“Втория Батак” – клането в Любенова махалa

Преди Освобождението на България от османско робство през 1878 г. името му е Гюнели махле и наброява 120 къщи. През юли 1877 г. селото е сполетяно от изключително жестока съдба. Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора получава сведения от турски шпионин, че в село Гюнели махала има комити, които се готвят за бунт. Това не отговаря на действителността, тъй като създаденият лично от Левски комитет в селото е разпуснат още през 1872 г. след ареста на местния председател поп Еню Попдимитров. Слухът е разпространен от турчин, който след като не му е даден откуп, за това да пази селото, се заканва да отмъсти на жителите му. Въпросният турчин, който според една от версиите е арнаутин /албанец/, отива лично при Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора, и му съобщава, че в Гюнели махле има комити, които се готвят на бунт. Пашата праща свои хора да проверят истинността на този слух, които влизат в конфликт с местен жител, който стреля по тях. Разгневен от това Реуф паша организира отряд от редовната си войска и свиква башибозук. Башибозука е съставен от местни турци, които са малко на брой и значителен брой черкези, прочути с жестокостта си. Общият брой на турската редовна войска, заедно с башибозука е бил около 2000 души. На 14.07.1877 г. селото е обкръжено и атакувано. Изплашените хора се затварят в местната църква. В късния следобяд турците, използващи артилерия вече овладяват селото. След няколко щурма черкезите влизат в двора на църквата и подлагат всичко на сеч и разграбване. Успоредно с това турците подавят останалата съпротива на селяните, прикрити на различни места из селото. Комисията, изпратена от Цариград да установи последствията, констатира, че само в двора на църквата и в самия храм са избити 1013 души. Никъде не се споменава сред тях да е имало комити. По приблизителни оценки общият брой на убитите хора от селото и околността е над 2000 българи, като по жестокост и брой на жертвите се сравнява с „Баташкото клане“ и наричано накратко – „Втори Батак“.

• На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево новозагорско от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези водена от Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити изън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.

• На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.
• На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.
• На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
• Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш) с участието на албански башибозук, черкези командвани от Дай Ахмед

КЪРВАВАТА ТРАГЕДИЯ В СЕЛОТО – Таньо Иванов

Материали из историята на с. Любенова махала, Новозагорско

Под напора на развиващите се събития европейската дипломация се раздвижила. Всички предчувствували наближаващата буря. За да я предотвратят, великите сили поискали от турското правителство да въведе реформи и облекчи положението на българите. Те му представили даже проект на земите, които трябвало да образуват новата българска държава. Турското правителство отказало да стори това и отхвърлило проекта на великите сили.

Станало явно, че за разрешението на този източен въпрос трябвало да се прибегне до оръжието.

Това сторила Русия.

С манифест от 12.IV.1877 г. руският император Александър II обявил война на Турция. Манифестът бил прочетен лично от императора пред събраните многобройни войски в Кишинев, които били готови вече за поход.

Руските войски, заедно с новообразуваните дружини на българското опълчение, преминали р. Дунав и нахлули в България. Войната пламнала.

С вихрен устрем русите стигнали и преминали Балкана (Ст. планина). Те се спуснали на юг от него и навлезли в широкото равно Ст.-Загорско поле. Но тук срещнали съпротивата на многобройната турска войска под водителството на Сюлейман паша. Цялото Ст.-Загорско поле станало театър на военни действия. В същото време черкези и башибозуци грабили и опустошавали селата. Пред силния напор на турските войски русите били принудени да отстъпят след редица кръвопролитни боеве и да се укрепят на Балкана. При това отстъпление населението изпитало всичките ужаси на войната.

През тия дни в селото ни се разиграла страшна кървава трагедия, която по своите зверства и размери може да се сравни с Баташката касапница.

Нека се спрем малко повече на тая трагедия, която е безспорен исторически факт.

По това време пъдар на селото бил арнаутина Садък – доверено око и ухо на турската власт. С неколцина свои другари: той започнал да беснее из селото, като търсил по-красивите моми и булки, за да се гаврят с тяхната чест. Селяните енергично се противили на това, бранейки семейната чест на българския дом.

В желанието си да се възползува от разбърканото положение и от големия страх у българите, а също така подбуждан от свои „приятели“, Садък отишъл при най-богатия тогава в селото дядо Тончо, от когото поискал 1000 гроша под предлог, че ще пази селото от напасти. Старецът обаче отказал.

Озлобеният арнаутин заплашил, че за всичко това селото щяло скъпо да заплати.

Така и станало.

Той отишъл в Нова Загора и донесъл на Реуф паша, че в селото Гюнели-махле се събирали комити. Наистина част от населението на съседните села: Гюнелий (Любенец), Богдан-Махле (Богданово), Чифликът (Радево), Ердуванлий (Сокол), Юркчии (Млекарево), Беш-Тепе (Пет могили), Кулфалчево (Гледачево), Радне-Махле (Раднево), Кършалий (Трън) и др. по силата на слепия инстинкт за самозапазването се струпвало в Гюнели-Махле и неговото землище за по-голяма сигурност и безопасност.

Реуф паша изпратил бързо двама конника да проверят донесението. Те пристигнали още на другия ден. Привикали много хора, разпитали ги, похапнали, посръбнали, взели, каквото им дали, и тръгнали да си отиват. Но една случайна фаталност станала причина за кървавата трагедия в селото. Селянинът Таню Тодоров, огорчен и озлобен от това посещение на конниците, и без да знае, че те били изпратени от пашата за проверка на донесението, стрелял със съчмалия пушка върху тях и наранил единия кон.

Арнаутинът Садък, който ги придружавал, тогава извикал: „Атма Тане, пишман олду“ (Не стреляй Тане, лошо ще стане).

Пратениците съобщили на пашата за намереното в селото и за случилото се с тях. Това го озлобило и той се заканил, че ще отмъсти. Ощепо-голямо въздействие указало току-що полученото донесение, направено от началника на гарата в Радне-Махле (Раднево). Тоя началник на име Кмубас, по народност грък, донесъл, че в с. Гюнели-Махле се струпал много народ за отбрана в случай на нападение и поискал войска за неговото разпръскване.

Група живи свидетели на кървавата трагедия

Надошлите селяни се събрали в храма, в училището, в двора и в селото. Храмът и училището, които имали общ двор, били заградени по това време с каменна ограда, висока 2 1/2 м. Вратите на храма били дебели и здрави. Южната от тях била желязна. По тоя начин храмът и дворът представлявали нещо като „крепост“, изпълнени с мъже, жени и деца, предполагайки, че ще бъдат защитени при едно нападение, каквото очаквали всеки ден.

Било 14 юлий 1877 година. Горещ летен ден.

Към един часа после обед се появило незабелязано едно отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци, които по заповед на Реуф паша трябвало да нападнат селото. Щом го наближили, без да слизат от конете си, почнали да стрелят и да настъпват.

Селото се състояло по това време от около 160 чисто български къщи. Схващайки приближаващата се опасност, мъжкото население заело позиции по всички по-удобни места из къщите, дворовете, църквата и училището, за да отбранява селото. То било въоръжено със стари пушки, пищови, брадви и разни други сечива. Двама души били снабдени с кримкови пушки. Когато черкезите забелязали куршуми от тия пушки, те се изплашили, като предполагали, че тук има „московци“ и поискали подкрепа от Нова Загора.

Още същия ден около 5 часа после обед, откъм с. Богдан-Махле (Богданово) се задала многобройна турска войска с няколко оръдия под водителството на Шевкет паша. Живи свидетели разказват, че целият път се червенеел от фесове, подобно на нива, пълна с цъфнали кадънки. Войската заедно с черкезите и башибозуците, наброявала 1500-2000 души. Оръдията били поставени до околните височини, а кавалерията и пехотата бързо обсадили селото. Изплашеното население и неговите защитници започнали да отстъпват и да търсят прибежище за спасение. Тия, които останали вън от селото, търсили прибежище в снопите, из бурените и тревището на реката, из заселените места и всякъде другаде, гдето представлявало безопасно място.

„Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С преваляването на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна“ – така описаха някои от живите свидетели началото на тая кървава трагедия.

Един от свидетелите – Таню Пенчев разказва следната одисея, която преживял по това време: „Аз и другарят ми Колю бяхме еднички въоръжени с кримкови пушки. Турците настъпваха откъм север. Заехме позиция в един набързо изкопан от нас малък окоп. Когато наближиха на около 1000 крачки, открихме огън. Няколко турци се впуснаха да вземат падналите до тях куршуми, вероятно да узнаят с какво оръжие стрелят защитниците. Без да стрелят, те настъпваха и се доближаваха до нас. В същото време започна обход на цялото село. Ние напуснахме нашата позиция и успяхме да се скрием в една съседна малка купа от пача трева и стърнище. Оттам наблюдавахме движението на противника. На разстояние 50-60 крачки от нашата „позиция“ спря на бивак турския обоз. Луната се показа на небето и сякаш напук осветяваше цялото поле. Ние не виждахме изход от нашето положение. Но не стигаше това. Един турски войник се запъти към нашата позиция. Почувствувах, че кръвта в жилите ми почна да се смразява. Смъртта за нас беше неизбежна. И двамата усетихме как войника побара сеното и каза: „Бу от нафиле“ и замина. Наистина сеното беше лошо и негодно за храна на добитъка. И ако беше си забил ръката малко по-дълбоко в купата, вероятно нашата участ щеше да бъде по-друга. Скоро обаче след това връхлетяхме на друга опасност. На 7-8 крачки от нашата позиция бе пламнало едно плевниче, покрито със слама. Неговите пламъци застрашаваха всеки миг купата, в която бяхме скрити. Щом се засили пламъкът, от него изскочиха двама селяни, които хукнаха да бягат. Турците ги забелязаха и стреляха по тях. Ние продължавахме да се борим със застрашаващата ни смърт. Очаквахме всеки момент да бъде обхванато от пламъците нашето скривалище. Но Бог даде ветрец, който насочи пламъците на противната страна, докато изгоря плевничето. Спасихме се от огъня. Настъпи полумрак. Всичко около нас утихна. Възползувани от това обстоятелство, ние се измъкнахме тихо и незабелязано от нашата позиция и със стиснати пушки в ръцете допълзяхме до съседния ров, който водеше към р. Азмак. Преминахме пълзешком реката и жп линията. Продължихме пътя си в полумрака по посока към Ст. Загора, дето стигнахме на другия ден изморени и гладни. Така завърши нашата одисея“.

„Турската войска продължавала да стеснява обръча околоселото. Една част се впуснала по домовете за грабеж, катоизбивала или съсичала немилостиво беззащитните селяни, без разлика на пол и възраст. Друга част навлязла в селото и обкръжила църковно-училищната ограда. Дворътбил изпълнен предимно с мъже, а жените и децата се затворили в храма. Нападателите връхлетели върху „крепостта“. Започнала яростна борба. Защитниците отвътре, които били въоръжени с пушки, брадви, тарпани и разни други сечива, застанали край оградата и без да губят присъствие на духа, убивали или наранявали всеки от нападателите, който се опитвал да премине оградата. Това още повече озлобявало нападателите. Те доближили до самата ограда колите на придошлите селяни, които били разположени на бивак около нея. Образувала се барикада, от която турците започнали да стрелят от всички страни на оградата. Защитниците били подложени на кръстосан пушечен огън и падали като пречупени класове. След като защитниците били омаломощени, нападателите нахлули вдвора и започнали поголовна сеч. Всичко живо минало под нож. Настанала истинска касапница. Писъците на обсадените и зверските команди на нападателите не стихнали през целия дендо късно вечерта. Дворът се изпълнил с трупове, потънал в локви кръв. Нападателите насочили след това ударите си срещу затворените и обсадените в църквата, изпълнена предимно с жени и деца. След няколко несполучливи опита да разбият вратите й, нападателите строшили всички стъкла и започнали да стрелят през прозорците върху обсадените. Подът на църквата се покривал с трупове. Молбите и писъците на обсадените се сливали с общия рев на нападателите, които налитали като бесни зверове, подтиквани от своя кръвожаден инстинкт. Но най-после те се уморили и оттеглили на почивка.

Не след много време църквата била отново заобиколена, изключително от черкезите. Те искали да ограбят всички пари и ценности като увещавали обсадените да се предадат под предлог, че ще бъдат пощадени. Но никой не се доверявал на тия ^техни хитрости и увещания и никой не смеял да отвори църквата. Въпреки това обсадените започнали да подават през яките железни решетки на прозорците всичките си пари и ценности.Включително и църковните, за да омилостивят и задоволят поне отчасти кръвожадните нападатели. Това предаване продължило повече от два часа. И най-после ненаситните черкези се оттеглили. Но ето че и други техни другари пожелали да се снабдят с богата плячка. Църквата била отново обградена и всички отвън викали: хей, пара, пара, пара… У обсадените, обаче нищо не останало. Разядосани от това черкезите разбили с брадва едната врата, нахълтали в храма и се нахвърлили върху беззащитното население. Един офицер и четирима души черкези с извадени пушки застанали на вратата, през която прекарвали живите един по един. Всеки от тях бил щателно претърсван за пари и скъпоценности. Който е имал случайно нещо запазено до това време, бивал освобождаван, след като му отнемали всичкото „богатство“, а другите били избивани. След прривършване на тоя обиск, черкезите ограбили и самата църква, като задигнали полюлеи, икони и всичко друго, което смятали за ценно.

Уморени най-после от биене, мъчене и клане, башибозуците и черкезите се оттеглили на почивка. През това време някои от обсадените, които се запазили между убитите трупове, успели да избягат и да се спасят“.

Тъжна картина представлявало селото след тая страшна трагедия. Всичко било опожарено и обърнато в пепелища. Само тук-там стърчели още 7-8 полусрутени и недоизгорели сгради. Из дворовете, по улиците, площадите, около плетищата и оградите лежали обезобразени човешки трупове. Едни от тях застреляни, други съсечени и полумъртви с ужасно изкривени и подбелени очи; трети – полуголи и голи трупове, надупчени и окървавени; четвърти – с нарязани части и разцепени меса на длъж цялото тяло и т.н.

Сред тия развалини само храмът стърчал като мълчалив свидетел, за да напомня и днес на поколенията за тая страшна кървава трагедия, станала в зората на Освобождението ни. Нападателите се опитали да го разрушат, като го пълнили на два пъти с тръни, заливали с газ и подпалвали. Всичката му вътрешност била разграбена, а останалата – опожарена, и благодарение на неговата здрава конструкция той е можал да оцелее, даже още повече да се заякчи.

Едва на третия ден – 16 юлий, пристигнали английският, австрийският и френският консули, заедно с Реуф паша, да проверят за станалото. От тая проверка не се указали между мъртвите никакви комити или руси, а само обикновени селяни – беззащитни мъже, жени и деца.

В същото време се разпоредили за погребването на мъртвите. Всички трупове били нахвърляни в големи изкопани трапища и затрупани с пръст. При това погребване се указали и някои полуживи трупове, по-малко или по-тежко ранени, на които било дадено по една турска лира и малко сухар, след което ги откарали в Стара Загора.

Погребението се извършило в църковния двор.

От направената проверка се указало, че броят на жертвите през време на тая трагедия, само в църквата и нейната ограда бил 1013 души българи, от които 92 души били жители от същото село Гюнели-Махле, а останалите 921 – били от околните съседни села. Общият брой на всички жертви в селото и около него е бил няколко хиляди души.

За възспоменание на това събитие е поставен скромен паметник през 1885 година в църковния двор, със следния трогателен надпис:

„Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покойвъ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядоосемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.

с. Гюнели-Махле

21.VIII.1885 година.“

По същия начин били опустошени повече от двадесет села. Една част от населението им било избито, а друга част, се разбягало в различни посоки или било пленено и откарано на заточение.

За тая кървава трагедия в селото и днес още се пее следната песен:

– Задало се е, задало,
от Ени-Заара касаба
хиляда башибозуци,
петстотинмина черкези.
С очим очи сочили
в Гюнелийска махала.
Слънцето трепти, захожда,
в село черкези влязоха…
Какво е чудо станало
в тази Махленска църква?
Там се събрали, събрали
от девет села селяни,
дано се някак отърват
от тези башибозуци,
от тези мръсни черкези.
Палили още грабили,
а в църквата всичко изклали:
Педя куршуми станало,
без брой трупове паднали,
кървави реки текнали –
додето консула пристигнал,
всичко под огън минало.
Кога консулът пристигнал,
той на черкези думаше:
„Ой, ви вази, шовик черкези,
копайте таби дълбоки
и си лешове затрийте,
носете вода студена,
църквата да си измийте,
да не я свари Русия!“

………………..

Тези ми шовик черкези,
додето слънцето изгряло –
дълбоки таби копали
в църковната ни ограда.
Хиляда и тринадесет
лешове са заровили,
църквата чисто измили
и плочите пак наредили…
Това ако не е станало,
не би се песен изпяло!