Тонът на решението на Светия синод относно предстоящото посещение на папа Франциск несъмнено може да бъде определен като хладен.
Българската православна църква не само няма да има общи богослужения с Римския първосвещеник, но и нейни представители няма да участват в нито едно от събитията по време на визитата в началото на май. Предвидено е единствено на 5 май патриарх Неофит и Синодът да се срещнат с папа Франциск в Синодалната палата. Посланието на БПЦ е красноречиво.
И пределно ясно: папата явно е нежелан.
Разбира се, може протоколно да се възрази, че Светите канони не позволяват общо богослужение (както, впрочем, изтъкват от БПЦ). По всяка вероятност обаче Ватиканът и папа Франциск отлично знаят това. Поради което решението на Синода изглежда пресилено, сприхаво дори.
Патриархът и папата ще се срещнат, но няма да има общо богослужение Патриарх Неофит ще се срещне с папа Франциск в Синодалната палата на 5 май
Какви са причините за тази подчертана дистанцираност? Едва ли можем да я отдадем само на последиците от Великата схизма през 1054 година. Защото още през 60-те години на миналия век се наблюдават признаци на затопляне на отношенията между римокатолическата и православната църква. Своеобразен вододел в това отношение е Вторият ватикански събор (1962-1965). Именно той бележи отварянето на католическата църква към другите християнски църкви. На него като слушатели присъстват 17 делегати на протестантски и православни църкви (единственият българин, който участва, е католическият духовник монсеньор Елдъров). По време на събора папа Павел VI установява близък контакт с патриарха на Вселенската патриаршия Антигор I, което поставя началото на т.нар. „диалог на великодушието”. В резултат на 7 декември 1965 година са отменени взаимните отлъчвания на папата и патриарха, влезли в сила през далечната 1054 година.
Няколко години по-късно, на 30 ноември 1979, в Истанбул е поставено официалното начало на „теологическия диалог” между католическата и православната църква, който цели да изгради взаимно доверие между тях и да спомогне за решаване на спорните въпроси. Крахът на комунистическите режими през 1989 година води до поредното обтягане на отношенията. Причината: възстановяването на източните католически църкви, които до този момент са били потиснати от режима. На много места избухват разгорещени спорове заради собствеността на католиците, конфискувана десетилетия по-рано и дадена на православните църкви. Тук няма да се спираме на всички фази и перипетии в диалога между католицизма и православието. Важно е обаче да се подчертае, че БПЦ не участва в редица срещи, маркирали важни етапи в този диалог. Не участва например в ключовата девета пленарна сесия на международния диалог, състояла през 2006 година в Белград. Не участва и на срещите в Баламанд (Ливан, 1993) и Емитсбърг (САЩ, 2000). Българската православна църква беше хладна и към папа Йоан Павел II при неговото посещение в страната през 2002 година. Още когато се заговори за възможна визита на Светия отец, от БПЦ казаха лаконично: „Ако папата дойде, ще го посрещнем като всяко официално лице”.
Един призрак броди: Някои смятат, че част от клира все още живеел в епохата на Средновековието. Но тук проблемът май не е толкова в традициите, колкото в непрогонения призрак на комунизма. По време на онзи режим църквата бе смазана от ботуша на ДС – и овладяна отвътре. Проверка на Комисията по досиетата, оповестена в началото на 2012 година, показа, че 11 от 15-те членове на Светия синод са били агенти на бившата ДС. Ако нежеланието на БПЦ да задълбочи диалога с католическата църква се дължи на принципни различия, засягащи самата същност на християнството, това може и трябва да бъде разбрано от паството. Би било жалко обаче, ако истинската причина е спотаена в проява на малодушие – например страх от гнева на руския патриарх Кирил („агент Михайлов”). В наши дни други религии с не по-малко сложна история на взаимоотношенията демонстрират разбирателство. Само един пример: след като през март пожар изпепели джамия на 55-та улица в Ню Йорк, синагога, разположена на същата улица, приюти над 600 мюсюлмани. Това впечатляващо дело заслужава да бъде осмислено от нашето духовенство.