. 1 от същия закон, именно:

Чл. 2 (1) Народните читалища са традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи. В тяхната дейност могат да участват всички физически лица без оглед на ограничения на възраст и пол, политически и религиозни възгледи и етническо самосъзнание.

Екскурс: Въпросът за юридическата дивергенция между чл. 2, ал. 1 и чл. 3, ал. 2, т. 6 на Закона за народните читалища е много по-обширен и затова не може да бъде обхванат в рамките на настоящото изследване.

ІV. Закон за пощенските услуги, 2000 г.

Законът за пощенските услуги е обнародван в ДВ., бр. 64 от 4.08.2000 г., последно допълнен с ДВ., бр. 109 от 20.12.2007 г., в този му вид в сила от 1.01.2008 г. В неговата глава десета, озаглавена Забрана за поставяне в пощенски пратки на определени предмети и вещества се намира чл. 90, ал. 1, която под т. 5 визира понятието „секта”:

Чл. 90. (1) Забранено е поставянето във вътрешни и международни пощенски пратки на следните вещества и предмети:

1. (изм. – ДВ, бр. 37 от 2006 г.) наркотични, упойващи, психотропни и отровни вещества;

2. оръжие, взривни, запалителни или други опасни вещества и предмети;

3. неприлични или противоречащи на нравствените норми предмети;

4. предмети и вещества, които поради своето естество или опаковка представляват опасност за живота или здравето на пощенските служители или на други лица или могат да замърсят или повредят други пратки и съоръжения;

5. религиозни материали на забранени или нерегистрирани в страната секти и организации;

6. (нова – ДВ, бр. 37 от 2006 г.) движими паметници на културата, за които няма издадено разрешение или сертификат.

Съдържанието на въпросната т. 5 поставя множество въпроси относно уточнението на полето и на действие. Симптоматичното в този случай е включването на неуточнени правни понятия в прекалено широката възможност за приложение на разпоредбата, при условие, че дори действащият през 2000 г. Закон за изповеданията не  предвиждаше ползването на подобна терминология като: „забранени или нерегистрирани в страната секти”. Парадоксалното в случая е, че в българската правна теория и практика никога до приемането на Закона за пощенските услуги от 2000 г. не са съществували „разрешени или регистрирани секти”, като argumentum ad contrario във връзка с чл. 90, ал. 1, т. 5 от Пощенския закон.

Екскурс: Съвсем отделен е въпросът за състоятелността и кохерентността на тази разпоредба с останалото българско законодателство и международни актове, действащи на територията на България. Това е въпрос от по-голяма комплексност, на която не можем да се спрем в настоящия текст, визиращ понятийна проблематика.

V. В заключение

Като обобщение по темата за присъствието на понятието „секта” в българското държавно законодателство (визират се четирите български конституции и всички български закони) може да се отбележи, че до момента в исторически аспект е присъствало в две законови разпоредби, които са отменени до периода 1951 г. Във времето от 1952 – 1995, понятието „секта” отсъства от текстовете на българското парламентарно творчество. От 1996 г. до сега, то се съдържа в два действащи закона, които обаче не дават каквото и да е правно определение на понятието и по този начин го оставят на широкото приложение на медии и общественост, които му придават различна и по принцип негативна конотация като го употребяват в спектър от тъмни краски при това по съвсем неясен юридически критерий. Дисбалансът между правна неопределеност на юридически термини и обществена реалност, без съмнения води до нагнетяване на допълнително напрежение и в дискурса на Съвременното българско религиознание, така че българският държавен законодател остава в дълг на адресатите си.