Публикуваме откъси от книгата-интервю на Петер Зеевалд с Папа Бенедикт ХVІ „Светлина на света”. Подзаглавието на изданието е „Папата, Църквата и знаците на времето”.
Незабравима е Вашата загриженост на Кръстния път на Велики Петък през 2005, няколко седмици преди да бъдете избран за последовател на Йоан-Павел ІІ: „Колко често прославяме самите себе си, а Него дори не забелязваме? Колко често Неговото Слово се изопачава и се злоупотребява с него?” И насочено към събитията от близкото бъдеще „Колко мръсотия има в Църквата, а дори и сред тези, които трябва да му принадлежат напълно в свещенството?” Всички тези недостатъци и престъпления се появяват на бял свят тъкмо в обявената от Вас Година на свещеника. Не трябва ли, библейски погледнато, разкриването на тези скандали да се разбира като знак?
Може да се мисли, че дяволът не е могъл да понесе Годината на свещеника и затова ни хвърли тази мръсотия в лицето. Като че ли е искал да покаже на света колко много мръсотия има и сред свещениците.
От друга страна може да се каже, че Господ е искал да ни изпита и да ни призове към по-дълбоко очистване, за да не посрещаме Годината на свещеника триумфиращо, като себевъзхваляване, а като година на очистването, на вътрешното обновление, на преобразяването и преди всичко на покаянието.
Понятието покаяние, което спада към основните елменти на старозаветното послание, занемаряваме все повече. Някак си ти се иска да кажеш само положителното. Но и отрицателното съществува, то е факт. Това, че чрез покаянието можеш да променяш и да се променяш, е положителна дарба, подарък. Така го е виждала и ранната Църква. Важно е сега действително да се започне наново в духа на покаянието – и същевремено да не се губи радостта от свещенството, а да се придобива отново.
И мога да кажа с огромна благодарност: Така и стана. Получих от епископи, свещеници и миряни много разтърсващи, вълнуващи свидетелства на благодарност за годината на свещеника, трогващи сърцето. Тези хора свидетелстват: Разбрахме годината на свещеника като повод за очистване, като акт на смирение, при което Господ може да ни призове отново. И точно чрез това видяхме отново величието и красотата на свещенството. В този смисъл, мисля, ужасните разкрития бяха също акт на Провидението, което ни смирява, което ни кара да започнем пак отново.
Радостта от християнството
Целият ми живот е пронизан от една пътеводна нишка, а именно – християнството дава радост, то разширява хоризонтите. Защото, в крайна сметка, да живееш винаги и само „срещу” би било непоносимо.
Просяк
Що се отнася до Папата – той също е един беден просяк пред Бога, дори още повече отколкото другите хора. Естествено, най-напред винаги се моля на Бога, с Когото ни свързва, така да се каже, старо приятелство. Но аз призовавам и светците. Много близки са ми Св. Августин, Св. Бонавентура и Св. Тома от Аквино. Затова им казвам: „Помогнете ми!”. Но, само по себе си е ясно, че и Богородица винаги и във всички случаи е едно велико прибежище. Именно в този смисъл аз влизам в общението на светците. Заедно с тях, укрепен от тях, след това говоря с добрия Бог, като преди всичко прося нещо, както и благодаря за нещо, или просто съм щастлив от нещо.
Трудности
Разбрах, че без тях не може. Но преди всичко трябва да сме внимателни с оценката за Папата – доколко той е значим, докато е жив. Само с отминаването на времето може да се определи какво място в историята заема определена вещ или човек. Но това, че атмосферата невинаги ще бъде радостна, бе очевидно, като се има предвид как се е формирало съвременното световно съзвездие, с всички сили на разрушението, с всички съществуващи в нея противоречия, с всички опасности и грешки. Но ако аз получавах от всички страни само одобрение, тогава може би трябва да се запитам дали наистина се занимавам с известяването на Евангелието.
Свещениците-педофили
Тези факти в никакъв случай не бяха неочаквани за мен. В Конгрегацията за доктрината на вярата се занимавах с американските случаи; видях, че същата ситуация възниква и в Ирландия. Но разкриването на общата картина предизвика огромен шок. От избирането ми на Петровия Престол не един път съм се срещал с жертви на сексуално насилие. Преди три години и половина, в речта си към ирландските епископи, аз ги помолих „да установят истината за това, което се е случвало в миналото, да вземат всички мерки, за да се изключи повторение на това в бъдеще, да се гарантира пълно спазване на принципите на справедливостта, и най-вече – да се съдейства за духовното изцеление на жертвите и на всички онези, които са пострадали от тези нечувани престъпления”. Трудно бе да се преживее този факт – че свещенството, а заедно с него и самата Католическа Църква, са опетнени от тези престъпления. Но в такъв момент бе важно да не забравяме и това, че в Църквата има добро, а не само тези ужасни неща.
Медиите и случаите на сексуално насилие
Бе очевидно, че действията на медиите бяха насочени не само към търсене на истината, но и към чувство за удовлетворение от това, че се появи възможност да приковат Църквата на позорния стълб и да я дискредитират. И въпреки всичко трябва да е ясно следното нещо – доколкото става дума за това, че те изнасят истината на бял свят, ние трябва да им бъдем признателни. Истината, в комбинация с правилно разбраната любов, е ценност номер едно. Освен това медиите не биха могли да дават такава информацията, ако в самата Църква не бе извършвано зло. Само затова, че злото дойде отвътре от Църквата, други успяха да го обърнат против нея.
Прогресът
Възниква въпросът какво разбираме под думата „прогрес”. Съвременната епоха търсеше свой път, ръководейки се от идеите за прогрес и свобода. Но какво е прогресът? Днес ние виждаме, че прогресът може да бъде и разрушителен. Затова е необходимо да поразсъждаваме над критериите, към които трябва да се придържаме, та прогресът наистина да е прогрес.
Истинската нетолерантност
Истинската опасност, пред която сме изправени, се състои в това, че толерантността бива унищожавана в името на самата толерантност. Съществува опасност от това, че разумът – т. нар. западен разум, твърди, че вече е установено онова, което е правилно, като по този начин претендира за една тоталност, която е враг на свободата. Смятам, че тази опасност трябва да бъде изобличена. Никой не трябва да бъде принуждаван да е християнин. Както и никой не трябва да бъде принуждаван да живее съгласно „новата религия” като една единствена истина, задължителна за цялото човечество.
Джамии и забрадки
Християнитe са толерантни и спокойно се отнасят към изразяването на вярата от другите. Ние сме радостни, че в арабските държави от Залива (Катар, Абу Даби, Кувейт) има църкви, в които християните могат да отслужват Литургията, и да се надяваме, че така ще бъде навсякъде. Ето защо е естествено и при нас мюсюлманите да могат да се събират на молитва в джамии.
Що се отнася до забрадката, аз не виждам причина за нейната повсеместна забрана. Казват, че някои жени я носят не по своя воля, което на практика е своеобразно насилие над тях. Разбираемо е, че в тези случаи не можем да се съгласим с това нещо. Ако обаче те желаят да носят забрадка по своя воля, не разбирам защо това трябва да им бъде забранявано.
Пий XII
Пий ХІІ направи всичко възможно, за да спаси хората. Естествено, винаги могат да ни попитат: „Защо все пак той не протестира открито?”. Предполагам, че той е разбирал какви могат да бъдат последиците от един публичен протест. Известно ни е, че от цялата ситуация той много е страдал. Той е знаел, че трябва да говори, но ситуацията не му го е позволявала.
Сега много разумни хора признават, че Пий ХІІ е спасил множество животи, но заедно с това твърдят, че е имал остарели разбирания за евреите и че по този въпрос не е бил на висотата на Втория Ватикански Събор. Въпреки всичко проблемът не се състои в това. Важното е какво той е правел и се е опитвал да прави, и аз мисля, че трябва да признаем, че той наистина бе един от големите праведници, и че като никой друг той спаси много, много евреи.
Сексуалност
Да се съсредоточим само върху профилактиката означава да опошлим сексуалността, и това опошляване крие в себе си опасността все повече хора да не виждат вече в сексуалността израз на своята любов, а само един своеобразен наркотик, с който се самоснабдяват. Ето защо борбата срещу опошляването на сексуалността също е част от големите усилия, насочени към това сексуалността да бъде оценявана позитивно и да може да оказва своето положително действие върху човека в неговата цялост.
…Необходима е хуманизация на сексуалността.