Джон Уесли: Икуменическата нагласа

“А като тръгна оттам, се срещна с Йонадав, Рихавовия син, който идваше да ги посрещне. Ииуй го поздрави и му каза: Право ли е твоето сърце към мен, както е моето сърце към твоето? Йонадав отговори: Право е. Ако е така, каза Ииуй, дай си ръката.” /4 Царе10:15/

1. Изискването за любов към всички хора е признато дори и от тия, които не плащат този свой дълг. Царският закон: “Да възлюбиш ближния си както себе си” е ясен за всички, които го чуват. И то не е в жалкия смисъл, в който го тълкуваха старовременните фанатици: “Да обичаш ближните си, своите приятели, познати, роднини и да мразиш враговете си”. Не, нашият Господ казва: “Обичайте враговете си и молете се за тия, които ви гонят, за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата, защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните”/Мат. 5:44-45/.
2. Но сигурно ние дължим една особена любов на ония, които обичат Бога. Така казва Давид: “В светиите на земята и в отбраните, в тях ми е всичкото благоволение”/Пс.16:3/. А Един, Който е повече от Давид, говори: “Нова заповед ви давам, да се любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един друг; По това ще ви познаят всички, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си” /Йоан 13:34,35/. Това е любовта, за която толкова често и настоятелно напомня ап. Йоан: “Защото поръчката, която чухте отначало, е това: да любим един другиго” /1 Йоан 3:11/. “От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята” /16/. И още: “Възлюбени, да любим един другиго, защото любовта е от Бога. Който не люби, не е познал Бога, защото Бог е любов” /4:7,8/. “Не че ние сме възлюбили Бога, а Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни. Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго”/4:10,11/.
3. Всички хора са съгласни с тия думи. Но действат ли според тях? Ежедневният опит показва обратното. Та къде са всъщност християните, които се обичат взаимно според дадения закон? Колко пречки има в тоя път! Двете главни от тях са, първо, несходство в мисленето и произтичащото от това, второ, несходство в делата. В същата степен, в която се разминават мненията на вярващите по всевъзможни дреболии, се разминават и делата им.
4. Ако нашите различия в мненията и във формите на благочестието могат да попречат на пълното външно единство, защо трябва да пречат и на единството ни в любовта? Ако не можем да бъдем единни в мисленето, защо да не го направим в любовта? Не можем ли да бъдем едно сърце, макар да не сме на едно мнение? Несъмнено можем това! Подобно единство може да се създаде от всички Божии чада, въпреки незначителните различия. Ако и различията да останат, вярващите могат да се насърчават взаимно в любовта и добрите дела.
5. В това отношение примерът на Ииуй, колкото и противоречив да беше неговият характер, може да послужи като образец и ръководство за всеки сериозен християнин. “И като тръгна оттам, събра се с Йонадав, който идеше да го посрещне. Ииуй го поздрави и рече: Право ли е сърцето ти към мене, както е моето към твоето? И Йонадав каза: Право е. Ако е тъй, каза Ииуй, дай ми ръката си”/4 Царе10:15/.

Текстът се дели на две части: първо въпросът на Ииуй към Йонадав: “Право ли е твоето сърце към мене, както е моето към твоето?” Второ, предложението на Ииуй към Йонадав след получения положителен отговор: “Ако е тъй, дай ми ръката си”.

1. 1. Нека първо разгледаме въпроса на Ииуй към Йонадав: “Право ли е сърцето ти към мене, както моето към твоето?”

Преди всичко в тези думи виждаме, че не става дума за проверка на възгледите на Йонадав. Сигурно те бяха твърде необичайни и своеобразни и силно влияеха на поведението му. Той толкова държеше на тях, че те станаха неотменим закон за поколения негови наследници. Това личи от разказа на Еремия много години след смъртта на Йонадав: “Тогава взех Яазания и братята му, всичките му синове и целия дом на Рихавовците … и турих пред тях паници, пълни с вино, и чаши и рекох им: Пийте вино! А те рекоха: Не щем да пием вино, защото Йонадав, син на праотец ни Рихав, ни заповяда: Да не пиете вино, нито вие, нито потомците ви довека; нито къщи да построите, нито семе да сеете, нито лозя да садите или да притежавате, но в шатри да обитавате през всичките си дни… И ние сме слушали гласа на Йонадав за всичко, що ни заръча”/Йер. 35:3-10/.

2. Макар че в светски и религиозен смисъл действията на Ииуй изглеждаха безумни, той не се тревожеше от това, но позволи на Йонадав да следва своите възгледи. Не изглежда никой от двамата да се безпокоеше от мненията, които другият застъпваше.
3. Възможно е и днес много добри хора да застъпват различни мнения. Някои от тях в този смисъл могат да са особняци като Йонадав; и докато ние “познаваме нещата отчасти”/1 Кор.13:12/, сигурно ще ни е трудно да ги възприемем. Неизбежна последица от слабостта и ограничеността на човешкия разум на този земен свят е, че различните хора могат да са на различни мнения както по религиозните въпроси, така и по въпросите на ежедневието. Така е било от създаването на света и така ще бъде, докато “се възстанови всичко”/Деян. 3:21/.
4. Нещо повече. Всеки вярва, че неговите становища са правилни /иначе те не биха били негови и не би ги защитавал/; и все пак никой не може да бъде сигурен, че като цяло възгледите му са правилни. За всеки мислещ човек е ясно, че нашата природа е несъвършена, че отличителен белег на човека е да се заблуждава в някои неща и да допуска грешки. Това му е напълно известно. Всеки знае, че не е съвършен и греши, но когато стане дума за конкретни неща, не може да се съгласи, че греши, или не разбира това.
5. Аз твърдя: възможно е да не разбира, че греши. Защото кой може да каже докъде се простира непреодолимото незнание или /което произлиза от него/ непреодолимото предубеждение, които често са толкова дълбоко вкоренени, че трудно могат да се отстранят? И кой може да установи, без да е в течение на съпътстващите обстоятелства, доколко подобни заблуждения са греховни? Защото всеки грях е последствие от съгласието на нашата воля да го извършим. Това може да се установи само ако умеем да проникнем до сърцевината на нещата.
6. Затова всеки умен човек ще признае на своите ближни правото на свободомислие, което сам той иска да има. Ще ги принуждава да мислят като него толкова малко, колкото сам той желае да го принуждават да мисли като тях. Той е търпелив с другомислещите и поставя на този, с когото желае да бъде свързан чрез любовта, само един въпрос: “Право ли е сърцето ти към мене, както е моето към твоето?”
7. Второ, можем да установим, че в случая не става дума за формите на благочестие, практикувани от Йонадав, макар че е съвсем възможно в това отношение между двамата да имаше голяма разлика. Можем да приемем, че Йонадав и неговото потомство се покланяха на Бога в Ерусалим, което Ииуй не правеше. Той се интересуваше повече от държавната политика, отколкото от религията. Даже когато изтреби свещениците на Ваал, той все пак остави някои да продължават с идолослужението.
8. 8. Но дори и сред хората с искрени сърца, с непорочна съвест може да съществуват различни форми на благочестие, щом има различни мнения. Защото различните мнения водят до различни действия. Във всички времена хората не са се различавали по нищо друго толкова много, колкото в схващанията си за Върховното същество и оттам в начините на неговото прославяне. Ако беше така само в езическия свят, нямаше да се учудваме, защото той “с мъдростта си не позна Бога” /1 Кор.1:21/ и, разбира се, не знаеше как да Го прославя. Но не е ли странно, че дори и сред християните формите на благочестие са толкова различни, колкото, кажи-речи, и при езичниците? И то при положение, че всички християни са съгласни, че “Бог е дух и ония, които Му се кланят, с дух и истина трябва да се покланят” /Йоан 4:24/.
9. Но как да избираме при наличието на такова многообразие? Никой не може да избира заради друг или да дава на друг препоръки; всеки трябва да следва гласа на собствената си съвест с простота и искреност /2 Кор.1:12/. Да бъде уверен в своето мнение и да ходи според виделината, която има. Никое създание няма пълномощието да принуждава някое друго да следва неговите правила. Бог не е дал правото на никой човек да си играе със съвестта на някой друг свой брат. Всеки човек трябва да си изгради собствено мнение, за което е отговорен само пред Бога.
10. Затова всеки християнин е задължен по силата на същността на християнството да се включи като член в съществуваща църква. В нея има особен вид благочестие, защото “ще ходят ли двама заедно, ако не се съгласят?”/Амос 3:3/. И все пак никой на тази земя не може да бъде принуден с някакво насилие, освен чрез собствената си съвест да даде предимство на тая или оная форма на благочестие, на едно или друго общество. Знам добре съществуващото убеждение, че месторождението ни определя църквата, към която трябва да принадлежим – например англичанинът принадлежи на Англиканската църква и затова трябва да служи на Бога по предписанията на тази църква. Сам аз преди ревностно защитавах това становище. Но днес виждам много основания, които уталожиха ревността ми. Боя се, че разбирането ми е свързано с големи трудности, които никой мислещ човек не може да пренебрегне. Една от тях, и то не най-малката, е, че Реформацията не ни освободи от папизма, който принуждаваше човека да е покорен на родната си църква. Той отрича напълно правото на самостоятелно решение, върху което се гради цялата Реформация.
11. Затова не си присвоявам правото да налагам някому моята форма на благочестие. Вярвам, че тя е наистина апостолска и в духа на ранното християнство. Но моето убеждение не е правило за другите. Затова не питам тоя, с когото искам да съм свързан чрез любовта: “Членуваш ли в моята църква? Считаш ли същите форми на църковно управление и йерархия за правилни, които аз считам? Молиш ли се по същия начин като мен?” Не разпитвам: “Приемаш ли Господната вечеря като мен? Мислиш ли като мен кой трябва да кръщава, на каква възраст, как, какво е значението на кръщението?” Не питам дори /доколкото съм сигурен в правотата на собственото си мнение/ дали изобщо признаваш кръщението и Господната вечеря. Нека не слагаме тези неща на първо място! Да намерим по-удачно време за разискването им, ако е нужно. Днес те питам: “Право ли е сърцето ти към мене, както е моето към твоето?”
12. Какво всъщност цели този въпрос? Не се интересувам какво всъщност искаше да каже Ииуй, а какво трябва да има предвид един християнин, когато го задава на някой свой брат.

Първо в него се съдържа въпросът: право ли е сърцето ти спрямо Бога? Вярваш ли в Неговото съществуване и в съвършените Му качества: вечност, необхватност, мъдрост и сила, в Неговата правдивост, милост и истинност? Вярваш ли, че Той “държи всичко чрез Своето могъщо слово”/Евр.1:3/? Че и най-дребното и преходното нещо служи за прослава на Неговото име и за доброто на ония, които Го любят /Рим.8:28/? Имаш ли породеното от Бога убеждение и свръхестествена увереност за божественото /Евр.11:1/? С вяра ли ходиш, а не с виждане /2 Кор.5:7/? Гледаш ли на невидимите, а не на видимите неща  /2 Кор.4:18/?

13. Вярваш ли в Исус Христос, Който е над всички Бог, благословен до века /Рим.9:5/? Открит ли е Той за твоята душа? Познаваш ли Го като разпнат? Пребъдва ли Той в теб и ти в Него /1Йоан 4:13/? Изобразил ли се е Той чрез вяра в сърцето ти /Гал.4:19/? Спрял ли си да разчиташ на своите дела и на своята правда, разчиташ ли само на правдата чрез Христа? Подвизаваш ли се в доброто войнстване на вярата, хващаш ли се за вечния живот /1Тим.6:12/?
14. Изпълнена ли е вярата ти със силата на любовта /Гал.5:6/? Обичаш ли Бога? Не казвам “повече от всичко”, защото това е небиблейски и безсмислен израз, а “от цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила” /Марк 12:30/. Търсиш ли своето щастие само в Него? Намираш ли това, което търсиш? Възвеличава ли непрестанно душата ти Господ и радва ли се духът ти в твоя Спасител? Научил ли си се да бъдеш благодарен във всички неща /1Сол. 5:18/? Бог центърът ли е на твоята душа, предметът на всичките ти копнежи? Събираш ли съкровища на небесата и считаш ли всичко друго за измет? Изместена ли е любовта към света от любовта към Бога? Тогава ти си разпнал света, умрял си за всичко земно и животът ти е скрит в Христа /Гал.6:14, Кол.3:3/.
15. Съгласен ли си да вършиш не своята воля, а Божията? Твоя храна и твое питие ли е да вършиш волята на Отца си /Йоан 4:34/? Просветлено ли е окото ти, насочен ли е погледът ти към Исус, гледаш ли винаги на Него? Той ли е целта на всичко, което говориш и вършиш? Желаеш ли да вършиш всичко само за Божия слава? Каквото и да вършиш с думи и дела, в името на Господа Исуса ли е, благодариш ли чрез Него на Бога Отца /Кол.3:17/?
16. Принуждава ли те Божията любов да Му служиш и да се радваш в Него със страхопочитание? Боиш ли се повече от всичко да не оскърбиш Бога, повече дори от смъртта и ада? Има ли по-ужасно нещо за теб от мисълта, че дразниш славните очи на Бога /Ис. 3:8/? Мразиш ли от сърце всички лоши пътища, всички престъпвания на славния и съвършен закон? Стараеш ли се да имаш непорочна съвест пред Бога и човеците /Деян. 24:16/?
17. Право ли е сърцето ти пред ближните? Обичаш ли всички хора, без изключение, както себе си? Ако обичаш само тия, които обичат тебе, какво особено правиш? Обичаш ли враговете си? Изпълнена ли е душата ти с добронамереност и нежна любов към тях? Обичаш ли дори Божиите врагове, неблагодарните и несвятите? Гори ли сърцето ти за тях? Би ли пожелал да бъдеш проклет заради тях /Бит. 43:30/? Доказваш ли това, като благославяш ония, които те кълнат, и се молиш за тия, които те гонят /Мат. 5:44/?
18. Показваш ли любовта си чрез своите дела? Правиш ли, доколкото имаш случай, добро на всички /Гал.6:10/, на близки и далечни, на приятели и врагове, на добри и зли? Правиш ли това с всички сили? Напрягаш ли всичките си духовни сили да задоволиш всичките им потребности и да им помогнеш материално и духовно? Ако имаш такава нагласа, ако искрено се стремиш към това и го следваш, всеки християнин може да ти каже: “Твоето сърце е право пред моето, както моето е право пред твоето”.
19. 1. “Ако е така, тогава подай ми ръката си!” С това нямам предвид: “Приеми моето разбиране”. Няма нужда да го правиш. Не очаквам и не желая това. Но също толкова имам предвид: “Аз ще приема твоето разбиране”. Не мога да го сторя. Това не зависи от моята воля. Мога да мисля, както искам, толкова малко, колкото мога да виждам и чувам това, което искам. Остани си на твоето мнение, аз на моето, и то твърдо, както и преди. Няма нужда да се мъчиш да преминаваш на моя страна или да ме привличаш на твоя. Не желая да те предизвиквам към спор, не искам да чуя за това. Нека си останем на старите позиции. Само “дай ми ръката си”.
20. Не искам да кажа: “Приеми моите форми на благочестие”, нито пък: “Аз ще приема твоите”. И това не зависи нито от моята воля, нито от твоята. Трябва и двамата да действаме според гласа на съвестта си. Дръж здраво това, което по твое мнение е угодно на Бога, и аз ще правя същото. Считам, че епископалната форма на църковно управление е библейска и апостолска. Ако ти считаш презвитерианската или свободната форма за по-добра, стой си на мнението и действай според него. Аз вярвам, че децата трябва да бъдат кръщавани и че това може да стане или чрез потапяне, или чрез поръсване. Ако ти имаш друго убеждение, дръж си го и действай според него. Аз считам, че литургичните молитви са извънредно полезни, особено в голяма църква. Ако ти смяташ, че свободните молитви са по-полезни, действай според собствената си преценка. Моето становище е, че не мога да забраня водата, в която хората да се кръщават, и че трябва да ям хляба и да пия виното за възпоменание смъртта на моя Господ. Ако ти не си убеден в това, действай според светлината, която имаш. Не искам и за миг да те подбуждам към спор по тия въпроси. Нека оставим тия второстепенни неща настрана и да не ги обсъждаме повече. “Ако твоето сърце е право към мене, както е моето към твоето”, ако ти обичаш Бога и всички хора, не искам нищо повече. “Дай ми ръката си!”
21. Имам предвид, първо, обичай ме. Обичай ме не просто както обичаш враговете си и враговете на Бога, не само както обичаш ония, които те мразят, преследват и клеветят, не само както обичаш някой чужденец, някой, който не познава нито зло, нито добро. Това не ме задоволява. Не! Ако “сърцето ти е право към моето, както моето към твоето”, обичай ме с нежността на приятел, който ти е по-близък от брат, брат в Христос, съгражданин в новия Ерусалим, съратник в една и съща война под ръководството на един военачалник. Обичай ме като сътрудник в царството и в служението, като сънаследник на същата слава.
22. Обичай ме /но повече, отколкото обичаш изобщо хората/ с любовта, която дълго търпи и е милостива /1 Кор.13:4/. Тоест, бъди търпелив, ако съм невеж или съм се отклонил от пътя; носи товара ми и не го прави по-тежък. Бъди чувствителен, отстъпчив и състрадателен. Обичай ме с любовта, която “не завижда”, ако на Бога се види угодно повече да ме благослови с успехи от тебе. Обичай ме с любовта, която “не се раздразнява” поради моята глупост или слабост, дори когато /някога може да ти се стори, че е така/ не ходя по Божията воля. Обичай ме така, че да не “държиш сметка за зло”. Обичай ме с любовта, която “всичко премълчава” и не разкрива нито грешките, нито слабостите ми; с любовта, която “на всичко хваща вяра” и винаги е готова да мисли най-доброто, да възприема моите думи и дела в най-добра светлина; с любовта, която “на всичко се надява” и/или въобще не се съгласява, че съм сторил приписвани ми неща, или че съм ги извършил с добри намерения, както и под натиска на едно могъщо и внезапно изкушение. Надявай се до последно, че всичко лошо ще бъде премахнато в крайна сметка чрез Божията благодат и че всеки недостатък ще бъде очистен чрез богатството на милостта в Исус Христос.
23. Второ, имам предвид това: препоръчвай ме пред Бога във всичките си молитви, бори се с Него заради мен, за да изглади Той бързо всичко греховно и да победи моите недостатъци. Ако си стигнал по-рано до престола на благодатта, измоли от Тоя, до Когото си по-близо, моето сърце да стане като твоето, все по-искрено пред Бога и човеците; да ми бъде подарено все по-пълното убеждение за нещата, които не се виждат, и едно по-ясно познание за Божията любов в Исус Христос; да мога да направя по-уверени стъпки във вярата, а не във виждането, да се хвана по-уверено за вечния живот. Моли се любовта към Бога и всички хора да бъде по-богато изляна в сърцето ми, да върша по-усърдно и неуморно волята на своя небесен Отец, по-прилежно да върша добри дела и по-внимателно да отбягвам злото във всеки негов вид.
24. Трето, имам предвид следното: предизвикай ме към любов и добри дела! Не само се моли за мен, но прибави към молитвите си възможно повече подбудено от любов настояване, което ще помогне за освещението на душата ми. Окуражи ме в делото, за което Бог ме е призвал, и ме учи да го върша по-добре. Да, удари ме и ме изобличи /Пс.141:5/, ако ти се вижда, че по-скоро върша моята воля, отколкото волята на Този, Който ме е пратил. Говори и не се въздържай от всичко, което вярваш, че ще поправи грешките ми, ще премахне слабостта ми, ще ме утвърди в любовта и ще ме направи по-усърден за Господа.
25. Накрая, искам да кажа: обичай ме не само на думи, а на дело и истински! Доколкото ти позволява съвестта /без да изневеряваш на своето мнение и на своята форма на благочестие /, свържи се с мен в Божието дело и нека ръка за ръка да вървим напред. Поне в тази посока знам, че ще искаш да вървиш. Говори с почтителност на всяко място за Божиите дела и казвай добри думи за пратениците на Господа, каквито и да са те. Доколкото е във властта ти, оказвай им не само съчувствие в техните трудности и нужди, но също им давай навременна помощ, за да прославят те Бога поради теб.
26. В тази връзка бих прибавил още нещо. Първо, същото, което изисквам от тоя, чието сърце е право към мен, както моето към него – любов и служение, духовна и материална помощ, съм готов чрез Божията помощ да му предложа и сам аз, доколкото ми е възможно. Второ, това изискване поставям не само от свое име, но и от името на всички, чиито сърца са прави пред Бога и човеците, за да се обичаме един друг, както Христос ни е възлюбил.

III. 1. От казаното е ясно на първо място правилното разбиране на понятието “икуменическа нагласа”.

Едва ли има друго понятие, което да е довело до по-груби недоразумения и до опасно погрешни начини на употреба. Но ако внимателно и принципно вникне в изложените положения, всеки ще е в състояние да изглади недоразуменията и да предотврати погрешните действия.

От гореказаното научаваме, първо, какво не е икуменическа нагласа. Тя в никой случай не е безразличие спрямо отделните схващания. Безразличието не е дете на небето, а изчадие на пъкъла. Неспокойствието на мисълта и “завличането по всеки вятър на учение”/Еф. 4:14/ е голямо проклятие и никакво благословение; непримирим враг и никакъв приятел на икуменическата нагласа. Един истински икуменически настроен човек  не се занимава тепърва с търсене на своята религия. По отношение на основните учения на християнството неговото убеждение е толкова ясно и здраво, колкото слънцето на небесата. Наистина, той е винаги готов да чуе и изпита всяко възражение, което може да се повдигне срещу неговите принципи. Но това не показва някаква духовна несигурност и не води до такава. Човекът не се колебае между две мнения, нито се мъчи да ги съчетае. Забележете това вие, които не знаете на кой дух сте, които биват наричани икуменически настроени просто защото не притежавате никаква духовна яснота и в главите ви цари гъста мъгла, защото нямате здрави и последователни принципи, а сте се напълнили с всякакви учения едно през друго. Обърнете внимание: вие сте изгубили пътя и не знаете къде сте. Считате, че имате Христовия Дух, а всъщност сте по-близо до духа на антихриста. Върнете се и научете основните принципи на Христовото Евангелие; едва тогава ще можете да научите как се стига до една истински икуменическа нагласа.

2. Второ, научаваме, че икуменическата нагласа не е безразличие спрямо публичното богослужение и неговото формално осъществяване. И това би било проклятие, а не благословение. Докато съществува подобно отношение, то няма да ни помага да се покланяме на Бога с дух и истина, напротив, неописуемо много ще ни пречи. Човекът с икуменическа нагласа е претеглил всички тези неща с теглилката на светилището и няма нито колебание, нито предразсъдъци спрямо начина на поклонение, в който участва. Той е здраво убеден, че този начин на поклонение е както библейски, така и разумен. Не познава друг на този свят, който би бил по-библейски и по-разумен. Затова се придържа здраво към него, без да блуждае насам-натам, и благодари на Бога, че може да прави това.
3. Трето, икуменическата нагласа не означава безразличие спрямо формата на църквата. Такова безразличие е не по-малко глупаво и небиблейско, отколкото първите две. Но за човек с икуменическа нагласа е безкрайно далечно. Той принадлежи на своята църква толкова силно, колкото и пази своите принципи. Едно е не само с църквата си, към която принадлежи; единен е с нея не само по дух, но и е тясно свързан с нея с всички външни връзки на християнско общение. В нея той взема участие във всички предписани от Бога благодатни средства. Приема Господна вечеря. Излива душата си пред Бога в обща молитва и се присъединява към общото хваление и благодарение. Тук се вслушва с радост в словото на примирение, в Евангелието за Божията милост. Със своите скъпи и обични братя тук търси Божията близост чрез пост. Отнася се с тях бдително и с любов, както бди и обича собствената си душа. Всички заедно се назидават, утешават взаимно, поправят се и се изграждат във вярата. Братята за него са “домашни”, затова ги снабдява по естествен начин от имуществото, което Бог му е дал, помага им да получат всичко, подарено им от Бога, потребно за живота и благочестието.
4. Макар че е здраво основан в религиозните принципи, които счита за истинни в Исуса Христа; макар че неотклонно се придържа към формите на благочестието, които според него са най-угодни Богу; макар че е свързан с една църква с най-нежни и вътрешни връзки, сърцето му е отворено за познати и непознати хора. Със силна и сърдечна любов приема близки и чужди, приятели и неприятели. Това е икуменическата нагласа. Любовта тук е решаващата. Икуменическата любов е икуменическата нагласа.
5. Така че ако използваме това понятие в собствения му смисъл, икуменически настроеният човек е този, който “подава ръката си” по описания начин на оня, “чието сърце е право спрямо него”. Той знае да цени всичките предимства на тази нагласа и да благодари на Бога за нея. Благодари на Бога за познаването на духовните неща, за истинските форми на богослужението, за връзките си с една църква, която се бои от Бога и Му служи с правда. Държи се здраво с голямо старание за всички благословения и ги пази като зеницата на окото си. Затова обича същевременно като приятели, като братя в Господа, като части на Христа и Божии чада, като съграждани в Божието царство и сънаследници заедно с Христа всички вярващи в Божия Син. При това не е важно какви схващания, форми на благочестие или църква отстояват те. Обича онези, които обичат Бога, и хората, които се радват на Божието благоволение и се боят да не го изгубят, затова старателно избягват злото и прилежно вършат добро. Един икуменически настроен човек носи всички тия в сърцето си, неизразимо ги обича и желае от все сърце тяхното добро. Затова не престава да ги препоръчва на Бога в молитва и да се застъпва за тях пред човеците. Говори приятелски с тях и се стреми с думите си да укрепява ръцете им в Господа. Стои на тяхна страна до предела на силите си във всички светски и духовни неща. Готов е за тях “цял да се отдаде” /2 Кор.12:15/, да даде живота си.
6. Ти, човече Божи, помисли за това! Ако си тръгнал по този път, не спирай! Ако досега си бил на погрешен път, благодари на Бога, Който те е коригирал. Тичай на принадлежащото пред теб поприще /Евр.12:1/, по царския път на всеобхващащата любов. Пази се както от колебливостта в присъдата, така и от безсърдечността. Подвизавай се за вярата, която веднъж завинаги бе предадена на светиите /Юда 3/; вкоренен и основан в любовта, пази икуменическата любов, докато бъдеш потопен от нея от века и до века.