АВЕ МАРИЯ

д-р Теол. Доний К. Донев (Mediapool, 2006)

Успение Богородично по стар и нов стил премина. В моя малък град спряха да бият камбаните, които над две седмици напомняха за празника. Ежедневието повлече не само моите съграждани в руслото си. Мнозина от тях две недели пълнеха църкви и гробища. Сред групите радостни, празнично облечени хора навярно само малцина знаеха и разбираха, че празнуват смъртта на Майката на вярата.

Преданието разказва, че след деня на Петдесятница, когато учениците приемат кръщението със Святия Дух, Мария, майката на Исус, отива в Ефес при ученика на Исус, апостол Йоан, а след това живее и служи на Църквата в Антиохия и в околностите на Атон. По това време апостол Павел заедно със семейството Акила и Присила, и други свои сподвижници, за които научаваме от писмата в Новия Завет, е благовествал вече из Беломорието, основал е църкви в Солунско и Македония.

Мария се връща в Ерусалим едва към края на живота си. Там, според преданието, е посетена от архангел Гавраил, същият, който й се явява при зачатието на Исус. Този път архангелът й съобщава деня на смъртта й. Тя е посечена с меч, според както й е пророкувано в записа на Новия Завет. Погребват тялото й в пещера. Тялото на Мария не е намерено, а легендите в Средновековието тълкуват това като знак за нейното възкресение и възнесение. Въпросът, дали те са верни или не, е фундаментален, и е довел до редица богословски проблеми и схизми в семейството на Църквата.

Но за основните качества в личността на Мария, майката на Исуса и служителката на Църквата, Християнството е единодушно. На първо място това е качеството майчинство на вярата – то се явява богословско, но и социално понятие – и поставя въпроса къде и какво е мястото на жените християнки в Църквата и в обществото. В конкретния случай за България – какво е мястото на жените християнки в Църквата и обществото у нас.

Разглеждайки личността на майката на Исус, откриваме характеристики, които помагат да се дефинира централната ролята, важното място и значение на майката в постмодерното и посткомунистическо българско общество.

Майката Дева

Мария, майката на Исус присъства във всяка от историите, разказани от четиримата евангелисти в Новия Завет. Матей започва с родословието на Христос, Марко – с Йоан Кръстител, Лука – със Захарий и Елисавета, а Йоан разказва за Началото. Но и в четирите евангелия централно присъства рождението на Христос от девица.

Едва ли е нужно да се коментира Божието всевърховенство и омнипотентност, за да се отбележи, че ако днес Бог трябваше да даде Сина Си, а не преди 2000 години, и би потърсил девица, намирането на подобна би било, най-меко казано, критична задача сред девойките в посмодерните общества. Дали девството има някаква стойност днес в България на 21-ви век, показват статистиките на социолозите, които изучават постмодернизма и ефектите на тенденциите му върху младото поколение. Навярно никой няма да е учуден, че едно елементарно изследване би показало недвусмислено, че библейските морални стойности се считат от мнозинството (не само млади) българи за остарели и демодирани. Никой тогава не би трябвало да се чуди, че тяхното пренебрегване като принципи води до реални негативни конотации в обществото като цяло.

Тийнейджъри губят връзката с родителите си, не откриват перспективи за себе си, изправени са пред не една лична криза, в която ситуация зависимости стават все по-често срещаните заместители за неувереността, празнотата, неудовлетворението и болката в живота им. Липсата на хармонични взаимоотношения в околната на тийнейджъра семейна среда има като резултат неподготвеност, страх и обърканост пред най-елементарни житейски ситуации и отговорности.

Всеприсъстващата майка

В наративите на четиримата евангелисти Мария присъства не само в началото. Тя присъства на първото чудо в Кана Галилейска. Там, сред шума на сватбарите и любопитните очи на гражданите, тя е единствената, която вярва, че Исус Христос може да направи чудо. Думите й остават записани от историята – “Каквото ви каже, това сторете …”.

Мария присъства в евангелската история от първото чудо на Божия Син до кръста Му на Голгота. Евангелията я описват като последователка на учението на Сина й.

Въпросът, който трябва да бъде зададен тук на днешните майки в християнското общество на постмодернизма е, дали майките в България днес вярват в децата си, дали отделят времето за общуване с тях, дали ги изучават, за да разберат онова, от което се нуждаят, дали познават и стимулират развитието на способностите и качествата им, как ги мотивират, как ги насърчават да общуват. Дали оставят пространство и изграждат среда на необходимото общуване с бащата. Какъв е образът на детето и какъв на бащата, които се създават в отношенията в семейството, какъв образ за самата себе си създава българската майка – като съпровождащ партньор и съпричастен родител, като подтискано, незначително същество, което присъства само в битовите си функции, като свръхличност, налагаща волята си над всеки член на семейството?

Изоставената майка

На кръста Христос предава майка си в грижите на най-младия сред апостолите, Йоан. Мария е сред първите свидетели на възкресението и сред учениците, получили кръщението със Светия Дух на Петдесятница. Но Християнството говори много за Бог, който даде Сина си за греховете на света и много малко за майката, дала сина си в служение за спасение.

Мария отдава живота си на каузата на Сина си и на Църквата Му. Историята за майката, жертвала се в името на една по-висока кауза, е дълбоко позната и на българина. Едва ли има поколение, което да не е изучавало историята на родината ни, в която всеки национален герой, без изключение, е възпитан от всеотдайната, любяща майка, добил е и е запазил българската си идентичност в столетията на робство, само благодарение на нейното присъствие, от нейния език, песните, разказите й и бита, който тя е създавала въпреки всички обстоятелства за семейството и децата си. Ролята на майката не само в българското Възраждане, а по принцип в историята ни е изключителна. Но именно образът й в този труден и комплексен период от историята ни – Възраждането, може да помогне при сравнение, за отговор на въпроса от къде идват някои проблеми в трудния и комплексен период на преход у нас.

Днес все по-често търсим образците на големите българи в миналото ни и откриваме какво са били те, с какво са добили своето значение за българското общество в съвремието си и в историята на България, задаваме си въпроса какво можем да вземем от тях за нашето съвремие.

Но един въпрос, който не се поставя в този контекст, е обръщаме ли поглед към онези, които са ги възпитавали, към техните принципи и ценности, за да направим аналогичното сравнение с онези, които днес възпитават новото поколение на България. Очевидно не. Защото, докато строителите на тогавашна България и на поколенията българи в обществата на Възраждането и след Освобождението са възпитавани от майката и нейната вяра, то днес българското подрастващо поколение е оставено на самотек или в потока на субкултурата на самотата, на зависимостите, циничния рап, вулгарната чалга, ексибиционизма на Big Brother, жълтата преса, шоуто на Слави, порнографията.

Майката и българското семейство губят функциите си, а изконни родови традиции, типични за историята ни, изградени следствие на семейната сплотеност, семейния бизнес, семейната култура се разграждат. Свидетели сме на образуването на новата родова култура, тази на комунистическата и посткомунистическа олигархия. Тъжно явление е, че не майката и семейството в България, а най-големите “родолюбци” и “филантропи”, които спонсорират поправката на училищата и храмове на вярата, са бандитите с пари, спечелени от кръвта на български малолетни наркомани, от сълзите на български момичета проститутки и с парите на кредитно ограбените поколения, включително децата на утрешна България.

Днес в България расте едно поколение без майки на вяра, без семейства на вяра, без междучовешки условия, в които децата да могат да растат във взаимоотношения на сигурност и хармония, сред родители, способни да преодоляват конфликти по най-подходящия за подрастващите начин.

Насилието над детето и майката е често срещано явление, срещу което няма очевидно алтернатива за средностатистическия българин, а редуцирането на децата, жената и майката до неидентифицирани социални елементи води до колапса на цели структури в обществото ни.

Взаимоотношения на настройване, обезверение, отчуждение допълват картината на образа на един народ, в който подрастващи и възрастни са като дървета без корен. Българското общество стои пред дилеми, пред които не е стояло в най-тежките си моменти, дори в периоди на война, като демографският проблем е само една от тях.

Той може да бъде допълнен от откритите годишно нови случаи на СПИН, от четирицифрените годишни статистики за абортите, от засиленото разпространение сред деца под 18 години на болести, предавани по полов път, от хилядите изоставени новородени на малолетни и непълнолетни майки, от насилието над деца, юноши и жени, от растящите бракоразводни дела, от душевното насилие вследствие множество разбити връзки.

Тези проблеми са морални и социални едновременно, те са личностни, но и обществени. Те оказват своя негативен ефект върху личността и върху обществото. И показват колко много се нуждае българското общество днес от майки на вяра, жени на вяра, семейства на вяра. От силата на които да се изграждат онези междуличностни и социални отношенията, в които българските деца да имат шанс да израстват като цялостни, а не деструктивни личности без перспектива.